Сряда, 23 Август 2017

Последни новини

Джудо клуб “Топалов”...

  Джудо клуб „Топалов” (Бъта) обяви старта на проект "Тайната да...

Ремзи с бронз...

  СОЛУН. Бронзов медал спечели на балканското юношеско първенство по джудо...

Почетният консул на...

Почетният консул на България в Бялисток Витолд Карезевски лично е...

Грузинско приключение “Омало...

  „Джвари, Гудаури, Степансминда, Вардзия, Омало... Странни имена. Далечни и загадъчни...

Оставиха в ареста...

  Китайската дрога спихвала мозъка, казват експерти ПАЗАРДЖИК. В сряда Окръжният съд...

Отец Тенчо от...

Всеки нуждаещ се може да ги получи безплатно с уговорката...

Адвокатурата си има...

Кирил Александров бе признат за победител от ВКС ПАЗАРДЖИК. Адвокатската колегия...

Районната прокуратура се...

ПАЗАРДЖИК. От няколко дни Районната прокуратура вече е в нова...

«
»

 

Грузинско приключение “Омало си е майката” за Владич

Петък, 28 Юли 2017 00:00
Определено е трудно да качиш хълма за църквата при Гергети Определено е трудно да качиш хълма за църквата при Гергети

 

„Джвари, Гудаури, Степансминда, Вардзия, Омало... Странни имена. Далечни и загадъчни от една страна, наречена Грузия. Земята на Сакартвело, както самите грузинци я наричат...” Така започва пътеписът на Владимир Чорбаджийски от Пазарджик. Владич е известен пътешественик в гилдията. Предлагаме ви последен откъс от пътеписа му за Грузия. Той продал парапланера си - сбруята, каската, вариометъра, резервният парашут, кокпита, крилото... Събрал парите и тръгнал. Досега видяхме как качи връх в Кавказ с моторджийско облекло…

8-ми ден. Тбилиси - Степансминда. 170 км.

Рано сутринта към 7 часа натоварих багажа на мотора и потеглих. Включих навигатора. Зададох му посока Владикавказ. Минах през много кръстовища и светофари, минах покрай моста на дружбата, а навигаторът все така ми показваше, че се движа правилно все напред. Река Кура все така ми беше отдясно, а пред мен в далечината се появи мостът на дружбата. Онзи същият с интересният покрив и аз карах към него... В първият момент се шашнах и си помислих, че в Тбилиси има два такива моста... После видях и другите характерни места и сгради. Ама какво става тука?!?! Аз просто се връщах обратно по другият бряг на реката, а не по този, по който тръгнах... Къде съм се объркал така и не разбрах... Проклетият навигатор все така си сочеше напред, а стрелката си стоеше на розовата линия за правилната посока... Теглих няколко много яки псувни и спрях пред една автомивка, за да питам вътре момчетата за посоката, а те от сърце се смяха на въртележката ми из Тбилиси. Обясниха ми как да поема пак на север.

- Разбра ли всичко? - Попитаха.

- Разбрах...

- Е хайде, карай, пък, ако след 20-30 минути пак се озовеш тук при нас, ние пак ще ти обясним...

Потеглих отново и в един момент започнах да излизам от Тбилиси. Лека полека планината Кавказ ставаше все по величествена. Започнах бързо да набирам височина за изкачването на Кръстовия превал. Но първо трябваше да премина през Гудаури. Това е височинен ски курорт в Кавказ. Направо се чувствах леко зашеметен от тази красота. Невероятна планина! Много красива! Както казваше един грузинец:

"Красиво е! В Кавказ даже да умреш е красиво!"

Степансминда е на 11 км от границата със Северна Осетия - Русия. Минава се през пункта на Верхни Ларс, а град Владикавказ е на 20 км след границата. Срещу Степансминда е село Гергети. Църквата на Гергети е стара и е построена на един голям баир над селото. Мислех да я посетя. С пристигането в Степансминда се разговорих с разни хора, които ми предложиха за 20 лари (15 лв) стая. Съгласих се. Хазяинът ме отведе в хостела. Стаята беше малка. Легло, стол и стойка с телeвизор. На останалото празно пространство се отваряше вратата. Банята и тоалетната бяха в коридора. Реших да сляза до центъра, за да хапна. Времето нещо хич не ми харесваше. Облаците бяха надвиснали много ниско и планината изобщо не се виждаше. Седнах в ресторанта и поръчах. В този момент заваля и заплиска здраво. Изчаках дъждът да спре и се прибрах в хостела. Там беше пълно с туристи и алпинисти, а хазяинът и още един друг продължаваха да свалят хора от планината поради лошото време. Всички стаи вече бяха пълни

и даже в двора бяха опънати 5-6 палатки

Банята беше плътно окупирана от жените в тези експедиции. Верандата на къщата беше затрупана с екипировка, раници, щеки, шалтета и какво ли не. Преместих си ботушите, че ми ги бяха затрупали с техния багаж. Позяпах малко, но планината още беше забулена. Към 21 часа, почти на смрачаване, облаците се разчистиха и върхът на Казбек се видя. Снимах го. Реших, че утре времето май ще бъде хубаво.

9-ти ден. Степансминда - Тбилиси - Телави (Кахетия). 283 км.

Времето беше разкошно този ден. Към 8 часа хазяинът изкара отнякъде една „Лада Нива”. Щял да кара на Гергетската църква (тя е от 14 век) двама англичани, които после отивали към базовия лагер на върха. Имало място и за 20 лари (15 лв) щял да ме откара и после свали. Натоварихме се и потеглихме. Степансминда и Гергети са почти свързани. Дели ги само реката Терек. В момента, в който минахме по моста и влязохме в Гергети, асфалтът и паважът изчезнаха и стана грозна работа. Тесни изровени улици с голям наклон и много свободни камъни с различна големина, повечето като футболни топки. От селото нагоре  -  още по-зле. Камъни, дупки, трапове, а на места доста дълбоки коловози по 50-60 см, огромни гьолове, а самият път там беше от глина, като намазана с масло. Тези дупки бяха по 40-50 см дълбоки. „Е тука, на това място най-често падат тези с моторите, дето се опитват да стигнат до църквата”, коментираше хазяинът. Пред нас се видя поляната, а в другия й край беше църквата на Гергети. Тази поляна беше дълга около 400-500 м, но с формата на леген. Колите бяха прекарали различни пътища като се виждаше как бяха затъвали, буксували и поднасяли. Като говоря за коли имам предвид само високопроходими машини 4х4.

Грузинските църкви са някак си по-груби и по-естествени от нашите

Сводовете и куполите им не са измазани, а си стоят с грубата каменна зидария. Нямат и стенописи по сводовете и куполите. Оказа се, че този ден е някакъв техен празник и в църквата на Гергети двама свещеници водеха служба. За слизането хазяинът качи трима украински алпинисти на средна възраст. Разбраха се за по 10 лари на всеки. Завързаха здрав мохабет на руски за миналото, за дружбата и за други работи. Аз не участвах. И хазяинът, и украинците, бяха категорични, че за всичко са виновни американците. За войната в Украйна също. Интересна позиция...

10-ти ден. Телави - опит за Омало - Телави. 220 км.

На сутринта времето нещо хич не ми хареса. Планините бяха в облаци, а в предвид на това, че днес трябваше да се качвам над 2900 м взех да се ослушвам. Стегнах багажа и казах на хазайката, че май няма да ходя на Омало.

- Времето ще се оправи - беше категорична тя. - Тръгвай!

- Ами пътя?

Пътят бил сравнително хубав, според нея. След известно умуване реших, че ще тръгвам към Омало. Нагласих навигатора да ме закара до Ахмета, малко областно градче. Според картата оттам имаше само един път през някакви села към Омало. Това беше и първата ми грешка този ден. Бързах, защото тръгвах късно, към 8,30, и поради това не успях да закуся. Втора много голяма грешка! В центъра на Ахмета изключих навигатора и попитах за Омало. Карай направо - ми казаха. И аз карах. Минах през разни села, които ги нямаше на картата и за всеки случай от време на време спирах и питах за Омало. След близо час започнах да доближавам планината.

Минах и последното смотано село и излязох на черно

Пред мен се изправи отново Кавказ. Нямаше никой наоколо. Нещо ме чоплеше отвътре и реших да почакам, и да попитам за последно, къде съм. От планината слизаше бус. Махнах му да спре.

- Че ти си го стигнал Омало - каза шофьорът на буса. - Даже си го подминал. И ми посочи някакви къщи на 300-400 м встрани от мен.

- Ама как така? Би трябвало до там да има поне 40 км лош път в планината...

- Аааа ти сигурно питаш за Омало в Ташетия. Доста път има дотам...

- В Ташетия, да. За това Омало питам. Областният център.

- Ти си объркал пътя! - Беше категоричен шофьорът... То и на мен вече ми се беше изяснило, че съм се объркал...

- Къде съм се объркал? - Попитах оптимистично. В това село, или в предишното?

- А не. Ти си се объркал още в Ахмета...

Мааамка му! Обърнах мотора обратно към Ахмета.

В центъра на градчето все още си стоеше същата агитка

Попитах ги за Омало - Ташетия.

- Ти преди час време не мина ли от тука и не пита ли пак за Омало?

- Питах и го стигнах това Омало, но се оказа, че търся друго Омало.

- А, Омало - Ташетия е натам. - Посочиха ми една отбивка вляво на 50 метра от агитката. Само 50 метра разлика и направих близо 40 излишни километра, защото не бях задал правилния въпрос... Подкарах пак през разни села. Минах и през Алвиани. Между другото това Алвиани също го нямаше на хартиената ми карта, която ползвах. Стигнах последното село и навлязох пак в планината. На края на това село имаше табела с надпис Омало - 75 км. Хъммм, на моята карта го даваха това разстояние 45 км. Ще видим. След по-малко от километър асфалтът почти изчезна и тук там се появи бетонно покритие, но много разбито и с дупки. Неколкостотин метра по-нататък изчезна и бетонът, и си стана черен лош каменлив път. Пресичах чат пат някакви поточета, които течеха през пътя,

като на места имаше и по-големи поточета. В началото ги броях, но много скоро те станаха толкова много, че бързо им загубих бройката. Започнаха и първите серпентини. Пътят се стесни, стана доста по-стръмен, вече карах изключително и само на първа, като на най-стръмните места чак клапаните ми почукваха от усилието, което полагаше двигателя, за да ме изтегли. Нямах никаква възможност да ускоря и да набера инерция за изкачването, разчитах на големият въртящ момент, за да ме изтегли. Подскачах по камъните и дупките и на всяка серпентина пулсът ми се ускоряваше докато премина. На поредната серпентина със завой наляво бях почти плътно в ляво, тоест щях да я атакувам през най-стръмната и къса част. Тръгнах внимателно и изведнъж предницата попадна в някаква лека канавка, а моторът пречука, и изгасна. Мааамка му... Запалих и пак опитах, но беше много стръмно и още преди да отпусна напълно съединителя моторът се свличаше назад към края на серпентината и пропастта… Дадох здраво газ, пуснах съединителя и моторът подскочи напред. Удържах го да не падна, направих няколко криволици, взех завоя и хванах пътя. Уффф. Този път се размина. Нагоре работата ставаше все по-зле. Имаше изключително много потоци и малки реки, които течеха по скалите и през пътя. На места бяха направени бетонни корита, за да тече водата по тях, но там пък бетонът беше станал лигав и хлъзгав от водата. На едно място

от надвисналите скали над пътя се изливаше направо малък водопад, точно в средата на пътя

Погледнах дали мога да мина вляво, или вдясно, но нямаше такава възможност. Е, минах точно през водопада. Направи ме вир вода и мен, и мотора. Пътят беше направен само за едно МПС. Пъплех бавно нагоре. Не след дълго дойде и първото ми падане. Бях стигнал до поредната река, която течеше през пътя. Реката беше 3-4 метра широка и към 20-30 см дълбока. Изключих двигателя. От ауспуха се вдигаше пара, защото беше във водата. Бензинът потече от преливника на капачката на резервоара. Опитах се да вдигна сам мотора, но изобщо не можех да го помръдна. За мой късмет слизаше една огромна „Тойота Лендкруизър”, от която слязоха две здрави момчета на 15-16 години. Мисля, че бяха французи, макар че говореха на английски. Вдигнахме мотора. Благодарих им и попитах има ли още много път нагоре. Има още много път и е много трудно и опасно, казаха. След известно време дойде и второто падане. Полегнах точно в средата на завоя. Бензинът пак започна да тече от преливника. Отдолу се зададе някаква ретро машина „Ленд Ровър” с две готини мацки. Май бяха полякини. Помолих ги за помощ и с тях успяхме да изправим мотора. Едната от тях каза, че те също имали някакъв проблем. Токовете на ровъра изчезнали. Предположих, че е изгорял някой главен бушон и го казах… Огледах мотора, защото ми се стори, че

десният страничен куфар се клати и дрънчи

Имаше защо. Беше се счупила рамката, на която беше окачен куфарът, точно на една заварка. Лошо! До къщичката имаше маса с пейка. Седнах да почина и да обмисля нещата. Съблякох якето, защото беше мокро и го сложих на слънце да се суши. Тениската ми все едно току що я бях извадил от пералнята. Виеше ми се свят и бях леко замаян от умора, и от изтощение. Водата ми за пиене беше малко и беше станала топла, като чай. От къщата излезе някакъв човек. Разговорихме се.

- Оттук - посочи той къщата - до Омало остават точно 42 километра.

- Уффф - издишах и спаднах като спукана гума. - Сигурен ли си?

- Няма как да не съм сигурен, защото аз отговарям за поддръжката на този път - каза човекът.

Реакциите ми бяха леко забавени, вследствие на което започвах да правя глупави грешки при карането. Нещо, което беше изключително опасно тук. Бях някъде на 2400 м нмв, а трябваше да мина над 2900 м нмв и да карам още 42 километра. Трябваше да мина през превала Абано, който беше висок 2962 м нмв, или с 37 метра по-висок от Мусала... А и рамката на единият ми куфар беше счупена. Ако продължа така нагоре, има много голяма вероятност да строша още нещо по мотора от падания, а още по-лошо, можех да строша и нещо по себе си. Помощ в такъв случай можех да очаквам на това място най-рано на следващия ден. Май ще трябва да слизам... Поседях още малко, за да се освестя. През това време по край нас минаха нагоре мацките с ленд ровъра и след тях грузинците с патрула. Помахаха ми весело. Изгледах ги тъжно. После още по-тъжно погледах върховете, които се виждаха от планината, щракнах още една снимка и отидох да обръщам мотора.

Дотук приключих с изкачването на Омало, което направо ми разказа играта.

Край
Останалото можете да прочетете в блога на Владич на адрес http://vladi.unixsol.org
Последно променена в Петък, 28 Юли 2017 09:07

Времето

14.7°C

Пазарджик

Ясно
Влажност: 62%
Вятър: Западен / 11.1 kmh
Четвъртък

14°C/29°C
Петък

14°C/31°C
Събота

15°C/31°C
KWeather is powered by Kaleidoscoop

Експресни обяви