Вторник, 16 Октомври 2018





Времето

11°C

Пазарджик

Ясно
Влажност: 74%
Вятър: Западен / 0 kmh
Сряда

10°C/24°C
Четвъртък

9°C/24°C
Петък

10°C/24°C
Събота

9°C/24°C
KWeather is powered by Kaleidoscoop

Най-новото

Гошко от СК “Шампион” дублира международно злато

Гошко от СК...

  БУРГАС. Състезателите на СК „Шампион“ се завърнаха с два златни...

Международна научна конференция, посветена на Марин Дринов

Международна научна конференция,...

ПАНАГЮРИЩЕ. На 19 и 20 октомври в Панагюрище, родното място...

НОИ издава удостоверения за профилактика и рехабилитация до 24 октомври

НОИ издава удостоверения...

Скоро Националният осигурителен институт (НОИ) ще прекрати Програмата за профилактика...

Мерят костната плътност в Младежкия дом на 22 октомври

Мерят костната плътност...

ПАЗАРДЖИК. 20 октомври e Световният ден за борба с остеопорозата....

Детско полицейско управление в ОУ “Проф. Иван Батаклиев”

Детско полицейско управление...

ПАЗАРДЖИК. Програмата „Детско полицейско управление“ днес бе открита и в...

Найден Шопов: Така трябва да играе “Хебър”!

Найден Шопов: Така...

Така трябва да играе „Хебър”! Със самочувствие, креативност и идея...

Здравко Лазаров: Заслужено паднахме

Здравко Лазаров: Заслужено...

Бившият футболист на „Хебър” и настоящ треньор на „Вихрен” (Сандански)...

Ники Митов: Имаме още много работа

Ники Митов: Имаме...

  Имаме още много работа, заяви след мача треньорът на „Хебър”...

Вальо Михов донесе късмет на “Хебър”

Вальо Михов донесе...

  Валентин Михов донесе късмет на „Хебър” в трудната му победа...

Никола Гюлеметов: Дадох си сърцето и душата за културизма!

Никола Гюлеметов: Дадох...

Следващата ми цел е да отворя най-модерния фитнес и да...

«
»

Любов от Атина ни казва как да се чувстваме българи

Сряда, 23 Май 2018 18:37
Любов Чалъкова Любов Чалъкова

 

Първа награда в национален конкурс за литература спечели землячката ни - 14-годишната Любов Чалъкова, чийто корен е от Величково. Любов учи в Българското неделно училище  „Св. Св. Кирил и Методий” в Атина и се представи отлично в 22-я литературен конкурс „Стефан Гечев”, организиран от Държавната агенция за българите в чужбина. Надпреварата бе на тема „Българското културно наследство – част от съкровищницата на Европа и света”.

Първото място на Любов е във възрастовата група до 14 години и й е присъдено от 4-членно жури, председателствано от видната фолклористка и писателка д-р Лилия Старева. Комисията прегледала общо 278 постъпили литературни творби от 19 държави. „любов реши да участва в последния момент. Буквално ден преди крайния срок каза, че й хрумнала идея. И буквално минути преди крайния срок успя

да си изпрати текста. Даже беше забравила да напише всичко за себе си, та ни звъняха от агенцията за уточнение”, казват родителите Радостина и Иван.

През 2014-а будното момиче спечели трета награда в същия конкурс, но от името на Българското неделно училище "Свети великомъченик Георги Зограф" в Солун. После живя известно време и в България, а след това се наложи да се адаптира повторно в Гърция, но този път в столицата Атина. Родителите на Любов си спомнят как в началото й е било много трудно. Съвсем малка започнала усърдно да учи гръцки, почти денонощно. Паралелно с това учела английски и френски, а за гръцкия четири дни в седмицата идвал учител у дома. След три месеца вече общувала свободно с останалите деца. Бързо усвоила и другите езици. Ученичката обича и математиката, и книгите, и компютъра…

 

По-долу поместваме откъс от текста на Любов Чалъкова:

 

„Българското културно наследство - част от съкровищницата на Европа и света“

Чувствате ли се българи?

- Хайде, Христо, ще изпуснем самолета.

Тези чужди думи бяха изречени на летището в Лондон една прохладна сутрин на 28 февруари от един забързан баща, който държеше за ръка малко сънливо момченце с кафява коса, която се съчетаваше с мекото мече в другата детска ръчичка. Въпросната двойка тъкмо беше преминала през проверката на документите.

- Ох, добре, още не са отворили гейта – въздъхна облекчено възрастният придружител на Христо. - Имаме късмет, а, Христо?

- Къде отиваме, тате? - детенцето разтърка сънено очи - Защо не останахме вкъщи да sleep?

- Да спим, Христо. Отиваме при баба и дядо.

- Но баба Лав и дядо Димитриус не живеят толкова далеч.

- Не, не отиваме при баба Лав и дядо Димитриус, а при другите ти баба и дядо - Елка и Спас. Помниш ли, те ти даваха от киселото мляко и ти показваха как се правят мартенички.

- Сетих се, сетих се! - радостно извика момченцето, карайки всички глави да се извърнат към него - Нямам търпение!

Бащата се подсмихна и разроши косата на сина си. Прокараха си път през навалицата пътници и успяха да намерят две свободни места, където седнаха и оставиха куфарите пред тях. След няколко минути мълчание, 9-годишното момченце попита:

- Защо при баба и дядо никой не говори на English като мама, и баба Лав, и приятелите ми? Защо и ние не говорим на English, когато не сме с мама?

Последва кратко мълчание от страна на Иван. Както сигурно се досещате, отговорът трябваше да е деликатен, но задоволителен, без да предизвиква по-нататъшно извръщане на глави. Родителят си пое въздух и започна обяснението си.

- Аз, както и баба Елка и дядо Спас, които са мои родители, сме българи. Ти също, макар и само наполовина. Българите, досущ като англичаните, имат свой собствен език – българския – който се говори в България. (Между другото, на български English означава английски език) Ние отиваме в София, която е столицата на България, точно както Лондон е столицата на Англия.

- Когато казах на учителката ми по английски за България, откъдето са баба и дядо, тя каза, че това е интересно и ме пита какво знам за the country. Тогава й казах за киселото мляко, но тя поиска да знае още. Какво още мога да й кажа?

Ако Христо беше няколко години по-голям, щеше да зърне разочарованието в очите на татко си. Разочарование от факта, че е допуснал грешката да остави сина си да не знае за своите корени, за своята родина, макар и да е „полу - родина“. В този момент осъзна, че синът му не знае нищо за мястото, където баща му е прекарал почти целия си живот. Но само миг по-късно, в очите на родителя блесна нещо по-ярко, а именно идеята, шанса да поправи грешката си.

- Знаеш ли какво, Христо? Това е един прекрасен въпрос. – усмихна се Иван - Честно казано, аз самият рядко размишлявам на тази тема. Искаш ли заедно да намерим отговор?

- Да, да! – заподскача от радост момченцето, след което някак се замисли и отправи към татко си следващия въпрос – Обаче, аз как мога да помогна? Аз нищо не знам.

- Хм, нека помисля - престори се на дълбоко замислен таткото – защо не започнем с неща, които харесваш и да видим колко от тях има в България, съгласен ли си? Какво обичаш да правиш?

Изведнъж, на детското му лице изгря усмивка и то се обърна към баща си, още чакащ отговор.

- Помниш ли, когато влязохме в онзи парк, където имаше животни? Zoo? Имаше лъвове, и тигри, и жирафи! Всичко имаше!

- Прав си, Христо, зоопаркът наистина беше много интересен – засмя се мъжът – Знам кое място в България ще ти хареса. Близо до южната граница на България (това значи south border) – уточни бащата при озадачения поглед на сина си – се издига една висока и красива планина – казва се Пирин. В тази планина има един невероятен парк, който се нарича „Национален парк Пирин“. Там има много голямо разнообразие на птици, билки, различни видове дървета и различни животни. Искаш ли да проверим в интернет?

- Да, моля те, моля те! - зарадва се Христо и седна по-близо до баща си, за да може да вижда екрана на телефона по-добре.

Иван започна да натиска малката кутийка и след броени секунди  излязоха снимки и тонове информация. Той хвърли един бърз поглед и започна да показва на сина си различните обитатели на парка и вмяташе по някоя нова дума тук-там.

- Ето това е шипоопашатата костенурка, която живее там – обясни бащата, посочвайки зеленикаво-жълта коруба, от която се подаваше малка глава. – Тя е защитена от Червената книга на България, което означава, че никой не може да я убива или да я изнася от парка. Там има и други защитени видове.

Таткото, досущ като сина си, попиваше жадно информацията, учудвайки се на факта колко известно е мястото. На сайтовете с информация срещаше големи имена като ЮНЕСКО, възхищаваше се колко много видове птици, гръбначни, безгръбначни, мъхове, растения - обитаваха това кътче земя, защитавани от злонамерени златотърсачи и хулигани.

В този момент отварянето на гейта подкани двамата, омагьосани от фактите и картинките, да отложат за малко заниманието си и да се качат на самолета. Когато се настани удобно в седалката си, малчуганът се обърна с молба към баща си.

- Тате, може ли да ми разкажеш още за парка?

- Разбира се, момчето ми, но тук горе не можем да видим още от него в интернет. Забранено е да използваме телефоните си, а вече ти разказах всичко, което знам - каза бащата с извинителен тон и тъжна усмивка.

Детето помълча за момент и тогава му хрумна една страхотна идея, която бързо озари личицето му.

- Ами, тогава, може ли да ми разкажеш още за България?

Ако малкото момченце блестеше от радост, то баща му направо сияеше. Синът му проявяваше истински интерес към родината си и беше сигурно, че любопитството му щеше да нараства, а той щеше да го храни до безкрай. „Няма да забрави България.“, помисли си бащата, усмихна се на себе си и започна да разказва. Започна с Казанлъшката гробница, в която са намерени глинени съдове, трупове, стенни украшения и артефакти, които ни нашепват историята на древните траки, покорили източна Европа. Христо се заинтересува от историята траките и Иван реши да опише стария град Несебър, където са живели те, богат на архитектурни паметници и дори обявен за архитектурно – археологичен резерват и паметник на културата в списъка на ЮНЕСКО.

Почивката за закуски и пудрене на носа, освежи бащата, които с пълни сили продължи разказите си по история на България с интересни факти за Мадарския конник, символизиращ мощта и силата на българската държава още от ханския период, също в списъка на ЮНЕСКО, който включва и Рилския манастир, център на просветата още при основаването си и сега съдържащ ръкописи, старопечатни книги, но също икони, монети, жезли и оръжия.

Вдъхновявайки със своите знания сина си, Иван осъзна колко е подценявал своята родина и колко важна е тя за историята и културата за цяла Европа. Поглеждайки детето си, разбра, че именно тези исторически спомени и паметници градят бъдещото поколение, което ще бъде отговорно за цялата планета, а защо не и за други планети. В наследството намираме вдъхновение, откриваме кои сме, и се учим от направени открития или грешки.

Иван и Христо щяха да продължат своето изследване на корените си и все повече да усещат значимостта на своята история и на самите себе си, която връщат обратно към настоящето. Те се чувстваха неотменна част от България и от Европа, където живеят. Ами вие? Чувствате ли се Европейци?

Чувствате ли се българи?

„Знаме”