Тази година честваме 165 години от рождението на Константин Величков, а на 3 ноември отбелязахме смъртта му през 1907-а. Връчихме Величковата награда преди часове, но все още никой не казва категорично, че Величков е най-голямата емблема на Пазарджик. А трябва да го каже, защото никой извън Пазарджик не се сеща, че Пазарджик е дал на България Константин Величков.
Нямаме основание да оспорваме вниманието, почитта и уважението към Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев, Теодор Траянов, Димитър Бояджиев, Стоян Бакърджиев или Иван Динков – всички със забележително присъствие в националния ни духовен живот.
Но сред тях Величков е най-приносният
Осъзнава ли се това в Пазарджик? Още в края на 90-те години Клубът на дейците на културата поиска от кметската администрация 4000 лева за издаване на том пети на Константин Величков, но тази идея едва през 2005-а бе осъществена от новото общинско ръководство. Но аз останах озадачен, когато в брой 16 на „Знаме” от април четох, че и новата ни управа счита Величков за „една от емблемите на града ни”. Налице е едно подценяване на Величков – доблестният син на Величко Петков не само е една от емблемите на града ни, той е най-емблематичната фигура и неговият принос и към Пазарджик, и към отечеството, повелява официално да бъде обявен за емблема на нашия град. Нима Карлово не е градът на Апостола, Сопот – градът на Вазов, Банско – градът на Вапцаров? И тук, накъдето и да погледне човек – площад, театър, улица, училище, родна къща-музей, всичко ни показва един от най-ярките представяне на нашето историческо и духовно минало.
Величков не се познава все още в нужната дълбочина
от обществото и не се вниква достатъчно в неговите същност и заслуги като възрожденец, революциониер, държавник и ревностен първостроител на младата ни следосвобожденска България. Нужно е да си спомним страниците от неговата биография, за културната му ерудиция и устрема, които използва за полагането на здрави европейски основи на родното ни школо и култура. Достатъчно е да си припомним само, че негова е инициативата за отваряне на Рисувалното училище, както и енергията, която влага за развитието на родната театрална сцена – на майстора на перото, който е и запален театрал, и художник, оставил ни безценни картини. Все пак литературната дейност е неговото поприще и на автор, и на преводач, оставил ни например блестящ превод на Дантевия „Ад”, който и до днес е непоклатим
Никак не е лесно да издигнем Величков на най-високия пиедестал в родния му град. Не знам кога Пазадик ще стане Градът на Константин Величков. Но нека си спомним думите на неговия пръв приятел Иван Вазов:
„Рядко български град е дал по-достоен син на България. Рядко наш град може да се гордее с гражданин, тъй велик по ум, по дарби, по заслуги, както е идеалният Величков – вечната гордост и слава на града. България би била честита, ако би броила повече такива светли личности. Поклон и слава Величкову!”
Продрум ДИМОВ
