С рогчета от говеда, вместо с писалки, са шарели съдовете майсторите
Грънчарството е един от процъфтяващите местни занаяти със свой еснаф, основан на 1 ноември 1843 г. През 1875 г. работилниците са 40, толкова са и майсторите, а чираците са 15. След Освобождението в селището се открива грънчарско училище, просъществувало от 1902 г. до 1909 г.
Днес за майсторлъка на грънчарите напомнят само запазените в домовете на брациговци глинени съдове – стомни, гювечи, саксии, кюпове (вид делва), виглешки (издължен съд с дръжка отгоре, в който хората са носили храна по нивите) и други. Да не забравяме, че брациговските грънци са „патент” и на брациговските дюлгери, които ги вграждали в градежа на църквите за по-добра акустика. Неслучайно и прозвището на един от знаковите брациговски дюлгери е Гърнето… Но дюлгерството е друга, не по-малко интересна история. Самият занаят грънчарство пък отдавна вече е история. Потомствени грънчари няма.
Няма и оцелели работилници
Само архивите на Историческия музей в града пазят спомена за живота и майсторството на отишлите си от този свят грънчари Петър Тилев и сина му Ангел, Костадин Терзиев, Желязко Урумов. Екипът ни благодари на временно изпълняващата длъжността директор на музея Йорданка Василева за възможността да надникнем в техните спомени.
От тях научихме, че глината се добива от находища в местностите Врайник, Зорявци и Чиликовица, откъдето е с най-високо качество и с три красиви цвята – жълт, кафяв и тъмнокафяв. Другият материал е
хумата, добивана единствено в местността Умишка
- до едноименната река по пътя за село Розово. Тя се отличава с това, че няма варовъчни камъчета, каквито има в глината. Като по неустойчива субстанция, хумата е подходяща за направа на по-малки съдове – панички и блюда. Тя служи и за изглаждане на предметите и открояване на шарките и глазурата им.
Глината и хумата се копаят в ранната пролет, товарят се на волска кола или в дървени сандъци, превозвани от коне, мулета или магарета. Глината се поставя в така наречените калници –
яма, дълбока 1.5 метра
с дължина 2 метра и широчина 1.5 метра. Отвътре е иззидана с камъни. Калникът може да събере глина от 3 волски коли. Той се залива отгоре с вода и глината улежава 2 седмици. След омесване се добавя отново вода. Един ден преди смилането в машината отново се омесва.
Машината за Петър Тилев била непозната.
„Баща ми обработваше първично глината от калника върху пода на работилницата – припомня в спомените си синът му Ангел. –
Преди да стъпи с босите си крака
върху нея, за да я омеси, я посипва с дървена пепел. Чувствителността на ходилата му усещат примесите в глината – камъчета, коренчета и клечица, и той ръчно ги отстранява.”
На ден се използва 150 килограма, която е достатъчна за изработване на по-малки съдове. За по-големи количеството достига до 300 килограма. Преди това материалът два пъти преминава през ръчната валцова машина и се трупа върху тезгяха в работилницата. Там се
меси с дланта на ръката в двете посоки
– пак за отстраняване на ненужните примеси. Разстланата глина се нарязва на филийки със специална тел - отново за почистване. После се прави на топчета, съобразени с големината на бъдещия съд и то от един и същи вид.
Работилниците са ниски постройки с дървен тезгях до стената с прозореца за повече светлина. За него е закрепено грънчарското колело, а успоредно с него – и скелето за сушене на грънците. Върху няколко дъски пак там се редят измайсторените сурови съдове.
Тезгяхът на Тилеви е разположен по цялата стена. Оборудван е с
3 грънчарски колела – на бащата Петър и на двамата му сина
Ангел и Тодор.
Изработването на грънчарските изделия започва след 15 март - със затопляне на времето. Глината се поставя в центъра на колелото, за да се залепи здраво. След задвижване с крак на голямото колело, глината започва да се върти. С две ръце грънчарят я притиска отстрани, за да получи цилиндрична форма. После ръцете му оформят искания предмет, а през цялото време колелото продължава да се върти.
Готовото изделие се отделя от колелото с
тънка като конец тел
После се оформя с бучало – малка дъсчица с големина на длан. На съда се придава гладка външна повърхност с малка кожичка и специална кашица (малаг), държана в гювеч с вода.
Глината в землищата на Брацигово е с по-добра структура и това позволява да се изработват по-големи съдове. Готовите предмети за една пещ съхнат цяло денонощие. На другия ден добиват восъчна мекота и се оформят дръжките и ръкохватките на стомните и виглешките. Със специална дървена клечица се пробива отвор на чучурчето на стомните. След това съдовете отново престояват едно денонощие.
Чак на третия ден започва шаренето на изделията. То е два вида – сухо и мокро. Сухото се прави с малка четчица за рисуване и
4 рогчета от говеда – все едно писалки, пълни с четири основни цвята,
с които си служат брациговските грънчари, преди да се появи готовата боя. В отвора на рогчето се пъха пробито в средата перо от пуйка или гъска. Устройството наподобява писец на писалка и с него се изписват успоредни или вълнообразни линии около съда. Над тях с четката грънчарят извайва повтарящи се орнаменти – розички, лалета, хризантеми и други цветя.
При мокрото шарене е необходим определен фон, най-често при стомните и паниците, виглешките и каните – все съдове, които с красотата си стоят на видно място в дома.
Фонът се получава, като част от гърнето се потапя в червена боя
с острието надолу. Докато още той е мокър, рогчетата изписват линиите в желаните багри – бял, зелен, кафяв или друга разцветка. Над тях през определено време се посипват едри капки боя. Стигайки до мокрите линии, те оформят красиви фигури, подобни на гирлянди и падащи водопади.
За шаренето брациговските грънчари използват специален вид глина, която, превърната в боя, не променя цвета си при изпичането. Находището на червената е в местността Манастирчето край Батак. Тя дава основния фон на шарките. Бялата се получава от пръст от варниците в Пещера, кафявата – от камениста глина в местността Семенлика над града, а зелената – от смилането на
медни (бакърени) люспи,
купувани от брациговеца Иван Бакърджиев и предците му. Приготвените бои се съхраняват в глинени съдове.
След изписването съдовете остават в затворено помещение. Като се изсушат, се пекат в специална пещ – с отворите надолу, леко наклонени. Най-отдолу се редят кюповете и ладките (вид делви с по-широки гърла). След тях са тенджерите, стомните, а най-отгоре са гювечите и паниците.
Пещта се състои от огнище и камера за грънчарските изделия. Огнището е изградено от светъл риолит, който не се пука при висока температура. Сводовете от тухли обикновено са три. Изградени са от непечени тухли, съединени с кал и пясък. През отворите,
наречени душове,
преминава пламъкът.
Пещта на Тилеви е имала 22 душа, широки 15 на 15 сантиметра, а разстоянието между тях е било от 25 до 30 сантиметра.
Една грънчарска пещ събира съдове, натоварени на голяма волска кола. Може и 4-5 хиляди саксийки за събиране на смола. Тя е толкова висока, че позволява на грънчаря да стои изправен в нея, а над него остават още 50-60 сантиметра.
Паленето става с гнили дърва без пламък, които само опушват грънците в продължение на 24 часа. През следващите 7-8 часа огънят постепенно се усилва. Първите дърва, хвърлени в огнището, са от върба и бор заради по-слабото горене. Те не увеличават рязко температурата, както това става при буковите и дъбовите дърва. Другото задължително условие е дървата да са сухи и да са разцепени, защото влагата под кората вреди на изпичането на съдовете и води до спукването им.
След първия огън се преминава на букови дърва. Пещта се зарежда 4-5 пъти, докато се достигне нужната степен на зачервяване на предметите.
След изпичането пещта изстива едно денонощие
Тилеви са изпичали по 10 пещи.
След това съдовете се подреждат на куп на открито под навес, а после се глазират (гледжосват) със смес от олово и така нареченият жилав камък. Оловото купували от Пловдив, а камъкът с големина на длан добивали от хълма „Свети Спас” в града. Оловото се изпича в малка пещ за 7-8 часа и към него се прибавят 250 грамя каша от жилавия камък.
Някои съдове се глазират само върху шарките, други – отвътре и отвън, според предназначението им. И отново се изпичат за около 6-7 часа. Това ги прави по-красиви, предпазва боите им от изтриване и от проникване на влага в тях. Другото предимство е, че
Гледжосаните грънци по-лесно се мият и почистват
Търговията с грънчарски изделия се осъществява през септември и октомври след приключване на вършитбата и другата кърска работа. Натоварили на волската кола своята продукция, брациговските майстори стигали до Пазарджик и селата Дебращица, Црънча, Баткун, Паталеница, Сарая, Гелеменово, Левски, Попинци, както и до пловдивските Куртово Конаре, Скутаре, Маноле, Оризаре и други. Стигали и до Панагюрище, Стрелча и Асеновград.
Съдовете се заменят в натура основно срещу жито. Мярката е, колкото паницата събере. По-големите гърнета се пълнят по веднъж с царевица, ръж, ечемик, фасул или леща.
Стоката срещу пари се продава само в Пазарджик и Пещера
Събраното при размяната зърно пълни 7-8 конопени чувала с по 9 крини (мярка за зърно) или около 135 килограма (един чувал). Най-отгоре се поставя слама, шума или трева, а краищата на чувала се прихващат с канап. Количеството жито, продадено или заменено от една кола с грънци, достига 1000 килограма (1 тон).
С 10 коли, пълни със стока, баща и син Тилеви осигуряват сигурна прехрана за семейството си. Те си помагали и с произведеното от земеделието, но нивите им били малобройни.
Често брациговските майстори обикаляли селата от 6 до 9 дни. Затова
добри хора ги приютявали в домовете си, където похапвали,
стопаните се грижили да бъдат нахранени и животните им. За благодарност търговците им дарявали съд, нужен за семейството. Налагало се с грънци да си купуват дори хляб от хората.
Пазарджишките села обикалял и грънчарят Желязко Урумов, роден през 1893 г. и доживял 91-я си рожден ден. След чиракуването в турско кафене в Пещера той решил да учи грънчарския занаят, получил майсторско свидетелство и отворил своя работилница в родния си дом. Дървата за пещта добивал от гората в Атолука с муле. Синът му Христо не се захванал с бащиния занаят.
Грънчарските изделия на брациговци се славят в околността. В тях те влагат мурафета и голямата си любов.
Качеството на съдовете се дължи на местните глина и хума,
по-груби и здрави.
Майсторът Костадин Терзиев твърди, че само материалът от Самоков е по-добър от този на Брацигово. А Ангел Тилев казва, че в големите кюпове, открити в района на града, са укривани храни и ценности по време на войни и разбойнически нападения в миналото. Той смята още, че те са изработени на пояси от смесване на различни глини с по-груб строеж и по-голяма плътност.
„Работил съм грънчарския занаят цели 22 години – от 1936 г. до 1958 г. Труден е занаятът ни. Нужен е майсторлък и любов към това, което правиш. По наше време, когато работехме с баща ми, грънчарите наброяваха около 70, но не всички имаха свои грънчарници,
казва в спомените си Ангел Тилев.”
Времето се мени, с него и занаятите, които един по един изчезват.
Пенка МИХАЙЛОВА
