Събота, 24 Август 2019





Времето

giweather joomla module










Моят Левски расте с годините, казваше професор Дойно Дойнов

Неделя, 21 Юли 2019 13:51

През тази седмица две знакови дати свързват настоящата статия. На 18 юли е роден Васил Левски, а на 16 юли е рождената дата на проф. Дойно Дойнов, който бе сред най-големите му изследвачи и сега трябваше да стане на 90. Една година преди да си отиде - през 2013-а, той гостува в Пазарджик да представи книгата си за Апостола на свободата „Левски - най-ясната загадка”, за да довери пред пазарджишката общественост, че заглавието всъщност е на философа-карикатурист Илия Бешков. Този наш учен безспорно се нарежда сред най-приносните творци на родната историческа мисъл. Той посвети целия си съзнателен живот на целенасочено изследване на смълчаните от векове пластове на по-далечното, възрожденското, и по-новото ни историческо битие.

„Моят Левски се развива във времето

Той расте с годините. И показва как необикновено човешката природа се превръща във фактор за решаване на най-сложните въпроси, които битуват по това време не само за българското общество, но за обществата на Балканите и Европа. И съвършенството на неговия трезвен ум, който прозира в действията. Най-голямото му дело е, че намери инструмента, който да привлече чужда помощ и да донесе освобождението само за българските интереси и чрез каузата за държавност. В това е неговото величие. Той даде едни идеи, които не бяха теоретически завършени като трактати, но толкова прости и обхващащи масите, че вдъхновиха народа за въстание. И накрая, остави диря - негови последователи и възпитаници вдигнаха Априлското въстание. Обаче индивид като Левски, който като герой се издига над нормалните висини на човешкия живот, пише историята на цял народ и прескача нейните граници, се подрежда до световните герои. Е, това е загадка! Какво беше това?? Могат го само големите хора!”, каза тогава в интервю за вестник „Знаме” проф. Дойнов и подчерта, че Левски е европейски герой и трябва да бъде оценен подобаващо от европейските историци. Защото приносът му е „влог в европейската цивилизация и нейното развитие”.

Дойно Дойнов е роден през 1929-а в будното планинско селце Буново, Пирдопско. Спомените, оживели в разказите на деди и прадеди за кръвопролитните самоотвержени сблъсъци на хайдушки воеводи, революционери, борци за национална свобода и социални правдини го вълнуват дълбоко,

заселват се завинаги в детската душа и определят неговия житейски и творчески път

След гимназия завършва история в Софийския университет, за да плува цял живот във водите на любимата си наука.

Завършвайки висшето си образование, той се отдава на постоянна научно-изследователска дейност и прави първите си публикации в текущия и периодичния печат. С възрожденското си трудолюбие печели симпатиите на колеги, на държавните органи, в средите на водещата историческа мисъл. И скоро му е поверено ръководството на държавните архиви. По-късно оглавява Националния археологически музей и едноименен институт, за да стигне до поста председател на Общобългарския комитет „Васил Левски” и едноименната фондация. На тази престижна длъжност го свари и краят на житейския и творческия му път.

Случаят ме срещна с проф. Дойно Дойнов чак през разрушителните 90 години на миналия век, по време на традиционните Вазови тържества в Сопот на 7 юли 1998-а. Тази среща разпали още повече интереса ми към уважавания учен, събуден още през студентските ми години. Това добро запознанство сложи началото на полезни близки творчески отношения през следващите години. При всяко посещение в София обикновено се отбивах в Общобългарския комитет „Васил Левски“ на ул. „Княз Батенберг“ 4, а по-късно в сградата над кино “Култура” до пл. „Славейков“. Винаги ме е посрещал изключително любезно, чувстваше се

духовно сроден с Пазарджишкия край

Проявяваше жив интерес към текущите събития в нашия град, особено в сферата на духовния живот. Понякога съм му подарявал мои книги, а той ми връщаше жеста със свои книги с автограф.

По това време излезе от печат книгата му „Истини-заблуди“, която ми подари при поредната ни среща в столицата. В това свое издание, както сам споделя, се е постарал да направи достояние на нашата общественост някои свои виждания по актуални проблеми на родния исторически процес.

Спонтанно обаче грабна културната ни общественост неговата книга „Хора, с които живях“, която през 2009-а попадна в ръцете на читателите му. Заглавието привлече като магнит специализираната и широката аудитория. Книгата хвърля доста обилна светлина върху интригуващия му житейски и творчески път. Авторът ни връща към далечния си родов корен в родното Буново и ни потапя в своите детски и юношески години на постепенно нравствено, духовно и интелектуално израстване.

Книгата е подчертано мемоарно-документална, в нея блика приятна себеирония. Повествованието ни отвежда в младите му години на бедно, но романтично студентство в Софийския университет и сетнешните му стъпки като млад учен-историк. Разхожда ни из дейността си като директор на Археологическия музей и институт, ръководител на архивите на страната ни. Особено атрактивни за читателите са страниците, в които разказва за впечатленията си от контактите си с Вълко Червенков, Тодор Живков и други

величия от тоталитарното ни минало

Вълнуващи са спомените му за академиците Димитър Косев, Петър Динеков и други изтъкнати творци на българската култура и наука. В книгата подобаващо място заема неоценимата му приносна дейност като дългогодишен ръководител на Общобългарския комитет „Васил Левски” и едноименната фондация. Инак едва ли бихме оценили по достойнство неговите заслуги за проучване, обогатяване, популяризиране и съхраняване за поколенията не само на епохалното дело на великия българин, но и на цялостното ни културно-историческо наследство.

Мисля, че това издание тепърва ще бъде оценявано като значимо, особено приносно произведение за отечествената ни историография, защото излиза далече извън рамките на обичайните автобиографични заглавия.

Със солидните си познания в необятния свят на историята, със завидната си обща ерудиция, скромност, трудолюбие и неуморимата си обществена дейност проф. Дойно Дойнов остави име на всепризнат и уважаван учен в днешна духовна България. Не случайно беше непрекъснато канен да чете лекции в различни учебни заведения, имаше престижни участия в научни сесии, конференции, чествания, тържества, посветени на важни исторически събития и личности.

Научно-исторически и служебни ангажименти го правеха гост и на Пазарджик

При посещението му в града ни на 17 октомври 2000-а взех първото си интервю от него, отпечатано на страниците на в. „Български писател“. В центъра на този разговор очаквано бе темата за Левски. „За Апостола на свободата, каза той, трябва да се пише много отговорно”. И занимавайки се с неговия живот и дело десетилетия, той даде висока оценка на стореното за Апостола от Николай Генчев, Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров, Мерсия Макдермот и други изследователи на големия българин.

Цял живот този неуморим историк пътуваше към идеолога и организатора на нашата национална революция, стремейки се да навлиза все по-дълбоко в неговия неспокоен и драматичен свят. Живееше с неудържимия му стремеж да служи всеотдайно на голямото народно дело. Не случайно през 1997-а професорът-историк подготви и предложи свой сценарий за екранизиране от БНТ на документалния филм „Левски пред съда на Портата и историята“. За съжаление, националната ни телевизия за кой ли път показа своя антибългарски характер и предложи на зрителите тази толкова българска документална филмова лента през деня. Това огорчи автора на сценария и зрителската аудитория.

Но носещият в сърцето си Левски историк е щастлив да осъществи своя отколешна съкровена мечта - през февруари 2013-а е представена книгата на живота му

Левски - най-ясната загадка”

Бродейки непрестанно из дебрите на Възраждането, проф. Дойнов държеше за обективна оценка на историческите факти и събития и на личности като Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Александър Малинов и на дейци от по-новото ни историческо минало.

В полезрението на научно-изследователската му дейност неведнъж е попадала националноосвободителната борба на населението от Пиринския край. А той винаги е живял с убеждението, че младите историографи и от Македония ще се освободят от криворазбрания романтизъм и ще се постараят да анализират трезво и обективно историческите факти и събития, за да открият техния дълбок български корен.

Професорът от Буново не спираше никога своите любознателни разходки из миналото и дълбоко скърбеше за страданията и стотиците хиляди жертви, които е дал народът ни, воден от продажни политици и държавници. Никога не криеше възмущението си, че ние, българите,

сме били все курбан на чужди интереси

И споделя с болка: “За жалост, съдбата на малките народи е такава. Ние постигнахме своя невероятен връх като нация по време на Балканската война през 1912/13 година. И всичко беше лекомислено пропиляно, за да се окажем най-орязаната страна на Балканите. Затова едва ли днешните и идни поколения ще простят на безразсъдни държавници и политици“.

Не по-малко го вълнуваше и нездравото състояние на съвременната ни историческа наука. Според него, историческите събития трябва да се изследват и отразяват сериозно, задълбочено и правдиво. Не е оправдано да се пренаписва с лека ръка историята ни

в угода на политически конюнктури и чужди интереси

Посветил живота си на патриотичното възпитание на нашия съвременник, той проявяваше непрестанно загриженост за обучението по история в днешното ни школо. Намираше, че качеството на учебниците, особено за средния курс, не е лошо, но има още какво да се желае. Не по-малко, според него, е важно кой и как поднася учебното съдържание. „Учителят трябва да създава интерес към миналото, към българското...”

Усърден привърженик и популяризатор на революционните идеи на Левски и на неговите републикански възгледи, видният историк неведнъж е осъждал и отхвърлял монархическата форма на управление. За него монархическата идея е изчерпила отдавна вече своята същност. “А що се касае до българската действителност, казваше той, монархическият институт е отхвърлен с референдум през 1946 година и няма бъдеще в нашия обществено-политически живот.”

Междувременно проф. Дойнов не преставаше да работи по изследване и обогатяване на революционно-историческото наследство на Апостола. Посещаваше много градове и села. На 24 февруари 2010-а пристигна отново в Пазарджик, за да представи с доцент Джевезов втория том от наследството на Левски. Тази книга се посрещна с оправдан интерес в средите на местната културна общественост.

Проф. Дойнов живееше непрестанно с напрегнатия, динамичен пулс на социално-политическото ни всекидневие. И неведнъж е споделял, че го тревожат

социално-нравствените проблеми на нашия объркан ден

Не по-малко го вълнуваше и политическото битие на миналото. Затова и предложи на учащите се своето учебно пособие „История на българския политически живот“. Изданието имаше и втори том, който обхващаше периода от 1885-а до 1948-а .

И така, в течение на повече от шест десетилетия, този неуморим труженик и творец на отечествената ни историческа мисъл не щадеше сили и енергия да броди из трудно достъпните бездни на миналото, движен от благородния стремеж да разширява и обогатява родното ни историческо знание.

На 18 януари 2014-а ни напусна завинаги. Но приносът му в родната историография го нареди сред най-достойните съзидатели на българската културно-историческа съкровищница.

Продрум ДИМОВ