Вторник, 31 Март 2020





Времето

giweather joomla module

Ани работила и по 18 часа във въздуха с дух и усмивка

Вторник, 24 Март 2020 07:37

Жената, която иска да разпее Пазарджик за стреса, тесните пространства и живота в казарма - пред „Знаме”

Ани Герова е жената от Пазарджик, която даде инициативата за дружно пеене на „Моя страна, моя България” от балконите. Едни я последваха, други не. Едни я приветстваха, а други обявиха това за нетипично за българина и „пришито”. Ние от „Знаме” още преди афиширането на идеята й разговаряхме с нея и по темата за коронавируса, но и за работата и живота в динамична и клаустрофобична обстановка, каквато малко или много понасяме днес. Защото Ани още съвсем млада е работила три години в екстремно и тясно пространство като стюардеса в една от най-престижните авиолинии в света – „Емирейтс” (Emirates). Израждала е дете на борда, спасявала е пътник с инфаркт, а въздушните ями и турбуленцията били съвсем естествена среда. Ани признава, че е трябвало да пътува за Милано на 6 март

Поканила я нейна приятелка, също стюардеса.

„Тя е бивша колежка, сега е в италианските авиолинии „Алиталия”, а мъжът й е жандармерист в Милано. Когато настана това двоумене, се обърнах към тях, защото все пак те работят сред много хора и са наясно какво точно се случва там. И те ми обясняваха, че няма проблем, просто трябва да си вземем предпазни мерки като спирт и антибактериални гелове. Защото не било така, както го представяли в България. Явно обаче и самите италианци не бяха наясно какво се случва и какво ще стане при тях за толкова кратко време”, тъжно се усмихва Ани. „Трябваше да тръгнем с мъжа ми и детето, което е на 4 години и половина, затова реших да не летим. Бях двойно по-предпазлива. Ако бях сама, нямаше въобще да се поколебая.”

Ани не среща особен отклик сред пазарджиклии в пеенето,

макар че има и хора, които всяка вечер излизат на балкона и ръкопляскат или запяват вечния шлагер на Емил Димитров.

„Който пее зло не мисли. Пеем, за да има по-малко лоши мисли. Повечето от нас са с деца вкъщи, а аз съм разбрала едно – има ли тишина, значи няма щастие в душата на детето. Всяка вечер в 20 часа моето дете танцува, пее, ръкопляска и ме пита с нетърпение: „Мамо, утре след колко минути е?” Хората, които рискуват здравето си заради нас, заслужават адмирации. Като стюардеса съм летяла в какви ли не дестинации в затворени тесни пространства, най-дългият полет е бил 18 часа, сега си мисля какви ли не болести е имало.

Но не съм се вторачвала чак до такава степен в риска, който съм поемала

Затова си мисля, че трябва да спазваме правилата, да мислим нормално, да живеем нормално, но д сме предпазливи. Хигиената е нещо задължително. На моята дъщеря винаги съм й взимала гел, още преди да се чуе за коронавируса. Може да мирише на бонбони, но да е гел. Сега пак й взимам.

И същият гел, който беше 1,50, вече е 4 лева

А сигурно и грамажът му е по-малък”, казва Ани. „Всичко това около нас. Това е едно изпитание. Ще отмине. А ние трябва да оценим какво имаме.”

 

 

Ани отдавна се е хвърлила в дълбокото.

„Бях първи за втори клас и нашите ми казаха, че ще тръгваме за Америка. Не знаех какво означава „Америка”. И тя, и английският, бяха нещо мъгляво и аз даже си измислях някакви думи и с надежда питах дали това е английският. Живяхме около година и половина в градчето Уайт плейнс в Манхатън, Ню Йорк. Сега се замислям, че

още тогава в името на градчето е била закодирана бъдещата ми професия

(white planes, в превод „бели самолети”, б.р.) Аз вече бях научила езика, имах си много нови приятели и беше голям рев като тръгнахме за Пазарджик. Беше 1996-а. Като дойдох тук, ми беше много трудно. От министерството искаха да повтарям училище, защото бях изпуснала първи и втори клас. Розовото изведнъж ми стана сиво. Обаче започнах наново училище, запознах се с нови приятели и детето в мен забрави страха и паниката”, връща се назад Ани. Тя завършва ЕГ „Бертолт Брехт” през 2006-а и я приемат в Американския университет в Благоевград.

„В този момент майка ми получи писмо, че е одобрена за разменни начала с една учителка от САЩ. И пак заминахме зад океана с родителите ми. Но визата им приключи, те се прибраха. Аз вече бях записана в Къмюнити колидж, а после в университет със специалност бизнес администрация. Бях с променена виза и можех да остана. Но те си тръгнаха и видях по друг начин Ню Йорк.

Един от най-големите мегаполиси в света сега беше още по-огромен, а аз бях самотна

Сметките вече бяха само моя отговорност - и към университета, и към студиото, което бях взела под наем. Живеех в Куинс, на една спирка от Манхатън. В Куинс, и по-точно в квартал Астория в Куинс, са снимани доста холивудски филми (в квартала, където е роден и израснал Доналд Тръмп, е легендарното студио „Кауфман Астория“, построено по време на немия период и използвано от филмови икони като Братя Маркс и Уилям Клод Филдс, б.р.).

Филми като „Серпико” с Ал Пачино или „Добри момчета” на Мартин Скорсезе…

Астория е забележителна и с това, че в нея има много смесени бракове между гърци и албанци, но усещах православните празници Великден и Коледа, все едно си бях у дома, още повече точно до дома ми имаше православна църква. Но самотата все пак си беше там. И всеки ден единственото нещо, което правех, беше да си обличам униформата на сервитьорка в един американо-гръцки ресторант. Бяхме дневна и нощна смяна, и когато свършвах работа в ресторанта, събличах униформата, обличах студентската и отивах в университета. Не ме беше страх, макар че като се замислиш, си е доста страшно.

Престъпността там се виждаше с просто око всеки ден

Ученето пък беше много трудно, но поне знаех езика и мои състуденти от различни държави започнаха да отпадат именно поради проблем с английския. Не можеха да си вземат изпитите, но презаписваха друг профил, за да не бъдат „вечните студенти” - докато посещаваха допълнителни безплатни езикови курсове. Завърших висшето образование, прибрах се тук и наново трябваше да си търся приятели”, подсмихва се Ани. В България се поучудила, че университетите не са задължени да намират работа на своите студенти, както в САЩ.

А в Голямата ябълка й предложили цял списък от фирми, готови да я вземат с нулев стаж

Дошла й идея за езикова школа в Пазарджик и я направила. С малък кръг от 4-5-годишни деца.

„В САЩ е много отговорно, не можеш просто така да гледаш деца. Трябва да си работил в такава фирма, да си минал психотест. Аз бях ходила да помагам почасово чрез една приятелка. Така работих около една година, докато не видях в един вестник обява, че набират стюардеси за „Емирейтс”, в хотел „Радисън” на жълтите павета в София (днешният хотел „Интерконтинентал”, б.р.). Тогава бях записала второ висше в Нов български университет. И дилемата беше дали да отида на изпит или само да се явя със сивито в „Радисън” на open day. Реших да съчетая и двете и отидох в хотела с намерението да оставя сивито. Обаче процедурата отне доста време и на изпит не отидох (Ани завършва английска филология няколко години по-късно, б.р.).

Имаше 180 човека със сивита, но аз направих гаф още от начало

Влязох с бяла риза, черни панталони и черно сако. А така трябваше да бъдат облечени мъжете. Всички момичета бяха с черни поли, бели риза и черни сака. Не бях допрочела изискванията. Край, това е, гаф. Но си дадох сивито на момичето, която подбираше бъдещите стюардеси. Спомням си, че ме погледна изненадано. После каза, че ме вижда с тяхното червило и с тяхната шапка. А червилото и шапката на „Емирейтс” са червени. Прие ми сивито и ми каза: „Следобед, ако получиш обаждане, продължаваш. Ако не, виж кога ще бъде следващият наш подбор за стюардеси и заповядай отново.” По-късно оцених тези емоционални думи. Когато видях, че в компанията не могат да правят нещата твърде лични. Там всичко е много стриктно, без емоции. Не съм била в казарма, но там си представям точно това. Три години съм летяла и нито веднъж не съм била втори път с един и същи екип. Политика на компанията е да не ставате приятели, а просто да си вършите работата.

А повечето компании са на обратния принцип, и там има повече приятелства

 

 

 

Днес продължавам да летя, вече като пътник, и ги виждам. Приятелството във въздуха е и полезно, но понякога вреди, защото отпуснеш ли се, това се отразява на работата. Ние сме имали на полети и смъртен случай, и инфаркт, който не завърши фатално, и раждане… За тях сме се готвили в авиационния колеж, даже още от първия ден ни пускаха в подобни ситуации. И ти си казваш: „На мен ли ще се случи това?! Да бе, да!” Но когато си в епицентъра на такъв критичен момент, е друго. Даже когато помогнеш на припаднал човек с бутилка с кислород или му разкопчееш ризата,

си казваш тайно: „Мале! Спасих живот!”

И като кацнеш в петзвездния хотел и си легнеш на меката възглавница, и върнеш лентата назад, имаш време да я осмислиш ситуацията, и да си горд, че си се справил. Че си направил поне едно добро дело днес. Това те нахъсва за следващия полет. Да, после получаваш и благодарствено обаждане от компанията, в което също се интересуват как това се е отразило на твоята психика. На мой полет имах инфаркт. Летяхме от „Хийтроу”, Лондон, за Дубай. Справихме се, обадиха ни се да питат имаме ли нужда от психолог. А човекът е бил хоспитализиран и оживя. Друг път

деветмесечно бебе си глътна езика

и трябваше да асистираме при спасяването му. Много случаи на припадъци имаше поради липса на кислород и ниско кръвно. Моя съквартирантка имаше смърт на борда, а приятелка израждаше бебе… Днес не ми липсва работата, но ми липсва самата казарма в работата. Редът, дисциплината и това, че всеки знае какво прави и какви са му отговорностите. А работата… След нея имах две години хронично безсъние, за което не исках да взимам медикаменти, а си правех акупунктура, масажи… Бях чела, че докато летиш, не усещаш нищо с години, защото организмът ти е мутирал. Ето, Дубай – Рио де Жанейро е 18 часа полет.

В Рио е лято, а в Дубай е зима. В Рио е ден, а в Дубай е нощ

Ако имаме такъв полет, там престоят ни е 24 часа в хотела и си почиваме и сме на никакво разположение, за да си отдъхнем адекватно. А за полети над 12 часа използваме спално помещение в самолетите. Всичко е много-много стриктно. В уречения час трябва да бъдем в пижами, дадени ни от компанията. Нямаме право да слизаме в кабината рошави или с подпетени обувки, ако ни се ходи до тоалетната. Като излети самолетът, разделят екипажа на две части. Едната половина отива да почива горе. Може да не ти се спи, ще си слушаш музика в спалното, но нямаш право да го напускаш. Нямаш право да ядеш. Колегите ти долу работят на пълни обороти. Принасят. Отнасят. Ако има критичен случай, те спасяват положението, теб никой не те вика за помощ. Но на секундата щом ти приключи времето за почивка, ти си долу сресан и спретнат, в изряден външен вид, с червило и лак в точно определено червено. И с усмивка. Ако кожата ти е по-бяла, пудрата ти трябва да компенсира с точно определен цвят, на който са те научили в авиационния колеж. Момичетата като ги наредиш, трябва да бъдат еднотипни, точно като войници.

Когато се оплакваш, това вреди само на теб

Защото ти имаш старши на полета, който няма да седне и да ти слуша оплакванията, за да прави разследване. Просто ще пише на мениджъра ти, че явно не си годен за летене. И ще бъдеш заменен. Защото „Емирейтс” те учи на това. Че незаменими хора няма. Така че даже да си прав, не се оплаквай, вземи си малка почивка и се върни с усмивка. Затова и това е най-скъпоплатената компания, а и най-престижната. Ако моята дъщеря като порасне иска да бъде стюардеса, ще я насоча именно към такава компания. Защото тя може да те изцежда, но те калява и като стимулира твоята самодисциплина и борбеност, те подготвя за живота. Няма „не мога”. Излитаме за Малдивите. В 3 и 10 е полетът. Ти не знаеш спи ли ти се, къде се намираш,

самолетът е пълен с двойки, които отиват на меден месец

Но ти не си мислиш за Малдивите, а за това как всички ще искат шампанско, как ще искат да ги снимаш – защото ние ги снимаме със специален фотоапарат на борда със снимки, които им подписваме, че са били при нас на еди коя си дата и час, и ги слагаме в хартиени рамки за случая. Мислиш си колко ти е тежко и как искаш да отидеш при капитана и да поискаш да те свали от полета. Но когато самолетът кацне, се потупваш по рамото и си казваш: „Е, видя ли – каза, че не можеш, а го направи. Отново!” и това също е нахъсващо.

И после стоиш 24 часа на Малдивите, печеш се на плажа,

опитваш всевъзможни екзотични плодове, които безплатно са ти оставени във стаята, разтапяш се от целия лукс на Малдивите и това, което е минало в самолета, все едно се е случило много отдавна. На всеки такъв полет с по 24 часа почивка, ти дават по 50 долара на регистратурата джобни пари заедно с ключа към стаята. Затова ти нямаш право да се оплакваш, а трябва да бъдеш предан на 100 процента.

В „Емирейтс” никога не ме е налягала носталгия. В началото беше много смешно. В писмото пишеше:

„Не изпращайте децата си с джобни пари”

Майка ми каза: „Ама как така!” Баща ми и брат ми бяха много против тази работа, защото тогава Дубай не беше толкова модерен и застроен. Заминах на 4 октомври 2011-а. Година по-рано бях ходила на срещата в „Радисън”. Бяхме останали 8 човека от 180, включително македонка и македонец. После правеха психотестове, компютърни тестове и какво ли не… И после имаше една огромна пауза, в която никой не ми позвъни. Сега обаче тръгнах. Майка ми беше сложила в една чанта парацетамол, аналгин и още куп лекарства, а в един плик ми беше сложила 200 долара. В Дубай ме посрещна с табелка една филипинка. Качиха ме в една кола и ме закараха насред пустинята.

Шест сгради и море от пясък

Казваха се „Сарап билдингс” и бяха номерирани. Аз бях в „Сарап 4”. Всичко миришеше на ново и беше много лъскаво. Около едната имаше хора с лаптопи и разбрах, че само там има интернет. Качих се горе, но стаите на съквартирантките ми, те бяха от Беларус и Узбекистан, още не бяха отваряни. В моята стая – беше светла и много-много просторна, имаше едни огромни кашони. На огледалото имаше кърпи, чаршафи. И джобни пари. Започнах да отварям кашоните – тенджери, тигани, чаши, чинии. Всичко. Матракът ми неразопакован. И джиесем със СИМ-карта. После осъзнах защо не трябваше да нося джобни пари.

Когато започнах да си изплащам всяка чаша и чиния още от първата заплата

И така в продължение на 12 месеца ти дърпат парички и за посудата, и за авиационния колеж. Но толкова неволно, че ти не ги усещаш. От компанията искаха да имаме абсолютно равен старт. Аз идвах от семейство на учители, и сме живели нелошо, но по-скромно. А там имаше хора, живели наистина много скромно. За тях „Емирейтс” беше една широко отворена врата. А компанията още от първия ден иска да сме равни. Не иска родителите на някого да са взели пари назаем за старта.”

Ани три месеца ходила в авиационния колеж. „Като паднат жегите, ходиш нощно време. Учиш или цяла нощ, или цял ден. Ако си бил цял ден в колежа, учиш цяла нощ, и обратно. Но имаше и почивни дни – понеделник и неделя. И ходехме на плаж през декември… Седеммесечен беше пробационният ми период като включим и пробационните полети. След тези 7 месеца нямах търпение да се върна, за да върна парите на майка ми.”

Днес светът е много по-различен, по-тесен от самолетен салон, а Ани отново преподава в езиковата школа.

И е оптимист, че това изпитание няма да победи духа ни

„Българите сме уникални. Много по-умни сме от много други народи - имам наблюдения над младото поколение. Там не напрягат толкова много сивото си вещество, но имат база. В САЩ например имат ресурс и инструменти, които да те накарат да работиш, да вървиш нагоре, че дори и да свалиш наднорменото си тегло, за да предотвратят бъдещи подигравки на съучениците ти. В Дубай пък, когато съм пътувала в автобус, съм си забравяла чантата, и винаги са ме намирали и са ми я давали непокътната. Но при нас нещата също ще заработят в синхрон един ден. А коронавирусът ще ни припомни какво е да сме задружни. Не забравяйте, че имаме щастието да живеем в свят, в който от комфорта на дома си можем да продължим да общуваме с всички, които са важни за нас! Без да излагаме никого на риск. И без да е нужно да чакаме със седмици, докато посланието ни достигне до своя получател.”

Тодор ГРОЗДЕВ