Настоящата статия на Екатерина Пейчинова – историк и дългогодишен музеен специалист и изследовател в музеите в Батак и Велинград, представя състоянието на християнското материално наследство в Батак в края на ХIХ век и първата половина на ХХ век-традиция, приемственост, надграждане и развитие. Мястото и ролята на църквата в живота на батачани през ХІХ век. Възстановяването на християнските паметници около Батак след освобождението на България от османско владичество. Съграждането и развитието на православни параклиси след Балканските и Първата световна война. Това е съкратен вариант на голямо научно изследване, публикувано в сб. „Родопа планина - земя на богове, храмове и хора" , издание на Исторически музей-Велинград, което тя любезно ни предостави.
Батак… наричат го Светинята българска. Наричат го още Малкият родопски град с голяма история. Днес го наричат и Батак – долина на светци. В землището му има четири храма и тринадесет параклиса.
Християнското наследство от ХІХ век и първата половина на ХХ век тук се материализира в две църкви с вековна история-старата „Св. Неделя“ (1813г.) и осветената през 1912 г. „Успение Богородично“, и осем параклиса или „манастире” както ги нарича местното население. След 1990 г. се съградиха още два нови храма – „Св. ап. Андрей Първозвани“ (1992 г.) и „Св. Архангел Михаил“(2006 г.) и пет нови параклиса.
В настоящата статия ще фокусираме вниманието си върху
историята на осемте стари параклиса,
съградени в края на ХIХ и първата половина на ХХ век.
Съвременният град Батак е разположен в малка котловина, на двата бряга на р. Стара река. Заобиколен е от високи хълмове, а на юг от града се издига Баташки Снежник (2082 м.). С изключение на параклиса „Св. Неделя“, който се намира в двора на старата историческа църква, останалите седем параклиса са разположени по възвишенията около селището. Заставайки в центъра на града с поглед обърнат на изток, тръгвайки мислено по посоката, обратна на часовниковата стрелка,
параклисите се редуват така, че следват празничния църковен календар през годината:
„Св. Георги“, „Св. Троица“, „Св. Петър и Павел“, „Св. Илия“, „Св. Богородица“, „Св. Димитър“, „Св. Никола“. Образуват един своеобразен венец от свети места около селището, свързан с надеждата, че така му се осигурява Божията закрила целогодишно. Изграждането им се свързва с човешката вяра, че съществуват специални места в пространството, в които е възможно по-лесното общуване с „божествения” свят, със „силите свише“ към които дадена общност се обръща с надежда, с упование в различното историческо време, а и днес. Молитвите на хората, както тогава, така и сега са сходни – за здраве, за благополучие и за плодородие.
Какво е мястото и ролята на църквата в живота на батачани през ХІХ век? Отговор на този въпрос ни дава
местния краевед Андрея Тошков в своите Родови записки,
които са една своеобразна хроника на селището: „Както всички други неща от областите на обществения и частния живот и бит на батачани са били в своя стар и прост вид преди въстанието, така не правили изключение и черковното и училищното дело. Всички жители на селото до един, без изключение били вярващи и религиозни, понеже в онова време не съществувала никаква друга идея за нещо, освен едничкото убеждение в Бога според източно православното християнско учение… Ако пък някой би помислил да се прояви и най-малкото в неверие, това се считало за най-срамно и унизително. А напротив - били достатъчно почитани и уважавани за честни, справедливи и благородни люде онези, които в неделен ден и празниците посещавали черковната литургия, били богомолци, с внимание слушали словото Божие, пазили постите, почитали своя пастир, поздравявали се сърдечно, изпълнявали светите обичаи и пр. За вярващите свещеникът бил е най-авторитетното лице. За тях неговата дума и власт се уважавала и ценяла повече от светските, като нещо направо Божествено. От клетвата му се страхували като от огън. Всяка неделя се черкували, причестявали в определените си дни с изповед от сърце и покаяние. Причастието взимали четири пъти в четирите пости през годината. Кръщавали се, венчавали се и най-голямото им свето дело било да отиде някой на поклонение по светите места ето така:
най-напред ще отида на манастир Св. Иван Рилски, след това на Св. Гора /Атон/ и най- подир на Божи гроб
Наричали ги светогорци, хаджии и светиивановци”. След като ни разказва подробно за организацията на „такива велики, свещени предприятия” на поклонника в Батак, който тръгва за светите места с душевната нагласа „че отива право пред Бога”, Андрея Тошков заключава: „В оная робска епоха най-големият интерес и движение на народа, които са затрогвали и вълнували сърцата и душите са били религията и черковата”.
След освобождението на България от османско владичество постепенно започва и възстановяването на християнските паметници около Батак. Сравнителният анализ ясно очертава приемствеността във вярата между поколенията в този край на Родопите и развитието й през вековете.
Пет от параклисите са изградени върху или в непосредствена близост до християнски култови паметници от периода VІ-ХV век
А останалите - на други свети места за молитва и жертвоприношение като светилища, стари оброчища, гробища и пр. Далечният спомен за стари църкви и манастири, предаван от поколение на поколение, обяснява така дълбоко вкорененото в местното наречие название на параклисите в района. Батачани и до днес наричат параклисите „манастире“. Така например в автобиографията си Ангел Димитров Станков (1872-1942) споменава местността Латинска Св. Богородица край Батак, като „манастирище“ и „черковище“ в началото на 80-те години на XIX в. „Там батачани със семействата си всяка година на празника на Божията майка колят курбан и дават оброци за закрила и свето милосърдие.“ Тази традиция продължава и до днес. Подобно е положението и със святото за батачани място, манастир - оброчище Св. Никола. Преданието, записано от Андрей Тошков разказва, че на височината, където се събират реките Карлъшка и Стара река, съществува разрушен манастир, със същото име,
„почитан от местните християни от древни времена, във времена далечни, преди създаването на Батак”
Той пише също, че според руския учен-археолог Сирку „…Мурад и него видял и изгорил” (дали е бил Мурад II (1421-1451) г. или Мурад III (1574-1595) г.?). В незапомнено време, когато селото Батак още си нямало черква „….започнали да установяват за черква и самия манастир „Св. Никола”, когато им дошел за първи път бежанец-свещеник Антоний Тошков, родом от с. Долно Драглище, Разложко... След това го поставили за енорийски свещеник на селото и почнал да служи в манастир „Св. Никола” на долния край на селото, останал да съществува, като старина от римско време.” От тези единствени за сега писмени сведения можем да допуснем, че става дума за раннохристиянски храм, просъществувал с прекъсвания до късното средновековие. Свято място, почитано от батачани и в последвалите векове, до 1876 г., когато храмът или оброчището е разрушено от пожарищата на Априлското въстание. Трудно е да се каже до къде стига историческата истина и до къде легендата. Исторически достоверен е обаче фактът, че старият параклис „Св. Никола“, който
през 40-те години на ХХ век остава вграден в сградата на новопостроеното начално училище,
е един от първите православни параклиси, които батачани възстановяват в края на ХIХ век.
Активно обновяване на старите и изграждане на нови параклиси се наблюдава след Балканските и Първата световна война. Отново като оброк и благодарност към Бога: „Ако оцелея и се върна жив - ще построя параклис!“ Красноречив пример за това е параклиса „Св. Димитър Солунски“, съграден през 1923 г. върху рушевините на старата църква от VI век.
В архитектурен план параклисите, съградени в Батак в края на ХIХ в. и първата половина на ХХ век са еднотипни. С малка кръгла апсида, вход от запад, изградени от ломен камък (често пъти от рушевините на старите църкви ) споен с хоросан, двускатен покрив-дървена конструкция покрита с тикли или керемиди, малки тесни прозорчета. През годините параклисите се ремонтират многократно и така при повечето дървената конструкция е заменена с железобетон и покрита отново с тикли или керемиди. Почти всички са измазани с външна варова мазилка.
Екатерина ПЕЙЧИНОВА
Следва продължение
