- Г-н Харалампиев, носител сте на националната награда „Константин Величков”. Какво признание за Вас е престижното отличие?
- След като бе огласено, че аз съм носителят, у мен най-напред се появи съмнението дали съм достоен за тази изключителна чест. Казвам го без излишна скромност. Константин Величков е поливалентен талант – поет, писател, драматург, дипломат, преводач, политик. Изкушен е от магията на света. Учи живопис във Флоренция, Италия. Първи преводач е на Дантеалигеровия „Ад”. Припомням заслугите му. Те са респектиращи.
Необходимо е носителят на наградата „Константин Величков” да е духовно извисен, да познава живота и дейността на видния народен будител – пример за лична гордост.
Към творчеството на нашия съгражданин и в частност - мемоарната му книга „В тъмница” за неговите спомени от 1876 г., съм запознат още от ученическите ми години. Преподавателката по литература в гимназията в родния ми Перник бе проникновен познавач на творчеството на Константин Величков. Тя пренесе своята любов към него на нас, нейните ученици.
Наградата за мен е чест и отговорност. Дано да съм достоен да я нося. Тя е вдъхновение, подчинена е на интелигентността.
- Какво от Величковия дух носите в сърцето си?
- Притежавам само един талант – обич към хората, към талантливите и онези, имащи духовно общение с творчеството му.
- По професия сте юрист. Каква е връзката между правото и изкуството?
- Древните римляни казват, че правото е изкуство за справедливостта и доброто. Това по дефиниция означава, че живописта като изкуство и правото се доближават едно към друго в определена степен. Живописта ме направи по-добър човек. Организира живота ми и ме кара да живея според правилата на изкуството. Т. е. всичко да е добре направено, издържано художествено. Живописта, наред с литературата, са моята страст.
- Почитател и приятел сте на талантливи български художници, близки до Вашето светоусещане. Откъде идва любовта Ви към тях?
- Да кажа, че от малък съм закърмен в изобразителното изкуство, ще е груба неистина. Нямам логично обяснение откъде тръгна любовта ми към живописта. Но има един човек, който ми разкри нейните хоризонти. Това е големият български галерист Веселин Досев, който вече не е между нас. На него съм посветил книгата си „Мълчалива поезия”. Той ми внуши представянето на велико изкуство, което прави хората по-благородни, прави ги да бъдат естетически по-възпитани, ако мога така да се изразя. Той веднъж ми каза: „Човек трябва да бъде и естетически възпитан!”.
Сред дванайсетината творци бях много близък с големия художник Никола Манев – истински аристократ на живописта и духа. Той бе неимоверно щедър човек, приживе дари на Община Пазарджик 30 великолепни платна. В спомените си ще съхраня най-съкровени чувства към големия Никола Манев. Той ме вдъхнови и насърчи да издам книгата си с интервюта на 20 български художници. Първото бе неговото. Каза ми: „Познаваме се. Ние сме твои приятели. Направи така, че да оставиш нещо след себе си за хора, отдадени на художественото изкуство.”
Наскоро разговарях с Лъчезар Ошавков, другият български художник в Париж, с идеята в началото в началото на 2021 г. да открие в Пазарджик изложба, ако пандемията не попречи на творческата му изява.
Пазя най-добри чувства и към Христо Йотов, Стамен Стоилов, Николай Алексиев, Десислава Минчева, Васил Стоев, Михаил Лалов, Милко Божков – художници, които обичам и се гордея с тях.
- Повечето от тях показаха в изложба творби пред пазарджишката публика.
- Заслугата за това е на галериста Огнян Боев. Той доведе в галерията си едни от най-изявените български майстори на четката. В залите й и досега случаен художник не е имал шанса да подреди изложба, защото критериите на Огнян Боев за изкуство са на изключително високо ниво.
- Автор сте на десетина книги.
- С неудобство уточнявам, че са девет, част от които са пледоарии, произнесени в съдебната палата като адвокат. Особено ценя Марианската падина, свързана с преживяванията си в най-парадоксалния процес – Либийският, и обвинените неправомерно български медици. След многократното летене дотам признавам, че Либия ми липсва като състояние на духа. Там оставих великолепни приятели. Макар че не говорех арабски, усещахме се взаимно и се разбирахме. С тях споделях опасенията си за изхода на делото. Те ми съдействаха за участието ми в процеса пред Върховния касационен съд в Триполи, а заразените деца бяха в Бенгази.
Процесът остави трайна следа в съзнанието ми. В пледоарията си го определих като „кървяща рана върху снагата на либийското правосъдие”. Защото на съд отиват медици, нямащи нищо общо с поразените от ХИВ-вируса 400 деца.
Писанията ми са необходимост да застана пред белия лист. Дано сред близки и приятели не изпадам в ролята на графоман, винаги съм бягал от графоманията.
- Притежавате прилична колекция от художествени произведения.
- Доста изстрадана е. В колекционерството не откривам нищо ново. То е приятна, тиха лудост. Само този, който не е заразен от тази „болест”, не може да разбере твърдението за тихата лудост. Всяка картина, а те не са много, за мен е болка и страдание. Служат ми за естетическо възпитание, вдъхновяват ме при писането на исковите молби и защитите – и те да са естетически издържани. Не може да си поклонник на живописта и да пишеш с грешки, неугледно и грозно. Надявам се страстта ми към красивото да продължи. Както е казал големият Достоевски: „Красотата ще спаси света!”.
- Спортът е другата Ви слабост. По-точно, кой от всичките видове?
- Твърдя, че футболът е най-великата игра. По дух съм привърженик на футболен клуб „Левски”. Иначе съм фен на „Фулъм” – един от първите отбори на Острова. Причината да го заобичам е неговата коректност. Когато губи футболни срещи, преживявам загубите болезнено. Симпатизирам на аутсайдерите, не вървя след силните на деня.
- Трети мандат сте председател на Общинския съвет в Пазарджик. Като политик управленията създават ли условия хората да живеят достойно днес?
- Аз не съм политик. Поех за трети пореден път поста на председател заради кмета Тодор Попов. Той е политик от висока валенция. Умее да управлява и в последните 30 години направи най-доброто за нашия град. Моята гордост е, че съм роден в Перник, син на миньор, но моята столица е Пазарджик. Неизменната заслуга за това мое изявление е на кмета Тодор Попов.
- Коя е най-важната ценност, която предава смисъл на живота Ви?
- Любовта към ближния. Две чувства са ми напълно непознати – омразата и завистта. Винаги мога да кажа: „Този колега е много по-добър адвокат от мен. Аз ще се помъча да се доближа до неговото мнение.” Този принцип е водещото начало в професията ми на адвокат. Радвам се на чуждия успех като част от човешкия морал.
- Какво ново да очакваме от Хари Харалампиев?
- Преди всичко съм адвокат. Понякога пиша отзиви за прочетени интересни книги. Последният е за приятеля ми проф. Ивайло Знеполски за книгата му „Романи – семиотични прочити”. Отзиви писах и за книгите на Георги Мишев „Мир на кумирите ми” и на Теодора Димова „Поразените”, с намерение писателката да представи творбата си в Пазарджик, но пандемията ни спря. Наскоро излезе и книгата „Живея в светлина” на Исак Гозес, посветена на общия ни приятел Никола Манев. Биографичният роман за големия български художник ще бъде представена в града. Не само защото е роден в Пазарджик и е почетен гражданин на града, а защото сподели пред мен: „Пазарджик, а не Париж ми помогна да опозная и разбера себе си!”.
Пенка МИХАЙЛОВА
