Вазов е като Балкана, не е най-висок, но е България!
Това каза някога Евтим Евтимов и не трябва да го забравяме
На 9 юли се навършват 170 години от рождението на Иван Вазов, а случайно или не, съвсем неотдавна кръгла годишнина имаше и най-големият „вазовед” – проф. Милена Цанева, която стана на 90 и гостува на страниците на областния вестник. Също като нея покойният Евтим Евтимов можеше с часове да говори за Вазов. И той беше голям приятел на Пазарджик и неведнъж гостуваше в града на Марица. Спомням си едно интервю, дадено за „Знаме”, специално по повод именно на гения на Иван Вазов. Защото Евтим Евтимов е сред носителите на престижната национална Вазова награда. За много неща си говорихме тогава с известния наш поет и автор на огромен брой популярни български шлагери – за творчеството на Вазов, за приятелите и враговете му, за влиянието и признанието му, за формирането му като творец. Ще маркирам само малка част от тях, за да се замислим всички ние за същността на Патриарха на българската литература и за това какво ни е дал и ни дава той.
Та тогава в този наш разговор Евтим Евтимов призна как възторжено е приел наградата в Сопот, но когато му казали, че трябва да засади борче, каквато е традицията при носителите на Вазовата награда, изведнъж силно се уплашил. Уплашил се, когато се замислил за измеренията на тази награда и за хората, които са садили борчета – наши творци като Димитър Талев, Георги Караславов, Емилиян Станев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Камен Калчев, Андрей Гуляшки… Говорихме защо за него Вазовата награда е възможно най-голямата и той каза,
че Ботев и Вазов са създали поне пет Българии със своето творчество
Че България не може да България без Ботев и Вазов. „Вазов е, както е казвано неведнъж, като Балкана. Той не е най-високата планина, но преминава през цяла България. Ако го няма тоя Балкан, България няма да е това, което е в съзнанието на толкова поколения българи… Махнеш ли Балкана, няма България. Махнеш ли Вазов, няма българска литература…”, каза ми тогава изтъкнатият наш поет Евтим. И припомняше опитите на някои догматици след Девети септември 1944 г. да изхвърлят Вазов от учебниците, та трябваше да дойде съветският акад. Державин, за да каже на всеослушание, че
България без Вазов е нищо, и да се освестим
Без Вазов не може да бъде пълна историята ни, да не говорим за нравствената и духовна съкровищница на нацията ни, палеше се Евтим Евтимов и обясняваше защо Вазов, колкото и старомоден да изгрежда днес в очите на някои еснафи, е много по-актуален от едно време. И беше убеден, че Вазов няма да се изличи от националната ни памет, защото го сравняваше с бисера. Даже да е в някоя дълбока кал, тя не може да стигне до сърцевината на този бисер. А Вазов е във всеки български дом и във всяко българско сърце. Даваше пример как родоначалникът на съвременната българска литература е високо оценен приживе и как за щастие геният на Вазов е разбран от съвременниците му. Както и от немалко наши политици и държавници – като Александър Стамболийски. Неслучайно Народното събрание със специално решение го обявява за народен поет и се нарежда Вазов да бъде погребан в центъра на София, близо до катедралния храм „Александър Невски”, а на гроба му да бъде поставен камък от Витоша.
„Не просто кръст, не просто желязо и бронз, а една здрава българска скала”,
Натърти тези думи Евтим Евтимов. И прибави: „Ако някой писател е направил Библия с творчеството си, то това е несъмнено Иван Вазов!. Неговото литературно наследство си остава настолна книга за нас, българите.”
Това ми заяви нашият голям лирик и сочеше наоколо към хилядите сетнешни и днешни последователи на Вазов. Известни и неизвестни. Огромна част от българите, които „всичко българско и родно, любят, тачат и милеят.” И българският език ще продължава да се лее благодарение на тях. И на Иван Вазов.
Продрум ДИМОВ
