За това време мнозина искаха да унищожат вестникана Пазарджишка област, но така и не успяха
Вестникът. Така е известен „Знаме” на хората в Пазарджик и областта още от самото начало на демократичните промени у нас. На 16 юни Издателска къща „Знаме” навърши 30 години. Иначе под името „Знаме” любимият вестник на пазарджиклии излиза още от началото на 1990-та, когато го издава новосформирания Синдикат на журналистите. За това време читателите бяха най-точният пулс на живота на вестника. Разговаряме с бившия главен редактор Никола Динков, който е сред създателите на „Знаме”. А той отбелязва любопитно съвпадение за нашата област.
- Първият национален всекидневник в България е издаден от панагюрец – Павел Бобеков. Първият всекидневник в Пазарджишка област е издаден от редакцията на „Знаме“. Всъщност го издаде Синдикат на работещите в „Знаме“. Така печатахме вестника в продължение на година и половина преди да го регистрираме по Търговския закон.
Просто самият Търговски закон още не беше излязъл
Такава форма бяха намерили всички вестници в България, които искаха да станат независими - казва Никола Динков.
Той е председател на новосформирания Синдикат на журналистите, работещи в „Знаме”. Малко по-късно става и главен редактор и е такъв в продължение на 20 години, а впоследствие и изпълнителен директор. Първият главен редактор на областния вестник е Васил Харизанов.
- След като излезе Търговския закон, подготвихме документите, аз и Нено Върбанов. Имаше много административни спънки. Издател на „Септемврийско знаме“ бе Общинският народен съвет, където се сформира Временен изпълком – представители от всички партии направиха временна управа на община Пазарджик. Искахме от Временния изпълком да ни прехвърли правата с активи и пасиви, за да го регистрираме като издание на Синдиката на журналистите в съда. Успяхме още на първото заседание. Във Временния изпълком имаше симпатизанти на вестника, а останалите бяха добронамерени. Е, някои просто ги беше страх, но повечето имаха неподправено добро отношение. Казаха ни: „Даваме пълна свобода на журналистите – както искат, така да правят вестника!”
Сменихме старата глава на „Септемврийско знаме”.
Горди сме, че автор на новото лого стана проф. Александър Поплилов
Той вече бе направил главата на литературно приложение „Макове“ в „Септемврийско знаме”. Направи различни варианти на сегашната глава, включително и с цветовете на българския трибагреник. Но ние избрахме червената. Веднъж само сложихме главата в цветовете с националното знаме за един Трети март – и не се възприе от читателите. Продавачите казваха, че хората търсят вестника и не могат да го разпознаят на будките. Грешка. Но този единствен брой има колекционерска стойност. Читателите ни крепяха. Тогава Георги Терзов, първият демократично избран кмет, ни пита: „Нашите вестници не могат да се реализират, пък как вашият върви?” И после сам си отговори: „Ама те и моите родители си искат „Знаме“. Когато регистрирахме дружеството ИК „Знаме” ООД, кметът искаше да издадем имуществото. Имахме лека кола, мотопеди, даже почивна база на яз. „Батак“. Казах му, добре, дайте списъка. Той каза, че нямат никакви списъци. Адвокатът ме посъветва да не даваме нищо.
Но ние искахме да си издаваме вестника, не почивни бази на Дъното
Издадохме цялото имущество по нашите списъци. Извън списъка обаче си бяхме си купили компютри. Бяха първите компютри в Пазарджик. А съдът каза: „Какви сте вие, че ще взимате вестника?” Тогава отидохме в София, за да видим как се регистрира вестник „Стършел“. Колегите ни показаха, даже ни дадоха техни документи. И тогава в нашия съд, но вече друг съдия, съдия Грозданова, прегледа документите и регистрира вестник „Знаме“ като търговско дружество.
И започна една съвсем нова ера във вестника.
Той се развиваше изцяло на пазарен принцип – издържаше се само от реклама и продажби. Абсолютно независим от никого в условията на жестока конкуренция –
имаше десетина вестника в Пазарджик и всеки от тях тръгваше с амбицията да закрие „Знаме“
Не да го натика в ъгъла, а да го унищожи, като изцяло го измести от пазара – и с натиск върху общественото мнение и чрез властови механизми, с обработването на пазара... Народът обаче си искаше вестника. Под „вестника“ разбираше „Знаме“, а „Знаме“ излизаше в най-големи тиражи. По онова време национални вестници можеха да мечтаят за нашия тираж. Стигали сме до 35 000 броя тираж.
Като частно издание излизахме три пъти в месеца. После отново станахме седмичник. После - първият всекидневник в Пазарджишка област (от януари 1998 г.). Първият многостраничен вестник (защото преди излизаше в 4 страници). Първият цветен вестник, първият компютризиран вестник – всичко това бе „Знаме“. Като казвам компютризиран, сещам се как за 24 май 1994 г. отиваме журналистическа делегация в Солун – от централни и местни вестници. Посещаваме издателски комплекс, в който се печатаха двата най-големи солунски вестника. Огромни помещения, с много хора, много повече от нас. Но… всички тракаха на пишещи машини. А при нас вече не се работеше по този „египетски“ начин. Бяхме взели с нас „Знаме” с дата „24 май“. И на самия 24 май го извадихме –
и те не можеха да повярват, че в малък Пазарджик издаваме такъв вестник
А ние го печатахме в ИПК “Родина“ – на чисто нови машини, с много качествен печат, в голям формат - 16 страници, цветен. Всички журналисти хлъцнаха, че в двумилионния Солун нямат такъв вестник.
А нашите журналисти - те бяха абсолютно свободни. През годините имахме своите постижения в разследващата журналистика и награди за журналистически материали– за визовата афера и пазарджишката връзка във френското посолство, довели до уволнението на френския консул, за скандалите с първия директор на РЗОК, довели до уволнението му…
Никола Динков не пропуска и
кризисните моменти,
каквито е имало много.
- В ИПК „Родина“ Петьо Блъсков печаташе „24 часа“ и „168“ часа, но не си плащаше и беше направил големи дългове. Шефът на комплекса обаче не смее да спре неговите вестници – и спря другите, сред които и нашия, без да дължим една стотинка. За да подсети Блъсков. Но блъсковите вестници продължиха да излизат. Отиваме за печат, казват ни – няма хартия! Обаче разбираме истинската причина…
Тогава Динков с мениджъра на вестника Еника Ангелова отиват в ИПК, а Еника казва на генералния директор:
„Ние няма да мръднем оттук, докато не напечатате вестника! Ще спим пред вратата Ви!“
Понеделник е, а вестникът излиза във вторник. Не излиза, но те остават там. Накрая шефът на печатницата се предава и в сряда „Знаме“ е на будките. Във вторник обаче телефоните в редакцията звънят неспирно, а хора идват и на място, за да питат къде им е вестникът. През това време от редакцията използват личните си контакти, включително със съпругата на министър-председателя Любен Беров, която е от Пазарджик…
По-рано пак имаше дефицит на хартия – когато стана войната в Югославия. Никъде нямаше хартия. Всяка редакция сама трябваше да се оправя. Отиваме в София и намирам една фирма, която да ни внесе хартия от Хамбург. Един ТИР. Трябваше да предплатим цялата сума. Съгласихме се. Обаче
започна войната в Югославия
– през юни 1991-а се разбунтува Словения. И точно в Словения камионът е спрян, а шофьорът – арестуван. Ние се изприщихме – заминаха и пари, и хартия! След 10 дена я докараха, но като свърши – пак дефицит! И откъде? Дима (съпруга на Динков и бивш главен редактор) беше говорила с директора на нашия акумулаторен завод Владимир Георгиев, който предложил: „На тези хора не им ли трябват акумулаторни батерии?“ Тогава токът спираше много, а батериите стабилизираха системите – като UPS, за да не се загуби информация при токов срив. Като казах на същия директор на ИПК „Родина“: „Батерии искате ли?”, очите му светнаха. „Можеш ли да осигуриш?! Веднага ти пращам една кола хартия, ти ми пращаш една акумулаторна батерия.
Ама внимавай по пътя да не я откраднат
Щото пратих в Толбухин един камион с хартия – камионът се върна – хартия няма, ама и в Толбухин няма“. Изпрати той камиона. Оставихме го в Пловдив на отговорно пазене. Пловдивчани скочиха веднага: „Ей кви са тия от Пазарджик, бе! Що за нас няма, за тях има!“ Онзи праща специален човек да вземе батерията, но той се изхитрил и казал в Акумулаторния завод, че сме се били договорили да вземат две акумулаторни батерии. И му дали.
Другият много критичен период беше времето на хиперинфлацията – краят на 1996-а и началото на 1997-а. Цените скачаха постоянно. Хартия нямаше. Отидох в комбината за хартия в Белово. Взех мостра. Ама хартията си е амбалажна. Но Наполеон навремето е отпечатал един вестник на носни кърпички от плат, защото е нямало хартия. А ние имаме амбалажна. Но колегите са като попарени. Досега сме печатали на най-хубавата хартия. Накрая решаваме. Взимаме я. Връщам се в Белово, но там ми казват: „Да, ама вече я взе „Марица“-Пловдив. Има останала, но е двойно по-скъпа. Взехме я, печатаме, а народът – разочарован. Някои зевзеци се обаждаха по телефона:
„Абе, що я цапате тая хартия – давайте я така, да си увиваме сиренето!“
Но голямата част, което изключително ни трогна, голямата част от читателите, ни подкрепиха всячески – казваха ни, няма значение, няма значение, че вестникът излизана такава хартия. Ние си искаме вестника. И го купуваха. И това беше голяма подкрепа. И като се вдигаха цените, и се налагаше и ние да ги сменяме, много се притеснявахме. Защото в тази оскъдица и несигурност да вдигаш цените, но хората бяха с нас и тогава. Най-важна е връзката с читателя. Това е смисълът. И във всички инфарктни моменти ние чувствахме подкрепата на читателя. Защото сайтове може да има много, но един ден не по сайтовете следващите поколения ще видят какъв е бил животът на това място. А по хрониките на „Знаме”.
Тодор ГРОЗДЕВ
