Големият литературен и кинокритик ни напусна преди 20 години
Може да звучи невероятно, но изтекоха две десетилетия, откакто на 8 април 2001 година ни напусна Яко Молхов. Двадесет години бяха достатъчни, за да оставим името му да отиде в смълчания мрак на миналото. Макар Яко да е забележителен литературен и кинокритик от Пазарджишкия край и макар да бе личност, която огряваше околните с голямата си човечност, интелект и възрожденска загриженост за съдбата на културното ни битие. Той имаше нещо от стария дух на бележитите ни възрожденци. С тези си качества печелеше обичта и сърдечната признателност на колеги, почитатели и приятели. Ето какво споделяше за него Михаил Берберов: „Откъде тази интимност и внимание на пишещите събратя към този критик? „Бай Яко!” – това спонтанно обръщение към него може да чуете от различни по възраст словомъченици по литературните стъгди и в столицата, и в провинцията. И ще усетите, че в него няма и сенчица от снизхождение. Напротив, то изразява истинско доверие, което съдържа и уважение, и вяра, и почит, и безкомпромисно приятелство.”
Тези думи на покойния поет от Стара Загора не се нуждаят от коментар. Чувствам се наистина щастлив, че имах възможност
да усетя на живо рядкото обаяние на този неуморим труженик
на художественото слово и ревностен привърженик и ценител на Седмото изкуство. Няма да забравя никога, когато през април 1985 година прекрачих за пръв път прага на неговия гостоприемен дом в Драгалевци. А бях слушал за него и неведнъж срещах името му в нашия литературен печат, но изпитвах известно стеснение от тази първа и уговорена среща. Тръпнех от вълнение, защото ми предстоеше да се докосна до нашумял творец. В чантата си носех екземпляр на дебютната ми книга. Каква ли щеше да бъде реакцията му? Но изведнъж се почувствах разкрепостен, светна ми пред очите, когато влязох в работния му кабинет. Ведрата му усмивка и приветливото му изражение стопиха мигновено притеснението ми. Любезният домакин
грабна веднага джезвето, тогава беше на 70 години,
пое книгата, поразходи се малко с нея и се поинтересува от творческата й история. Сетне хвърли доброжелателен поглед към мен и усетих веднага топлия полъх на напиращата му симпатия към госта – земляк от Пазарджишкия край. Позамисли се за миг и отсече: „Ще напиша отзив за нея, само ако ми хареса.” Рече само това и мигновено разля обичайната си мека усмивка на лицето, като да омекоти откровения си език.
Минаха се няколко дни и от редакцията на вестник „Септемврийско знаме” ми звъннаха, че са получили очакваната рецензия от критика… Така се сложи началото на едно запознанство, което скоро прерасна в чистосърдечно и незаменимо приятелство.
Кой е бай Яко? Майка му, някогашна учителка по френски език, е родена в Пазарджик, но е
омъжена в с. Каменица – днешния квартал на Велинград
Там на 29 декември 1915 г. се ражда бъдещият литературен и културен деец. За съжаление много скоро баща му загива на фронта като войник още в началото на Първата световна война. Майка му е притисната от оскъдицата и през 1926 г. хваща пътя за София с осиротелите си деца. Там Яко, като по-голям, работи и помага да свързват двата края, и междувременно завършва гимназия. Записва право в СУ „Св. Климент Охридски”, но скоро е отстранен от следване по силата на Закона за защита на нацията – законът, подложил на жестоко преследване евреите у нас.
Яко е въдворен в еврейските трудови лагери,
където го сварва и Девети септември 1944 година.
Още по време на гимназиалните си години той се свързва с ремсовите среди и участва в нелегалните прояви на младежката организация. Междувременно се сродява духовно с тогавашните ни млади литературни среди и от 1938 г. се включва в дейността на литературния кръжок „Христо Смирненски”. Там попада в средата на Камен Калчев, Павел Вежинов, Иван Мартинов, Славчо Васев, Челкаш и други бъдещи талантливи представители на родното слово. След Девети септември завършва висшето си образование, но е потопен в талвега на любимото си литературно поприще. Започва да публикува статии в литературния ни и обществено-политически печат. Така се раждат и първите му творби – „Литературни кръжоци. Задачи и организация” /1947/, „Млада гвардия” от Александър Фадеев” /1947/, „По следите на съвременността. Проблеми на днешния български роман” /1956/. Все по това време
учи и специализира кинематография в Москва
Завръщайки се, се настройва на филмова вълна. Изпратен е на работа в „Българска кинематография”, където е редактор в сценарната редакция на Студия за игрални филми „Бояна”. Същевременно е и главен редактор на списание „Киноизкуство” /1952-1963г./. Яко Молхов обаче никога не изоставя вроденото си пристрастие към литературно-творческия ни свят. През 1973 г. е назначен за завеждащ отдел „Белетристика” в списания „Пламък”. Като творец обаче Яко Молхов е уникално явление в духовния ни живот. Той никога не изпуска от критичния си поглед развитието, както на литературата ни, така и на българското, европейското и световното кино. Затова и при него е налице една
своеобразна творческа успоредица, плувайки пълноценно във водите и на двете изкуства
Неслучайно през 1962г. се появява книгата му „Кинокритика”, а 2 години по-късно издава тома „Съвременни белетристи”. С течение на времето в творческото му полезрение натежават повече литературните му интереси, а стойността на написаното от него в този период може да видим в книгите „Критически хроники” /1975/, „Съблазните на пътуването” /1976/, „Пловдивски силуети”, „Литературни портрети” /1980/, „Веселин Андреев. Разговори, беседи” /1988/ … Намирам обаче за
своеобразен апогей на забележителния литературовед
написаното от него в двутомника „Времето на критика. Избрано в два тома” /1985/.
Паралелно с това Яко Молхов навлезе в територията на превода и даде българско звучене на произведения на Александър Пушкин, Валентин Катаев, Иля Еренбург и други популярни руски и съветски автори. Но той е изкусен творец и в територията на пътеписа. Прочетете атрактивните му пътеписни творби от 1989 г. „Пътуване към Америка” и „Спомен към едно неочаквано пътуване”… Освен талант, той имаше творческото усърдие, завиден професионализъм и невероятна доброта. Неслучайно често, когато прекрачвахме прага на писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5,
немалко от колегите му се стараеха да уловят погледа му, ставаха от масите
и му подаряваха новоизлезлите си книги.
С течение на времето усещах, че растеше доверието му към мен. Следеше моите скромни изяви в литературния ни печат – интервюта, статии, рецензии и отзиви, и окуражаваше усилията ми. В същото време се интересуваше живо от живота на писателското ни дружество – та нали той беше един от ревностните му учредители. Помагаше с опита си на местните творци за тяхното литературно израстване – в това отношение
беше полезен на пишещите братя не само в Пазарджик, но и в областта
Неведнъж е подавал ръка на Ангел Пачалов, на Ангел Горанов, на Георги Аврамов от Велинград. Винаги се отзоваваше на поканите ни за участие в събрания на дружеството, литературни празници, срещи и културни тържества. Няма да забравя с какво въодушевление го посрещнахме на 21 май 1992 г. в Младежкия дом на организирана предпразнична среща с с културни дейци, свързани духовно с региона. Паметно ще остане и гостуването им с Валери Петров на 17 юни 1994 г. в зала „Устрем” на Младежкия дом. Тогава бай Яко говори пред многолюдна аудитория за неоценимото духовно богатство на своя скъп приятел и голям наш поет, драматург и върхов преводач.
Яко Молхов боготвореше Валери Петров,
приживе превърнал се в легенда на духовното ни съвремие, и много пъти пред мене изразявал възхищението си от таланта, невероятната му ерудиция и от личността му. Не по-малко вълнуващо беше отбелязването на 80-годишнината му, която организирахме с подкрепата на тогавашния кмет на Пазарджик, покойният Слави Генов. Още кънтят в паметта ми приветствените слова на зам.-кмета Емил Фърцов, на критика Минко Бенчев, който направи творческия портрет на Яко Молхов, и на популярния актьор Асен Кисимов, който изнесе рецитал по негови творби... Да не говорим за емоциите от незабравимото юбилейно тържество на 12 януари 1996 г. във Велинград, организирани от покойния кмет на курорта – поетът Георги Аврамов…
Нашето дългогодишно приятелство роди няколко интервюта, които направих с него, посветени на житейския и творческия му път, които публикувах по повод 80-годишнината му в сборника ми „Горещи години”.
Бай Яко беше изключително скромен, достъпен и земен събеседник.
Съсипаха го обаче измамните демократични промени,
които доведоха народа ни до изнемога, а страната – до тотална разруха. През септември 1996 г. му поднесох едно мое възмутително писмо до тогавашния премиер Жан Виденов. Бяхме в голямото столично писателско кафене. Той го грабна, пламна и като го прочете, викна: „Браво, Продруме! И аз го подписвам с двете си ръце!” Писмото преливаше от огорчение и разочарование – социално-политическата, нравствената и психологическата атмосфера страшно го подтискаше и гнетеше. Неведнъж ми се е оплаквал, че не може да работи, че се опитва само да чете по малко, но писането го е изоставило…
Последната ми среща с него беше на 21 октомври 2000 г. в Драгалевци
Потърсих го по повод наближаващата 85-годишнина. Посрещна ме в работния си кабинет по халат. Още с влизането лицето му, леко подпухнало, се оживи. „Много мило, че дойде да се видим!”, каза. Обясних му защо съм дошъл и той прие на драго сърце идеята ми за интервю послучай наближаващия рожден ден. Не се мина много време и получих отговорите на въпросите, придружени от следните обезпокоителни редове:
„Драги Продруме,
Изпращам ти отговорите на твоите въпроси. Закъснението ми се дължи на това, че през цялото време – месец ноември, бях болен. Ходих на дълги прегледи по болници, лежах и не можех да пиша… Сега се лекувам от някаква пареза, мъчно ходя, краката ми са неустойчиви. Вече не слизам в града, живея като домашен пленник. Мъча се да не се предавам, но годините са си години. Намирам въпросите ти за много подходящи за случая. Оценявам ти вниманието към моя милост и дано това „интервю” види бял свят. Благодаря ти за всичко.
8 декември 2000 г., Драгалевци
Твой Яко Молхов”
Това беше и последният ми разговор с него, публикуван във вестниците „Знаме” и „Български писател”. На 8 април 2001 г. Яко Молхов ни напусна физически. Но само физически.
Продрум ДИМОВ
