Хората в болницата бяха истински ангели, уверява художничката
ПАЗАРДЖИК. Заразата от коронавирус докосва съдбите на много хора. Преминали успешно през болнични заведения, те си спомнят с благодарност за медиците - ангели, върнали ги към нов живот. И си тръгват оттам по живо, по здраво, променени и с амбицията да бъдат себе си и да правят добро за другите.
Художничката Светлана Гагова потърси „Знаме”, за да сподели преживяванията си от лечението на Ковид-19 и да изрече „Поклон!” пред професионализма на медиците в Специализираната болница за активно лечение на пневмо-фтизиатрични заболявания (СБАЛПФЗ) – бившият Областен тубдиспансер.
- Постъпих за лечение на 6 март тази година след положителен PCR тест за коронавирус - започва вълнуващия си разказ художничката. –
Леките симптоми на болестта приех като простудно заболяване
и използвах традиционни за лечението му медикаменти. Състоянието ми бързо се влоши и след посещение при личната ми лекарка ме приеха в белодробната болница с двойна бронхова пневмония. 10 дни – до 16 март, дишах с кислородна маска, която ме вдигна на крака.
Сега мога да споделя с какви хора ме срещна болестта там. Трогната съм от добрината, професионализма и човечността на лекари, медицински сестри, санитари, които се грижиха за мен на 69 години и за още 2 възрастни жени - на 88 и на 75 години.
Всички те ни помагаха
да се чувстваме като у дома,
с чисто спално бельо, с приготвени лекарства, с храната и с добрите си сърца. Шофьорите също са прекрасни хора. Доставяха всичко с автомобилите си сега и веднага.
Вниманието и търпението на медиците бе безгранично. Не вярвах, че това е възможно днес. На една от нас – най-страхливата и капризната, се наложи да се смени абоката за вливане на системите. След категоричния й отказ сестрата с мили думи,
галейки старческата й ръка,
я придума да си свърши работата. Каза й: „Ще ти сложа най-малкото абокатче” – уверяваше я тя и се усмихваше. Този жест на сестрата ще помня дълго, призна Светлана Гагова.
За лекарите какво да се каже – истински ангели. По няколко пъти на ден посещават болните жени с питане как се чувстват и от какво имат нужда. Търпеливо отговарят на въпросите кога ще оздравеят. Въпреки напрегнатата им работа, дежурствата и
безсънните нощи,
за болните винаги намират най-добрите думи. А те по лицата им разбират дали болестта постепенно си отива.
- С непрекъснатото си шетане санитарите са истински пчелички – продължава разказа си художничката Гагова. - На една от тях, пакетирана от горе до долу в бяло облекло, й споделих: „Съжалявам, че като ви срещна навън, няма да Ви поздравя и благодаря за грижите!”. „Аз пък ще Ви позная!” – отвърна тя с усмивка. И продължи: „Тук съм от 10 години. Обичам работата си и хората. Те станаха по-внимателни и милостиви, помагат си един на друг. Няма да забравя думите на баща ми от моите ученически години. Той ми каза: „Ако някой си позволи да те обижда и оскърбява, преди да му отговориш, постави на неговото място мен или майка ти. Ще ни обидиш ли? Не!”.
Помня заръката на татко
и в живота си никого не съм наранявала, по никакъв повод”, призна санитарката. Тя произнасяше името ми с уважение, за което съм й признателна.
До престоя ми в болницата (16 март) се убедих, че там действа работещ механизъм, зад който стои ръководството на лечебното заведение. Не чухме от негова страна забележки, повишаване на тон и недоволства. Явно пандемията ни промени в положителна посока, направи ни по-добри към другите.
Мисля си, че попаднах в здравното заведение неслучайно. Напротив –
заболяването ми даде житейски урок
да погледна колко много умни и добри хора има около мен. Оценявайки труда им, успях да се обърна към самата себе си и към смисъла на живота ми в този свят, разсъждава художничката.
След изписването терапията на Светлана Гагова продължава за пълното й възстановяване от коварната болест. 26 март е последният ден от карантината след 3 полицейски проверки. Вече си позволява да се разхожда навън и макар и проболедувала, тя спазва противоепидемиологичните мерки.
Рускинята вярва на ваксините
за преодоляването на заразата, но чака произведената в родината й „Спутник V”.
- Болестта промени творческия ми път. Вместо икони и много изложби с копия от тях, вече рисувам копия на картини от световно известни майстори на четката. Тридесет творби вече са готови и ще са част от бъдещата ми изложба, която вероятно ще се открие до края на годината. Всяка една от картините е същинска разтворена книга – как, като с думи, великите художници са създавали шедьоврите си. Старая се да ги копирам подобаващо.
Зная, че нямам талант на истински художник, но притежавам рисувални способности. Добър изпълнител съм. Рисувам с желанието да покажа картините си на хора, които досега не са ги виждали. Например творбата „Пролет” (1482 г.) на художника Сандро Ботичели,
картина на всички времена
Нарисувах я за подарък на най-малкия си внук - 13-годишния Леонид Зафиров. Брат му - с 3 години по-големия Тодор, пожела копие на картина от българската история „Борба за България” на Васил Горанов, която подготвям. На 15-годишната ми внучка Савина Гагова подарих копието „Ездачката”, една от най-прочутите творби на Карло Бруно. Двете момчета учат в Бургас, а Савина - в езиковата гимназия „Бертолт Брехт” в Пазарджик.
Искам внуците ми да знаят, че баба им, освен икони, е рисувала и копия от картини на
знаменити художници,
сред творбите на които съм израснала. Да ги опозная добре, ми помогна и обучението по „История на изкуството” в Педагогическия институт, сега университет, в руския град Куркс. Сред любимите ми автори е и Тарас Шевченко, който е познат повече като поет, а той е невероятен художник. От него избрах да нарисувам копие от картината му „Катерина”.
Разказах за медиците в болницата, за новото си хоби – копия от картини. Сега искам да кажа, че живея в невероятна страна с непобедим народ, защото народ, който не само пази традициите си, но и продължава да ги развива, наистина е непобедим. Само едно доказателство за това е Националният преглед на българските професионални ансамбли, който се провежда през 4 години в Пазарджик. Неповторимите багри на костюми, уникалните танци и ритми оставят зрителя онемял и разплакан. Ето го вечното и неповторимото за един народ – българският.
Пенка МИХАЙЛОВА
