Четвъртък, 23 Януари 2020





Времето

giweather joomla module















Режисьорът проф. Крикор АЗАРЯН: Да имаш Катя до себе си и да не поставиш “Албена” значи да се разминеш със своя шанс

Събота, 14 Декември 2019 12:03

- Беше време, когато една млада трупа в Пазарджик с много енергия, с идеи, с желание и с хъс намери поле за своята изява. Това, че един град предложи на тази трупа хубава сцена, е много важно. Гражданите на Пазарджик още с първите представления  на току-що одържавения театър през 1969 г. показаха, че той им е необходим. Артистите усетиха тази необходимост. И това много ги окриляше. Те бяха страхотни актьори. Някои от тях и днес са едни от най-добрите. За съжаление, други ги няма вече.

В трупата ме смятаха за свой, много близък човек

Аз бях на щат в Театъра на Българската армия, но хората и до днес мислят, че съм бил режисьор в Пазарджик. Това ми е много забавно, защото в същото време правех спектакли и във Военния театър. Но в интерес на истината, пазарджишките представления като “Януари”, “Голямата печалба” и “Албена” са спектакли, за които с умиление си спомням до днес.

Да избирам заглавия, които ще поставям в Пазарджик, ми идваше отвътре. “Албена” избрах заради Катя Паскалева. Да имаш Катя в трупата и да не поставиш Албена, беше просто престъпление. И означаваше да си се разминал със своя шанс. Много ни се искаше откриването на новия театър да бъде с българска пиеса. А “Албена” е една великолепна творба. Тогава ми се струваше, че темата за красотата, една от важните теми в тази пиеса, има съприкосновение с темата за театъра като храм на красотата. Човек понякога си внушава някои неща, които сигурно не стигат до зрителите, но важното е да навиеш пружината на мотивациите си. Те пък от своя страна отключват въображението и вдъхновението.

“Януари” беше една зимна приказка

Тогава стана запознанството ми с Йордан Радичков. Това е спектакълът, който съм репетирал с най-голяма лекота и с най-малко творчески проблеми. За съжаление, налегнаха ни  административни проблеми. По едно време дойде телеграма от Министерството на културата да спрем репетициите. После се оказа, че уж най-напред премиерата трябвало да излезе в Народния театър и след това да се играе в провинцията. Такава причина беше измислена. За всички нас беше ясно, че в Народния театър “Януари” няма да се играе. Знаехме, защото Методи Андонов се отказа да го прави.

За да поставим “Януари”, го дължим на двама души. Единият беше Васил Спасов - директорът на театъра. Той заяви, че трябва да продължаваме да репетираме и че ще се борим. Веднъж Васил срещнал пред асансьора в блока, където живееше със семейството си, първия секретар на окръжния комитет на БКП Димитър Жулев. Той го попитал какво става в театъра и Спасов му разказал, че са спрели “Януари”. Жулев се учудил и му казал да продължим репетициите. Не знам неговият авторитет ли бе причината или той някъде се бе обадил, но спасихме спектакъла. По същото време, в интерес на истината, и заместник-министърът на културата генерал Гетман ни защитил като истински патриот на театъра. А враговете ни бяха, за голямо съжаление, сред нашите театрални културтрегери. Парадокс бе, че номенклатурни кадри помагаха, а пък театрали пречеха. Срещнахме съпричастност от съвета за култура и от тези, които отговаряха в партията за театъра. 

С лекота работих с трупата

Все едно, че слушах “Годишните времена” на Вивалди. Просто да ти е кеф.

Нямахме пари. Бяха ни осигурили един стол, където се хранехме за стотинки. А когато ни се искаше да пируваме, имаше едно ресторантче до стария театър, където отивахме. Готвачът ни даваше ядене, без да му плащаме. Всичко това мотивираше охотата ни да работим.

В началото всички живеехме в театъра. Репетирахме по цял ден. Даже като ходехме да обядваме, и там продължавахме да си говорим за театър. И когато накрая, каталясали, спирахме да репетираме, слизахме долу. Там, където сега е клубът. Тогава още нямаше клуб, стените бяха бетонни. Имаше само маси. Купувахме си салам, хляб и си правехме купона. Случвало се е към 3 часа през нощта да се качим на сцената и да репетираме.

Това  беше едно тотално потапяне в театъра...

Бяхме като персонажи от “Албена”. Тя, Катя, започна да ходи като Албена по коридорите. Всеки един от нас беше като Нягул, Куцар или  Синебирски. Буквално бяхме като герои на Йовков.

Същото беше и когато правехме “Голямата печалба”. Милен Пенев бе незабравим. Анка Пенчева - невероятна. Факт бе, че такъв голям актьор като Никола Тодев играеше безсловесна роля. И го правеше с желание. Ами мама Злата - Златина Тодева, която играеше с многото дечица. Имахме невероятни преживявания.

Веднъж Анка Пенчева се разболя

Дойде да я замести Емилия Радева, която в моя спектакъл във Военния театър изпълняваше същата роля на Илуминада. Милен Пенев играеше с анцуг. Имаше един момент, когато тя подгонваше героя на Милен по една стълба. На представлението Емилия го хвана за анцуга, а Милен се помъчи да се отскубне и тогава задникът му лъсна пред публиката.

Помня, когато играхме “Голямата печалба” в Софийската опера. На репетицията пристигна един пожарникар. Беше голям чин и забрани на Милен да пуши пура. А така беше по пиесата. Заплаши ни, че ще спре представлението. Но след репетицията дойде при мене и ми каза, че разрешава на Милен да играе на сцената със запалена пура. Оказа се, че този пожарникар е гледал репетицията и беше много развълнуван.

На една репетиция на “Януари”дойде Димитър Канушев,

началник на отдел “Театър” към Министерството на културата Присъстваше и бай Йордан Радичков. Артистите бяха много увлечени и изиграха цяла една част, без да ги спирам. Тогава помня, че Димитър Канушев каза: “Йордане, голям хляб се пече тук”. А Радичков се радваше като дете. Хубави години!

Дима БОЙЧЕВА

Архив „Знаме”, август 2009 г.