Преди седмица започнахме разказа на церовката Лилия Сотирова, по баща Трифонова. Лили e емоционална и обаятелна дама, а приятелите й имат право - историята й е като сценарий за касов филм. Тя е майка на Яна Сотирова - световната шампионка по художествена гимнастика, ансамбъл, от 1989 година и едно от „златните” момичета на Нешка Робева.
Тя вече разказа как ксато дете носи тайно всеки ден по един хляб на попа в Церово, защото купоните са забранени за него и семейството му. В замяна на това той я учи да свири на акордеона, който е отреден на Лилия като подарък след печалба от лотарията в семейството. И не само събужда единението и духовния живот в селото, но го и благославя. А червеният акордеон в ръцете на Лили не спира да свири. Досущ същият е като акордеона, който много години по-късно един непознат американец носи в къщата на бабата, за която Лили се грижи. Тя е в САЩ на гурбет, а баба Пери, немкиня по произход, тъкмо е чула как землячката ни свири, пее и декламира с акордеон под наем. Впечатлила се е от въздействието на Лили и пуска обява в местния уискънсински вестник, че търси да купи такъв музикален инструмент. За „нейната” Лили. И така, непознатият красив американец, отзовал се на обявата, вече е влязъл в дома на баба Пери и е отворил куфара...
„Красивият мъж се представи - Франк Вера. Аз бях там и не бях. Върнах се с умиление се върнах в детството, когато за пръв път се отвори такъв куфар и вътре имаше същия червен акордеон.
Няма нищо случайно
А предстоеше Коледа. И тогава Пери ме помоли да изсвиря нещо. Взех го и изпях една песен с декламация, аз съм повече по нежните мелодии. И накрая, за да разбере какво пея, гледах го в очите, и му казах нещо, което знаех от песните, без да съм сигурна, че го казвам правилно: ,Frank, I want to see you every time and everywhere“ („Франк, искам да те виждам по всяко време и навсякъде“)... И той остана безмълвен. И вика, не, никакви пари няма да давате. Това е подарък. За Коледа. Каза, че този акордеон го купил за двамата си сина, но никой от тях не проявил интерес. А сега за първи път виждал някой, който така да свири и да пее. Пери настояваше да го платим, а аз плачех от вълнение. След това му написах благодарствена картичка: „Франк Вера, всяка моя първа песен ще бъде посветена на теб и на прекрасното ти семейство!“ Така и беше, а той идваше на всичките ми изяви…”
Така Лили отворила нова страница на живота си в 80-хилядното курортно и спретнато градче Ресин (Racine), щат Уисконсин. Или това бил акордеонът? Акордеонът й отворил много врати.
Започнали „турнета“ по пенсионерски клубове
Баба Пери я водела и организирала гастролите, досущ като професионален импресарио. Само дето не взимала нито цент комисиона.
„Не даваше и дума да се издума да си делим парите. Вече знаеше и за семейството, което съм зарязала, и за красивата родина, която съм оставила. Не искаше нищо за себе си. Обявяваше на всеослушание:
„Лилия Сотирова! От България! Поради икономически причини е в Америка. В едикой си клуб тя ще ни свири източноевропейски песни! Ще ни покаже българска кухня! И ще ни разкаже за България! Вход 4 долара!“
Помисли си само дали хората плащаха 4 долара. Много даваха и повече.
А Пери за пръв път чу за България от мене. В презвитерианската църква, в която ходехме с нея, един ден се организираше концерт. За дата 18 юли. И Пери толкова е въодушевена, че казва на пастора, искам да включиш в програмата и моята Лили. Тя свири на акордеон и китара. „Но програмата е класическа“, казал пасторът. И дойде в къщата да ме прослуша. Чу ме, вдигна раменете малко неуверено и каза „Ами…“. „Няма „ами“ - отряза го Пери. И ме сложиха пред майка и син, които свирят на китара. Аз не мога да разчета ни една нота, но песен зная ли да пея, няма начин да не я изсвиря. Баба Пери ми каза: „Лилия, знаеш ли къде ти е силата на тебе – в емоцията. Защото ти докосваш душата като свириш и пееш.” В църквата дойдоха много хора, също и доста българи. Много сънародници живееха в градчето. Познавахме се, защото правехме пикници, акордеонът ми беше като раница и те все ми викаха: „Лили, като си заминеш за България какво ще правим без тебе!“ Но сега започна концертът в църквата. В началото пиано, цигулка, контрабас, лее се класическа музика, идва моят ред, а ми бяха казали да изпълня три песни.
Започнах с тази от филма „Горещ вятър“ с Любиша Самарджич
Та-та-та-там! Та-та-та-там!... Втората песен аз я бях измислила с декламация. Американците не разбираха какво пея и говоря, но думите с музиката достигаха до тях, вълнуваха ги, гледаха с насълзени очи. А аз свирех и бавно говорех: „Аз няма да забравя онази вечер, когато тръгнах за Америка. Валеше сняг и беше зима (сълзите на Лили отново потичат по лицето й, б.р.). Но огнена буря бушуваше в душата ми. Аз исках да ви кажа колко много ще ми липсвате! Аз исках да ви кажа колко много ви обичам! Сълзи задавяха словата ми!...“ Декламирам и свиря, и плача, и всички плачем. Свършва песента, избърсвам сълзите и казвам: „А сега ще чуете любимата песен на моята баба. Тази песен е за моята Пери, която тук е моята майка, моето семейство, моята родина…“. Моята българска баба знаеше и пееше по всяко време „Я вас любил“, но любимата й песен беше „Очи чорние“ . И Пери, горкичката, не можеше да си намери място от щастие. Само ставаше, и сядаше, и ставаше, и сядаше… И после преминах на „Калинка“. И като наставаха всички американци и българи, и затропаха и запляскаха на тази световноизвестна песен… Вдигнахме на „ура“ църквата и сградата вибрираше! Усещах и вибрациите, и аплодисментите, усещах много неща.
Това беше през юли 2002 година, а много скоро дойде страшното
Беше събота срещу неделя, когато сънувах моя баща. Казах ти, че сънищата много ми предсказват и показват. Баща ми почина едва на 46 години – точно една седмица след моята сватба. Много рядко го сънувам и дойде ли в съня ми, трябва да съм много предпазлива. И сега го сънувам как минава покрай мен, мълчи и с палеца ме мушна четири пъти в ребрата. И аз само му казах: „Татко, защо ми причини тая болка? Толкоз много ме заболя!“ Той не каза абсолютно нищо. Но аз бях толкова силно под въздействието на този сън, че като станах сутринта, не бях на себе си. Викам, Пери, днес никъде няма да ходим. Страшен сън сънувах! А пък Пери се беше уверила, че сънищата ми показват точни работи. И вика, Лили, никъде няма да ходим, няма да припарваме извън града. Ще отидем само до църквата, тя е до нас, след това ще обядваме и се прибираме. Не можех да откажа. Аз съм там на работа и съм й подчинена. И отидохме на църква, като забрахме приятелка на Пери. Една баба, която нямаше кола. След службата излизаме и спирам на едно кръстовище. Поглеждам наляво, поглеждам надясно, няма нищо. И Пери ми казва: „Лили, твой ред е.“ и аз потеглям плавно и с периферното зрение отляво виждам, че черен джип връхлита върху мен. И край.
После не помня нищо.
По едно време се освестявам и виждам полицаи,
режат ламарината, а в колата отвън има полицайка, вратата от удара е влязла при мен и ме е натиснала, а стъклото отпред е счупено… Боли ме страшно тялото, а полицай ми казва: „Лилия, не се притеснявайте, направихте пътно-транспортно произшествие. Ние сме тук да Ви помогнем. През цялото време, и в болницата, чувам Пери, която вика: „Моля ви се, спасете Лили, не ми обръщайте внимание на мен! Спасете нея!...“ Установиха четири счупени ребра и колапс на белия дроб. Сложиха ми четири шева на главата. Пет дни изпомпваха кръвта от корема ми. Ако бях в България, може би нямаше да ме спасят, защото нямаше да имат нужната техника. Лекуващият ми лекар беше индиец. Горещо му благодарих, че ми спаси живота, а той каза: „Не на мен. Вие сте родена под щастлива звезда. Всяка вечер трябва да благодарите и да се молите на Господ!“ Изписаха ме, но какво стана.
Аз нямам осигуровки, там съм нелегитимна – нали уж отидох на гости…
Идва Пери и й казвам, че лечението ми струва 50 000 долара, а тя вика, няма да се притесняваш. Мисли само за здравето си. Аз съм помислила за всичко друго. А докато са се борили за живота ми, Пери отишла в църквата и казала: „Моята Лили, на която всички се възхищавате, бе на косъм от смъртта, но сега лечението й струва 50 хиляди долара.“ И дала номера на банковата сметка. Всъщност Пери ме беше сложила на такъв пиедестал пред бабите, че всички искаха „кеър гивър като Лили“. А Пери им отвръщаше: „Лили е само една!”. Тя дала сметката и първата баба, която направила превод, дарила 10 000 долара! Нужната сума се събрала за нула време, даже повече“, казва ми Пери. Аз знаех, че американците са много наивни и вярват в това, което кажеш. Приемаха буквално думите ми, че навремето в Церово, който имал две магарета, бил богат, а ние сме имали само едно. Искаха да издават като брошура историята ми за спасения от глад поп, който благослови нашето село (историята разказахме в предишния брой на „Знаме“, б.р). На един гръцки фестивал свирех гръцки песни и американците викат на пери, ама тя твоята Лили знае и гръцки. Ами нали ви казах бе, вика Лили, не само гръцки – моята Лили знае 9 езика! И едната американка ме пита, Лили, как е на гръцки „наздраве“? Аз без да се замислям, викам: „Наздраве“. На български. И цялата маса вдига чаши и звучно виква „Наздлаве!“ със самочувствието на хора, които поне една дума на гръцки са научили. Знаех, че са наивни, но се изненадах от жеста им.
Те обичаха мен. По някакъв начин обичаха и България.
Моята Пери за първи път чу за България от мене. И купи книга за България. Прочете я два пъти. И уреди среща в университета „Парк сайд Уискънсин“. Пери час и половина трябваше да говори за България, а на мен оставаше половин час да обясня защо съм отишла. Там учеше и една българка, Румяна. И Руми идваше у нас, и виждаше „счупения“ ми английски, и бе песимист, че ще се справя. Аз цял ден уча 50 думи и на другия ден съм ги забравила. Почвам да пея, да излезе мъката, но иначе дума не мога да кажа. И Руми сега ми казва, Лили, не мога да повярвам на твоята смелост. Мен да ме накарат на български да говоря, няма да мога, а ти… И малко ме стъписа тая Румяна. Обаче пък Пери ми е гласувала това доверие.
И като започна тази жена да говори за България, все едно цял живот е изучавала историята й
За турското робство, за природните й богатства, за морето… в един момент се обръща към мен и ме моли да издекламирам „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“… И аз взех микрофона и започнах с патос… И заговорих за България, колко е хубаво, за това как имахме безплатен зъболекар в предприятието, как ти се пази работното място след 3-годишно майчинство… Това в Америка го нямаше. Студентите слушаха. Накрая един вдигна ръка и стана. Извинете, казва, толкова красиви неща, но тогава какво правите тук? Тогава казах, че след Горбачов и перестройката много предприятия у нас затвориха врати, че вместо заплата в комбинат „Марица“ получавах лютеница и конфитюри, защото продукцията нямаше реализация и аз трябваше да търся пазар на заплатата в натура, за да взема някакви пари. Накрая пяхме, свирихме, почерпихме ги с българска храна, за които стигна, направихме изложба. Накрая завършихме с едно българско хоро и всички се хванаха на него.
Защото няма по-хубаво от България
Животът ми в Америка беше динамичен и интересен. Ако не вярвах в себе си, нямаше да тръгна. Вярвах и се състезавах със себе си. Но и голям стрес беше. Децата по телефона ми викат, майко, ти едно нещо го повтаряш пет пъти. Гледаме болен баща, не искаме да гледаме луда майка. Даваха ми 20 дни да издържа в Америка Девет години стоях. Но толкова плачех. И не само аз. Много умни българи – доктори, адвокати… Работеха като кеъргивъри, защото им трябваше една година, за да учат и да си приравнят дипломите, а това е работа, която ти позволява да четеш. Преди да отида при Пери, ходих на екскурзия с българи до Ниагарския водопад. Една пазарджиклийка я организира. Пътувахме в автобуса и всеки си казва откъде е, споделяме си, всички сме весели. В един момент зазвуча песента „Моя страна, моя България”. И аз, нали много импровизирам – моята дъщеря преподава в университета анимация, аз не съм учила нищо такова, но тя ме дава за пример на студентите – грабнах микрофона. И запях като Емил Димитров: „Колко нощи аз не спах, колко сълзи аз пролях, в таз Америка. Колко къщи аз смених, колко планове кроих, да спечеля. Всяка нощ сънувам аз, че се връщам пак при вас, мои дечица. Няма дълго да стоя, тук на чуждата земя, ще се върна…”
И всички ревяхме, и пеехме „Моя страна, моя България”…
Много песни изпях в тази Америка, но и много сълзи пролях. Платих висока цена и научих, че не трябва да искаме прекалено, защото тогава и цената е подобаваща.”
Тодор ГРОЗДЕВ
