Пещерецът, който ни пренесе завета на Ботев
Усещането за нарастващ национален нихилизъм става все по-обезпокояващо в иначе глобалния свят. Целенасоченото налагане на новата егоистична и комерсиална ценностна система руши безнаказано нашето културно-историческо наследство и родовата ни памет. Мнозина пещерци знаят кой е Димитър Горов, но колко хора извън Пещера знаят кой е той? А сега, на 28 юни,
се навършват 180 години от рождението на ревностния патриот и деец на революцията
Родовите корени на Димитър Горов ни отвеждат към размирния Батак, където в семейството на дядо му Благой и баба му Величка Христоскови се ражда баща му Иван. Семейството било притиснато от беднотия и баща му твърде невръстен е заставен да търси сиромашко препитание в с. Ясъ Кория (дн. Равногор). Там е осиновен и местните го знаят с прозвището Горския. Иван се заселва в Пещера, създава семейство и на 28 юни 1840 г. се ражда синът му Димитър. Бедността принуждава младия Димитър да напусне семейното гнездо и да поеме към Влашко. Озовава се в Браила, където се е установила със семейството си по-голямата му сестра Султана. Тя е омъжена за брациговеца Георги Джамбазов, предприемач и патриот. В този голям румънски град Джамбазов успешно се занимава с производство и търговия със свещи и сапун. Младият пришълец от Пещера още с пристигането си през 1866 г. се приобщава към занятието на зет си и бързо усвоява „занаята” му. Огромно въздействие му оказва патриотичната атмосфера, завладяла българската емиграция тук.
През 1866 г., вече придобил търговски нюх, пренася дейността си в Гюргево, за да не се конкурира с роднините си.
Заема се незабавно с разширяване на производството на свещи и сапун, като създава цяла фабрика
с модерни за времето високопродуктивни технически съоръжения. Това му позволява не след дълго да укрепне икономически - още в началото успява да препечели повече от 3000 златни наполеона. Но нито за миг не мисли за лично благополучие, а помага на десетки наши емигранти с подслон, работа, пари. Още с първите му дни в Гюргево се слага началото на нова, забележителна епоха в живота на Горов. Но още по времето на престоя му в Браила, град, обладан от бурен икономически и културен кипеж, българинът загърбва гръцкото четмо и писмо и започва упорито да изучава български език. Скоро
ще мери мегдан с първите люде на емиграционната ни общност във Влашко
Името му на ангел-хранител и родолюбец нашумява и завладява революционните ни и културни среди. За него се говори открито с уважение и преклонение не само сред емигрантите ни, но и в средите на румънските власти. Горов навлиза в крак с идейно-революционните повеи на тази неповторима възрожденска епоха. Следи и чете редовно излизащите в Браила наши вестници - „Българска пчела“, Ботевия „Дума на българските емигранти“ (започва да излиза през 1871 г.), „Българска зора“ на неуморимия Добри Войников, с „Периодично издание“ – орган на учреденото през 1869г. Българско книжовно дружество (бъдещата БАН). Решаваща обаче за него се оказва първата му среща с Христо Ботев
в печатницата на Димитър Паничков в Браила. От този момент Горов става един от най-близките и незаменими сподвижници на прокудения първороден син на даскал Ботьо Петков. Завладявал е сърцата на заобикалящите го с изискания си представителен външен вид – синеок, среден на ръст, отличавал се е с елегантна осанка и респектиращо държане. Никога не е демострирал крещящо материално благополучие, но е показвал на надменните поданици на румънското кралство, че и българските изгнаници под влашко небе имат самочувствие на цивилизовани европейци. В края на живота му ще стане ясно, че
цялото си богатство родолюбивият българин е хвърлил без остатък за освобождението ни
Останали са му едва три франка, които дава на втората си съпруга, за да му запали свещ. Сега обаче го виждаме млад и проспериращ, с интензивните му контакти не само с автора на „Смешен плач“, но и с Любен Каравелов, Никола Обретенов, Левски и други водещи фигури в нашето Възраждане. Поел безвъзвратно по пътя на революционната борба, Горов включва в нея и майка си Теофана, която в края на 60-те години пристига от Пещера с брат му Атанас.
От съображения за сигурност приема новото си фамилно име Горов,
а майка му става Йорданка. Както добре е известно, баба Йорданка е твърдо до сина си и му помага в революционните дела, смело рискува и пренася писма, оръжие и вестници, които предава скришом на баба Тонка в Русе. През 1874 г. ненадейно майка му почива, „търговецът“ преживява тежко нейната кончина, но от тази беда го спасява баба Тонка, която вижда, че няма кой да поеме огромната къщна работа и набързо го сгодява с Иванка Кънчева,
сестра на загиналия голям революционер от Трявна Ангел Кънчев
Младата 19-годишна красавица поема незабавно грижата в семейството, застава твърдо до своя съпруг и се хвърля смело в огъня на революционната борба. Междувременно домът на Димитър Горов в Гюргево се превръща в страноприемница и свърталище на десетки прокудени българи. Там те намират сигурен подслон, работа в свещарницата и закрила от попълзновенията на местните власти. Там нерядко отсяда и Ботев, който държи домакина в курса на събитията, разтърсващи Османската империя, а също така и на своите творчески и революционни замисли. Димитър Горов е възхитен от гения на Ботев и винаги се отзовава на всеки негов повик за подкрепа. Той е в постоянна връзка с Каравелов като член на БРЦК още от създаването му през 1869 г.
На него е възложено да води тайната презгранична кореспонденция между Русе и Гюргево,
но е отговарял за други селища, заселени с наши емигранти. Участва активно и в заседанието от 29 април до 4 май 1872 г., на което се обсъждат и приемат Уставът и Програмата на организацията, разработени и предложени от Васил Левски, останали в историята под наименованието „Наредбата на работниците за освобождението на българския народ“.
Залавянето и гибелта на Левски нанасят тежък удар върху вътрешната революционна организация. Покрусата е голяма, но Димитър Горов полага неимоверни усилия за преодоляване на отчаянието и отдръпването, повдига падналия дух на околните, окуражава даже и Каравелов, който е съкрушен… В хода на революционните дела все повече се е разчитало на неуморимия пещерец.
За това свидетелства и интересен документ
„Бай Димитре – пише Любен Каравелов в писмо до него от 4 април 1873 г., - пращам ти девет билета и те моля, байно, да се потрудиш колкото се може по-скоро да събереш спомоществованието, защото, както знаеш, имам голяма нужда. Ще се потрудиш да ми направиш една сметка за всичките ония, които са плащали и които не са, както и за книгите, които съм ти изпращал... Пак ти повтарям, че трябват много тия пари, потруди се, колкото можеш, и аз ще ти благодаря!” С Левски Горов е обсъждал по време на комитетските заседания в Букурещ текущите дела. Попивал е всичко от неговото поведение, характер и конспиративен опит. Посрещал го е и в Гюргево, където го е укривал и настанявал. През този период връзките на пещерския гюргевец и с Ботев придобиват все по-интензивен характер. На Горов бъдещият войвода дължи нелесната си вестникарска, журналистическа и издателска дейност. За отбелязване е, че синът на баба Йорданка се заема енергично и през 1875 г.
издава историческата поетична книга „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“
– първото и единствено излязло приживе издание с творби на гениалния ни поет Ботев. Малко преди това братята Евлоги и Христо Георгиеви отказват да финансират тази стихосбирка.
Същата година избухва Старозагорското въстание, което завършва трагично. Падат невинни скъпи жертви, а самият Стамболов по чудо се измъква. Това разстройва сериозно Ботев и той временно се отдръпва от комитета. Редица негови съмишленици със Стамболов се събират под покрива на Горов в Гюргево. Там от 1 ноември до края на декември 1875г. обсъждат бурно събитията и подготвят бъдещото Априлско въстание. На домакина се възлагат важни задачи по мобилизирането силите на влашка земя. Мисля, че апогей в житейския път на Димитър Горов е
участието му в трескавата подготовка на Ботевата чета,
нейното екипиране и въоръжаване, и придружаването на войводата на кораба „Радецки“ по Дунав със съпругата му Иванка и сестра й Кина. Страшно е огорчен, когато разбира, че Панайот Хитов и Филип Тотю отказват предложеното воеводство на четата. А подготовката е в пълен ход. Той е силно обезпокоен, хвърлил е сетните си наполеони за закупуване на нужните пушки, патрони, а сега няма кой да поведе момците. Според някои изследователи, пещерецът увещава поета да поеме воеводския пост. Двамата се срещат в Гюргево и старателно обмислят нелегалното придвижване на „градинарите“, обсъждат всички детайли по завладяването на кораба. Че Ботев за всичко се е доверявал и търсел съдействието на своя приятел от Пещера, ни убеждава и писмото от 18 ноември 1875 г., с което го моли да му помогне за издаването на в. „Знаме“, за да можел да се издължи на читателите.
Но ето го 13 май, 1876 г., Ботев пристига от гара Филарет в Гюргево
Там с приятеля си от Пещера обсъждат за последно хода на приготовленията. Превеждат се на френски език текстовете на писмото до капитана на кораба „Радецки“ и на телеграмите до влиятелни европейски вестници. Идва паметният 17 май. Горов се прощава на брега на Дунав с 19-годишния си брат Атанас - един от най-младите четници, който само след два дни ще загине в подножието на Милин камък. Но не откъсва поглед и от напрегнатото изражение на воеводата. И настъпва голямата трогателна раздяла. Братска прегръдка. Ботев, с пламнал необуздаем огън в гърдите, предава на Димитър с играеща от неописуемо вълнение десница своето прощално писмо –
историческо завещание на всички български поколения,
в което изразява цялата си житейска и философска, високонравствена същност: „Мила ми Венето, Димитре и Иванке! Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това...Венето, ти си моя жена и трябва да ме слушаш и вярваш във всичко...Ако умра, то знай, че после отечеството най-много съм обичал тебе..” На своя най-близък приятел воеводата поверява и своето тефтерче, придружено и от депешите, които трябва немедленно да бъдат изпратени до най-влиятелните европейски вестници „Ла Репюблик Франсез“ и „Журнал дьо Женев“. И Горов, въпреки нечовешките преследвания, арести и пребивавания в букурещките зандани, с които е удостоен от румънските власти, успява да изпълни сетните заръки на поета. Така оцеляват и стигат до наши дни скъпоценното Ботево тефтерче и легендарното му заветно писмо...
Но Ботев е убит. Четата разбита. Въстанието е удавено в кръв.
Горов не пада на колене и посреща възторжено обявяването на Руско-турската война, и заедно с Любен Каравелов тръгват с освободителите, за да им помагат като преводачи и разузнавачи. За съжаление в хода на военните действия на 28 юни 1877 г. почива внезапно от туберкулоза 22-годишната му съпруга Иванка и това е страшен удар за него. Не по-малък удар обаче му нанасят огромните разочарования след Освобождението. Не може да го успокои предложената му скромна държавна служба. И той заболява от „жълтата гостенка” при преследване на престъпници. На 7 декември 1881 година умира в крайна нищета. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в Пещера. Две години след смъртта му си отива и дъщеря му, която е погребана в неговия гроб. Всички бележки, архиви и книжа на Горов били прибрани от Захари Стоянов и Стефан Стамболов (той му бил кум), които искали да издействуват пенсия на жена му.
Обаче нищо не било направено.
Ние обаче можем да направим нещо. Да помним името и делото на Горов, както и на много други знайни, но забравени български мъченици.
Продрум ДИМОВ
Бел. ред. Авторът представи вчера в Пещера книгата си за Димитър Горов „Беззалезни изгреви” (С 2020, изд. „Българска книжница”)
