За големия наш панагюрец книга написа друг панагюрец
Боян Ангелов прави първи многообхватен портрет на Марин Дринов в най-новото си издание „Марин Дринов“, което сега излезе на книжния пазар от столичното издателство „Захари Стоянов“. Темата за големия български учен, историк, възрожденски деец, общественик, първостроител на младата следосвобожденска България, е вълнувала и привличала вниманието на редица наши изтъкнати историографи, изследователи. Никой обаче досега не се е заемал с едно сериозно и задълбочено пътуване и анализиране на богатия му цялостен житейски и творчески път. Едни се спират повече на родното му място, учението му в Русия и пребиваването му като дългогодишен професор по история и славистика в Харковския университет, други слагат ударението в своите проучвания повече върху капиталния му принос за историческия генезис на българската църква, трети го разглеждат като неоценим книжовник и ревностен основоположник на Българското книжовно дружество през 1869 г. в Браила. Малцина обаче са проследявали усилията, които е полагал, за да извиси българщината могъщ духовен ръст.
Роденият в Панагюрище председател на Съюза на българските писатели Боян Ангелов по-добре от останалите знае какво е да си закърмен още от майчината люлка с най-българските идеали в столицата на великата Априлска епопея.
Къщата му е до тази на Дринов и като дете Боян Ангелов е играл често в двора й
Тази панагюрска атмосфера е попил и Марин Дринов. Решаващи се оказват невероятната висока културна ерудиция на автора, солидната му научна подготовка, завидното му усърдие, неугасващо родолюбие и възрожденската му любов. Разбира се, и силната привързаност към родния край. А за това свидетелстват недвусмислено и силно впечатляващите му заглавия, посветени на скъпото му родно място – „Нешо Бончев в контекста на Българското възраждане“, „Светлописите на Черновежд“, „Виделина“ и други негови творчески изяви.
Още в своеобразния предговор на книгата „Първопроходникът“, Боян Ангелов ни подсказва, че ни предстои среща с една необикновена историческа личност. На страниците
оживяват младият панагюрец, който със своя най-близък съученик и другар Нешо Бончев
поема пътя на успешното духовно възмъжаване – отначало като най-ученолюбиви и старателни възпитаници в местното класно училище на възрожденските учители Сава Радулов, Йордан Ненов и Атанасий Чолаков, за да се превърнат и в първи техни помощници в школските занятия. После и двамата са изпратени да се учат като стипендианти в Русия. И младият и любознателен Дринов през 1858 г. се записва и завършва успешно Киевската духовна семинария и академия, след което го виждаме и сред най-усърдните студенти на Историко-филологическия факултет на Московския императорски университет.
Там енергичният панагюрец ще разгърне своя научно-творчески потенциал. Той се рови ревностно из библиотечния и архивен свят на Европа, за да отвори чрез свои публикации в български издания в Цариград и във Влашко затулени страници от историята на българското племе. В предговора Боян Ангелов неведнъж ни прави съпричастни със заслугите на Марин Дринов за изясняване историята на българската православна църква, сродява ни с чистите му усилия при изграждане духовните основи на младата следосвобожденска България, преподавателската му и научно-изследователска дейност като професор по история и славистика в Харковския университет, реализацията на сакралната му идея за създаването на Българското книжовно дружество /бъдещата БАН/ през 1869 г. в Браила и т.н. По всичко личи, че
Ангелов е носил в себе си дълги години това произведение,
носил е образа на този голям наш предшественик в сърцето си, но не се е решавал така лесно да разкрие необятните му измерения. Той чувства, че всичко, свързано с Марин Дринов, трябва да се каже по най-добрия и достоверен начин. Книгата е разделена на три, доста обемисти и богато документирани части: „Пътят на светлината...”, „Лабиринтите на историята” и „Градителят”. В първата част Ангелов ни отвежда към ранната биография на родоначалникана българската историографска наука, запознава ни със семейната среда и възрожденската атмосфера на будното средногорски селище. В него на 20 октомври 1838 г. се ражда като второ дете в семейството на Стоян Дринов бъдещият пламенен радетел на българщината. Авторът говори и с неутолим пиетет за родното Панагюрище, като ни потапя с подчертано преклонение в неговото живописно разположение в сърцето на Същинска Средна гора, неговия бит, стремления и борби. От неговите здрави народни корени ще засуче най-българския сок и бъдещият забележителен историк, славянофил, но с неугасваща обич към род и родина.
Немалко редове Боян Ангелов е посветил и на напредничавия дух на панагюрци
С предприемчивостта на местните чорбаджии и подкрепата на цялото население са изградени църквите, училищата, параклисите, мостовете. Занаятите и търговията процъфтяват, а будният патриотичен устрем на жителите му, който ще ги включи масово и самопожертвователно в Априлското въстание, е в подем... Тази възрожденска атмосфера създава и живителната социална и интелектуална среда попива младият Дринов, за да поеме отрано спасителния път на духовното си извисяване с Нешо Бончев в голямата братска славянска страна.
Дълбоко развълнуван от житейското и творческо дело на своя „герой“, Ангелов често напуска хронологическия ход на събитията и неведнъж ни връща към интересни факти, за да изтъкне преждевременно тяхната значимост. Така още в тази първа част се запознаваме с обнародваната публикация „Богомилска приказка“, излязла през 1894 г. в „Периодическо списание“, с която се изтъква прогресивният характер на българското богомилство. В поредицата от духовни ценности на Панагюрския край авторът с гордост нарежда и
неговото неоценимо песенно богатство,
за чието проучване и съхраняване за поколенията, изследователят изтъква и заслугите и на Марин Дринов. Пристрастен от майчината люлка към родния фолклор, той още от младите си години се заема с хъс и записва множество мелодични средногорски творения, за да се заселят завинаги в златната съкровищница на това вечно като времето скъпоценно народно имане. Виждаме и отношението на големия историк към еничарството, и намерените от него документални свидетелства.
Втората част на книгата впечатлява не само с внушителния си обем – над 140 страници, но и с подробности от преживяванията на двамата млади панагюрци. Още като семинарист, Дринов успява да се докосне до неизвестни средновековни ръкописи, отразяващи връзките между България и Русия. Ставаме свидетели как любознателният панагюрец навлиза в примамливия свят на историческата наука. Силно повлиян от лекциите на проф. Бодянски по българска история и преподаването на всеобща история на проф. Степан Ешевски, часовете по руска история при проф. Сергей Соловьов, лекциите за руското литературознание на проф. Тихонравов... Особено атрактивен за него се оказва двутомникът на руския учен „Паметници на отречената руска литература“. Авторът улавя истинския му възторг, когато открива там апокрифни страници от старобългарската литература.
В книгата е отделено подобаващо място на пребиваването на Дринов в Швейцария, Чехия, Италия и други страни,
когато е удостоен с честта да обучава децата на граф Голицин
и да придружава семейството по време на продължителния им престой в някои западни страни. С това започва сякаш нова епоха в изграждането на бъдещия голям историк. Постоянно търси, открива из тамошния библиотечен и архивен свят непознати за него писмени свидетелства от духовния живот на западноевропейците, но се докосва и до книжнина, документи, касаещи потъналото в непрогледен мрак българско историческо минало. Затова от чужбина изпраща до в. „Знаме“ в Цариград статия, в която осъжда злокобната роля на гръцкото фанариотство, което гнети народа ни. Пише и първото му научно съчинение, което излиза във Виена през 1869 г. – „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история. С това се слага началото ва изключително плодоносната научно-изследователска дейност, посветена на духовното пробуждане на народа ни – един от верните пътища на избавление от османско иго.
И вече 30 годишен, Дринов, както изтъква авторът, е зрял учен-историк,
който се ползва с уважението на руски и чешки професори и други негови колеги в Европа. Освен че упорито открива и анализира ценни документи и други писмени свидетелства за произхода и историята на българите, той пръв задълбочено проследява и изследва историята на българското вероизповедание. Освен това се заема и доказва славянския произход на Солунските братя, сътворили славянската писменост и родоначалници на българската култура и просвета. Четейки книгата, виждаме как всяка стъпка в живота на големия наш учен е подчинена на неугасващата му обич към отечеството. Такъв го виждаме и като
един от най-ревностните строители на младата следосвобожденска България
Като един от създателите на Търновската конституция и всеотдаен съзидател на новата българска държаност.
Боян Ангелов се е постарал да извая неговия неповторим образ не само като уникален учен историк, голям българин, но е нахвърлил достатъчно щрихи и върху неговия човешки портрет. Авторът възкресява някои черти от характера му: скромен, леко раним, чувствителен, той е
огорчен, дълбоко разочарован от егоизма и комерсиализацията на новите следосвобожденски „герои”
– новоизлюпили се търгаши и богаташи, напуска родината въпреки предлаганите му високи държавно постове. Завръща се в Русия и дълги години работи като професор в Харковския университет. Поглъща го темата за първите заселници по българските земи, а за епохалния си труд „Южные славяне и Византия в Х веке“ ще получи степен „доктор” от Имперския университет в Москва.
В третата част „Градителят“ Боян Ангелов ни показва Дринов като върхова фигура в българското Възраждане. Прави ни съпричастни с публикуваните негови „Писмо до българските читалища“, „За новобългарската азбука“, а необходимостта от създаване на новобългарска писменост и книжовност е подчертана в полемичната статия, публикувана през 1874 г. в „Периодично списание“ – „Азбуката на Българското Книжовно Дружество и г. Мушек“ .
Ангелов се спира и на забележителната му статия от 1904 г.- „Изработването на Българската конституция“, а за особено българска намира статията му „Още няколко бележки за Паисий и неговата история“, в която Марин Дринов оборва претенциите на сръбски историци, че Македония и Самоковска епархия са били „изконни сръбски земи“.
Това обстойно издание съдържа и ценен снимков материал.
Продрум ДИМОВ
