Преди дни ни напусна Адриана Палюшева. Тя бе една от най-обичаните актриси на пазарджишкия театър в цялата му история и в златните му години обираше овациите на публиката в редица постановки. Звездата на българския театър и кино бе омъжена за Тодор Колев (с него тя дойде в пазарджишката трупа от Пловдив), а плод на любовта им от този брак е обичаната актриса Албена Колева. Покрай тъжния повод, национални агенции извадиха наяве откъс от интервю на актрисата за „Знаме”. Защото приживе тя рядко даваше интервю, но за „Знаме” винаги го правеше с удоволствие. А ние вярваме, че сега тя е на по-добро място.
Адриана Палюшева е родена в София на 22 юли 1942 г. През 1965 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Никола Люцканов. Дебютира в ролята на Анет в "На живот и смърт" по Д. Ангелов в Родопски драматичен театър. Актриса е в ДКТ "Васил Друмев"-Шумен, ДТ "Николай. О. Масалитинов" в Пловдив и ДКТ "Константин Величков" в Пазарджик. От 1977 до 2003 г. работи в Държавния сатиричен театър. Сред най-значимите й и любими на публиката роли са Шарлота - "Дон Жуан" от Молиер, Амалия - "Двубой" от Иван Вазов, Софрона - "Януари" от Йордан Радичков, Андрофоба - "Мъжемразка" от Ст. Л. Костов, Турусина - "И най-мъдрият си е малко прост" от Александър Островски.
Предлагаме на вниманието ви цялото интервю на колежката Дима Бойчева от октомври 2009 година.
"Днес ни гостува актрисата Адриана Палюшева, една от примадоните на пазарджишкия театър от незабравимите дни на 70-те и 80-те години.
- Това наистина са хубавите години на моя театрален живот. Имаше моменти, които останаха незабравими. Дойдохме тук много млади, някъде около 1969 година. Впечатли ни съвършено новата сграда на театъра - от алуминий и стъкло. За времето си беше най-хубавата в страната.
С много обич, жар и ентусиазъм се заехме да правим театър. Искахме всичко да е от най-високо качество. При нас идваха най-добрите режисьори - Крикор Азарян, Асен Шопов, Леон Даниел, Вили Цанков. Затова грижа имаше нашият незабравим директор Васил Спасов. Никога повече не срещнах такъв директор като него. Толкова много обичаше артистите и толкова много мислеше за театъра!
Спомням си, че когато чудесният спектакъл “Албена” с незабравимата Катя Паскалева бе почти изигран, той покани на гастрол станалия толкова популярен с филма “На всеки километър” Стефан Данаилов. Това отново изпълни със зрители до краен предел нашия салон. Може би заради директора театърът беше толкова добър тогава. Почти всички наши постановки показвахме в София. Спомням си, че
с “Голямата печалба” и “Дипломат” побъркахме столичани
Вратите на операта и народния театър, където ги играхме, щяха да се счупят от зрителския наплив.
Имахме редица блестящи постановки, докато се стигне до “Януари” на режисьора Крикор Азарян. За “Януари” получихме много национални награди, а Пазарджик стана столица на театралния живот на България. Всяка вечер салонът се изпълваше с гости. Идваха хора чак от Русе, от Кърджали, от Смолян, за да гледат нашите представления - “Януари”, “Океан”, “Дипломат”, “Голямата печалба”, “Събота 23”, “Тит Андроник”, “Както ви харесва”... Защото това бяха постановки на европейско ниво. Защото ние живеехме в някаква театрална магия.
Много работехме, много спорехме и много се забавлявахме...
Връщам се отново към “Януари”. Толкова се радвам, че и до ден-днешен се изпълвам с гордост. И когато спомена, че съм имала роля в него, отговарят ми: “О, да на Пазарджик, “Януари”. Ами “Събота 23”? Нали това беше най-хубавото представление, според автора Стефан Цанев. Къде ли не го правеха, но никъде не стана толкова хубаво, както в Пазарджик. Колко хубави неща се случваха! Като си помисля сега ме обзема тъга.
Често си правехме големи майтапи. Иван Григоров, който играеше Сусо, а аз Софрона в “Януари”, веднъж ми се закани, че ще ми направи голям номер по време на представление. Моята героиня влизаше в един сандък, защото мъжът й я преследваше. Иван се кълнеше, че ще ме остави затворена в сандъка. Тогава сам ще си играеш-отвърнах му. Така и той не посмя да изпълни заканата си.
В гримьорните никога не стана дума за манджи и плетки
Говорехме и спорехме за героите си. Имаше мислене, кипеж. Толкова бяхме отворени за театъра по света. Пламен Дончев, който беше женен за французойка, ни носеше театрални вести от Париж. Интересувахме се какво става из театрите в Москва и Ленинград.
Вечер след представление, слизахме в клуба на дейците на културата. В началото той беше едно обикновено помещение - събирахме се около дървени маси и столове. Стените - голи. Продължавахме разговорите за представлението, понякога се карахме, пийвахме си по някое питие. И ако на някого му дойдеше поетично вдъхновение, написваше стихотворението си направо на стената. Така тя отразяваше атмосферата в театъра и клуба. Това по-късно не го видях в Сатирата, където ме приеха след Пазарджик. Но в Пазарджик го имаше. И това наистина бе европейска работа."
(Зн)
