Прочетете речта му и ще разберете защо Вазов кръсти пазарджишката гимназия на негово име, казва д-р Иван Иванов
Дните около Трети март са може би най-подходящото време, за да се извади на показ речта на Иван Аксаков срещу Берлинския договор. Тя е преведена от пазарджишкия историк д-р Иван Иванов и не са много българите, които са я чели даже в оригинал. Д-р Иванов е лауреат на международната награда „Иван Аксаков” на Международната фондация за славянска писменост и култура „Русия”.
„Известно е, че Аксаков е трябвало да стане първият цар на България, поне според клауза на Цариградската мирна конференция. Тя гласи, че бъдещият цар трябва да е роднина и на султана, и на руския император. По бащина линия Аксаков е правнук на Махмуд II, а по майчина – на император Александър II, коментира д-р Иван Иванов. – В навечерието на свикването на Учредителното събрание
Константин Величков предлага именно Аксаков да бъде избран за княз на България,
но напористият племенник на Мария Александровна - Александър Батенберг, го „изпреварва”. Но неслучайно в Русия главното мюфтийство се намира в Башкирия, родния край на Аксаков (баща му Сергей е роден там), и всички мохамедани, които са в Башкирия и Средна Азия, са българо-мохамедани, защото са се помохамеданчили в Северната Мека „Велики Болгар”. А знаем историята на Велики Болгар, опожарен от Тимур (Тамерлан) през 1396 г., защото жителите му са изневерили на Тангра. Същият Тимур после отива в Анкара и поисква от поробителя на българите Баязид да му даде всички богатства, които е откраднал от тях, после го връзва и го разнася в клетка из панаирите на Средна Азия…”
„Аксаков на думи денонсира Берлинския договор, казва д-р Иван Иванов, който преди дни бе награден от Международната организация за тюркската култура „Тюрксой” за преводите му на известния казахски поет Абай Кунанбаев (сега Казахстан отбеляза 175-та годишнина от рождението му). Историкът вметва, че
на трети март са се освободили три народа
„На 3 март (19 февруари по стар стил) 1861 г. император Александър II отменя крепостничеството в Русия. А на 3 март 1924 г. с детронацията на халиф Абдул Меджид II е сложен край на 1400-годишния ислямски халифат, Турция става република и в длъжност встъпва президентът Кемал Ататюрк. Днес малцина знаят, че като министър на народното просвещение
Иван Вазов кръщава пазарджишкото четирикласно училище на Иван Аксаков
По учебен план на Галатасарайския лицей, изготвен от Константин Величков през 1894 г. Кой знае, може би Вазов, на когото отбелязваме 100 години от смъртта, нямаше да има нищо против, ако днес в Пазарджик се появи евроазийски университет на името на Аксаков”, усмихва се д-р Иванов.
Пламенната реч на Аксаков е произнесена на 22 юни 1878 г. в Московското славянско благотворително общество в качеството му на негов председател. Заради нея той демонстративно е изгонен от Москва, дружеството е разтурено, а речта – забранена. Но словото му е преписано от българската студентка Катинка - бъдещата съпруга на първия министър-председател на България Петко Каравелов. Тя скрива препис в багажа си и го пренася в България, когато се завръща през август 1878 г., за да започне работа като учителка.
Реч на И. С. Аксаков, произнесена на 22 юни 1878 г. в Московското славянското благотворително общество (със съкращения)
„Дами и господа! С надгробни речи започват нашите последни две събрания. Преди четири месеца ние погребвахме човека със знаменито дарование, който самоотвержено служеше на святото руско дело - делото на освобождаването и съзиданието на Славянския свят. Ние оплаквахме преждевременната смърт на гражданския строител на отново изтръгната от турските нокти България, която стана в самия ден на подписването на Сан-Стефанския договор, и прославяхме името, свързано неразделно с едно от „най-великите християнски деяния в съвременната история”: в действителност цяла България беше призована към нов живот, повече нямаше нито един християнин да е роб - в цялото пространство на българското население от Дунав до Марица! Но пак ли днес се готвим да погребваме, но вече не един човек, а милиони хора, цяла страна, свободата на българите, независимостта на сърбите? Да погребем великото, святото дело, заветите и преданията на предците, нашите собствени обети - да погребем руската слава, руската чест, руската съвест?...
Не, не, не! Кажете ми вие, тук събралите се: дали това не е един сън, не е ли просто ужасяваща мечта, дори и наяве? Нима и направо върху нас вече гори неизгладимото клеймо на позора?... Не ни ли се мержелее всичко това, което ние като че ли виждаме, слушаме, четем? Или обратно: миналото ни е било една празна мечта? Халюцинация, нищо повече освен една халюцинация е всичко това, за което се утешавахме и се радвахме преди половин година?! И пленената турска армия при Плевен, Шипка и на Кавказ, и преминаването на руските войски през зимата през Балкана, и геройските подвизи на нашите войници, с което потресе света, с изумлението и тържествения поход до Цариград. Тази необичайна победа, купена с десетки хиляди руски жертви, тези пориви, това свещенодействие на народния дух - всичко това било приказка, мит, породено от разпалена фантазия, може би даже „измишльотини на московските фанатици”! Нямало е нито победа, нито победоносни вождове, ни пролята руска кръв, нито избиването от турците на християни, нито спасяването на християните от руснаците. Но все пак половин сотня хиляди войници - ранени, болни, осакатени сега преживяват по цялото пространство на Русия - обаче победоносните вождове се върнаха и тържествено, като засвидетелстване на руските победи, бяха произведени в санове фелдмаршали… Още неотдавна в самия Петербург, с флагове, пеене на народния химн по улиците, с тържествен молебен и салюти от Петропавловската крепост, се честваше официалното обнародване на Сан-Стефанския договор, подкрепен с подписите на сегашния кабинет - и днес се къса на парчета… Във всичките кореспонденции и телеграми, които ежедневно, ежечасно, на всички езици, по всичките краища на света се разнасят сега от Берлин разни позорни вести за нашите отстъпки и след като се предават в знание на нашия народ, то нито веднъж не са опровергани от руската власт… Това ти ли си, Русия-победителко, която сама доброволно се разжалва в победена? Ти ли си на скамейката на подсъдимите като престъпница, каеш се пред светиите, молиш да ти простят твоята победа?.. Едва сдържайки веселия смях, с ирония, хвалейки твоята политическа мъдрост, западните държави, с Германия най-отпред, нагло свалят от теб лавровия венец, като ти преподнасят в замяна шутовска шапка с дрънкалки, а ти послушно, едва ли не с чувствителна признателност, прекланяш пред нея своята многострадална глава!... И в действителност, мислимо ли е, че целият този колосален абсурд, тази объркваща нелепост относно решението на конгреса, това гнусно поругателство над Русия може да стане свършен факт? Сами отсъдете: Заради какво се разгоря войната, заради кой най-близък повод? Заради множеството турски кланета, направени над населението над Южна България. Каква бе главната известена задача на войната? Да изтръгнем Българското племе от турското иго. Никога никоя война не е възбуждала такова всеобщо по Русия съчувствие и одушевление, не е предизвиквала толкова жертвоприношения от любов, не е заслужила в такава пълна степен названието „народна война”, както именно тази война, благодарение именно на тази специална задача. След исполинските усилия, Сан-Стефанският договор, скрепен с подписа на императора на Русия и подписа на самия турски падишах, обявява цяла България по двете страни на Балкана и я въздига за княжество. Руският императорски комисар тържествено се въдворява в главния южнобългарски град Филипопол и вече се извършват приготовления за извикване на народно събрание… Повярва накрая нещастната страдалница-страна в своето избавление,с радост се отдаде на вярата и в своето бъдеще, въздъхна свободно и изведнъж… С позволението на тази същата великодушна спасителка - Русия, и най-добрата, най-плодородната част, Задбалканската, тази именно, която най-много е изтерзана, осрамена от турските зверства, се възвръща в турско робство!... Руските победоносни войски,тези същите, които с цената на своята кръв добиха свободата на Южна България, се приканват отново да ги закрепостят на победения изверг и така да се каже собственоръчно да заведат християнските жени на поругание, децата на осрамление, всичките на люта турска мъст за това, че повярваха в руската власт!... Бедни руски войнико, тебе ще те е срам да вдигнеш очи над тези твои „братушки”… Да, и сега в Румелия присъства двеста хилядна руска армия и едва-едва сдържа взривовете на мъст и озлобление!... А официозния, на казионни пари издаван в руската столица орган с чуждоземски интереси ,Journal de St.Petersbourg, се осмелява да известява, че Русия няма защо да се безпокои, че нейните жертви не са били напразни, че свободата и безопасността на християните е напълно обезпечена!
Не е такава съвестта у руския народ. И ако след изтеглянето на руските войски от Балканите се възобновяват случаите на турски зверства и отново се пролива християнска кръв, и отново се поругават християнските жени, и дойдат за това слухове в Русия - ще ги възприеме ли, сякаш е уязвена като един човек и ще се спусне ли да ги защити? Как ли пък не! Именно срещу тези великодушни руски пориви се взимат мерки от лорд Биконсфилд заедно с руските дипломати. Британския министър, с безцеремонност направо обяви, че цялата му задача е да огради Турция от нова победоносна руска война, колкото и да се измъчват християните; с една дума,че целия конгрес не нищо друго освен открит заговор срещу руския народ. Заговор с участието с представителите на Русия!... Струваше си да се размразяват краката на хиляди по време на петмесечното шипченско бдение, струваше си да загиват в снегове и ледове, да удържат напорите на полуделите сюлеймански пълчища, да се извършват нечувани, невиждани в историята зимни преходи през достигащата небесата скала! Не успяха героите на Шипка, чието име стана така близко на родния слух, не успяха те да се завърнат у дома и да се утешат от благодарността на съотечествениците! Без изчервяване от срам и пареща болка не би могло вече руския човек даже да произнася Шипка, Карлово, и Баязит, и всички тези места, прославени от руското мъжество, осеяни с руски гробове, които сега отново се предават на осквернение от турците!
Няма такива думи, за се заклейми по достойнство това предателство, тази измяна на историческия завет, на призванието и дълга на Русия. Да се съгласи на това решение да подпише своето самоотричане като Главата и Върховна Представителница на Славянството и целия Източнохристиянски свят, значи да загубиш не само своето обаяние, не само съчувствие, но уважението на славянските племена, нашите естествени, нашите единствени съюзници в Европа…
Словото немее, мисълта спира, поразена,пред това късогледство на руските дипломатически умове, пред това грандиозно раболепство!...
Още не е срамно да се отстъпва на превъзхождащата обединена сила на враговете след дълги, героически битки, както ние отстъпихме през 1856 година, без да уроним своята слава. Но да отстъпиш предупредително, без бой и изстрел, това вече би било не отстъпка, а отстъпничество… В тези дни на беззаконие и неправда, които издигат преграда между царя и страната, между царската мисъл и народното желание. Нима наистина може да се раздаде като отговор отгоре:“Мълчете, честни уста, изричайте само ласкателства и неправда!”
„Знаме”
