Публиката в Пазарджик е най-темпераментната и най-горещата, призна тя
След седем месеца професор Надежда Сейкова ще прехвърли 90-та си година, но за това време постоянно надгражда и търси себе си. Иначе безспорно отдавна тя стои в съзнанието ни като изключителен режисьор и педагог в света на Мелпомена. Пазарджик винаги е бил театрален град и неслучайно за публиката му проф. Сейкова каза, че е най-темпераментната и горещата, която е срещала. А тя разбира от публика.
Надежда Сейкова е родена на 28 февруари 1931 г. в семейството на учители в град Луковит, а още в ученическите си години се влюбва в актьорската професия. На 17 години прекрачва прага на Висшето театрално училище, а в класа й са такива големи имена в театъра, киното и телевизията като
Георги Калоянчев, Коста Цонев, Рангел Вълчанов, Вили Цанков, Катя Зехирева…
В тази среда бъдещите ни театрални и филмови светила остават изключително задружни далеч след последния ден на обучението. „Много се обичахме и се забавлявахме”, спомня си тя с нестихваща носталгия. „За съжаление тях вече ги няма на този свят и ни чакат някъде далече.”
През годините проф. Сейкова развива богата дейност, но не спират паралелно с това и нейните ненаситни духовни търсения и пътувания. Участва във фестивали и конференции, посещава повече от 40 страни в Европа, Азия, Африка, Австралия, Северна Америка и Куба. С творческо усърдие създава над 100 постановки на български и международни театрални сцени. Нарежда се сред основателите на театър „Сълза и смях”. Междувременно, в периода 1981-1987 г. е и ректор на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” –
първата и единствена жена, управлявала най-престижното ни театрално и филмово училище
До пенсионирането си през 2002 г. работи с 14 актьорски випуска и повече от 250 студенти. Сред даровитите й възпитаници се открояват имената на Стефан Воронов, Антоний Генов, Мария Каварджикова, Янина Кашева, Христо Мутафчиев, Руслан Мъйнов, Захари Бахаров, Мариян Бачев и много други обичани имена. „Почти няма театър в България, в който да няма мои студенти. Даже чух, че те самите наричат себе си „сейковчета”, радват се, когато работят заедно и се смятат за едно голямо семейство”, споделя с нескрито удовлетворение проф. Сейкова.
За съжаление нейното семейство е вече отвъд. Коварен рак погубва и двете й дъщери, преподавателки с разностранни интереси – от езици, през поезия и рисуване, до театър. Пак раково заболяване на прощава и на бившия й съпруг Никола Петров, който работи дълги години в телевизията като редактор в студия „Екран”. Двамата стават семейство на сцената на ВИТИЗ, докато Надежда е студентка последен курс. И днес се връща с вълнение към този момент:
„Поканих проф. Боян Дановски да ми бъде кум
и на сцената направих маса, на която имаше салам, сирене, черен хляб, червено вино
и лимонада…”
За жалост този необичайно сключен брак просъществува само 16 години. Отчита този акт като грешка, но осъзнава, че любовта си има свои непреодолими закони. Професионалният й път е осеян с много награди и заслужено признание у нас и в чужбина. Тя е носител на орден „Стара планина” – първа степен (2011), на голямата награда "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство (2014), на награда "Икар" за изключителен принос към българския театър (2016), на почетната награда за театрална педагогика на френската академия за театър и кино "Флоран" (2019) и др.
Щастливият случай ме срещна с проф. Надежда Сейкова през
есента на 1994 година в Пазарджик
През това време аз бях секретар на местното писателско дружество и на Клуба на дейците на културата в града ни. Работното ми място бе в сградата на драматичния театър и това местоположение ме сроди с актьори и драматурзи. Директор на театъра тогава беше Сотир Майноловски. Известният български театрал, освен талантлив и обичан актьор, бе един рядко находчив човек. Той се ориентира към поставянето на класически български пиеси, като привличаше за участие в спектаклите хора от първия ни артистичен ешелон. За да разчита на сигурен успех, директорът подбираше и поверяваше местната театрална трупа в ръцете на опитни режисьори с дългогодишна практика. Така се озова в Пазарджик и проф. Сейкова. Присъствието й бе живително и бързо се усети.
В коридорите и на сцената се почувства необичайно оживление,
именно заради гостуващата режисьорка. Аз също бях част от това оживление и поканих проф. Сейкова на разговор в моята канцелария за интервю за вестник „Знаме”. И тя веднага се отзова. Още с влизането си ме обгърна с топлото си слънчево изражение. Ръкувахме се дружелюбно и тя се разположи спокойно на поизносеното канапе, обшари с любопитен поглед скромната обстановка, погледна ме изпитателно и с мека полуусмивка каза: „Е, радвам се, че проявявате интерес към моята работа в театъра с колегите, чиито усилия наистина трябва да станат достояние на местната общественост… Надявам се, че нашият труд ще се посрещне добре от любителите на театралното изкуство…” „Разбира се”, прекъснах я аз плахо и с известно смущение и благодарих, че се е отзовала на поканата. Изразих увереност, че гостуването й ще обогати професионално трупата и с показването на сцената на „В полите на Витоша” на Яворов ще повдигне самочувствието на актьорите, които иначе се раздават на сцената. „Ще се постараем с колегите да оправдаем голямото доверие, за да се говори дълго за този спектакъл”, каза проф. Сейкова и определи драмата като „рядко вълнуваща драматична Яворова творба”. Гостенката ми се оказа скромен и любезен събеседник, но видях, че взе да поглежда часовника си. Сигурно усети, че закъснява за поредната репетиция. И реших да поговорим по-конкретно за предстоящата премиера:
- Проф. Сейкова, Вие поставихте през миналия театрален салон „Гераците” и това беше вълнуващ триумф и за актьорите, и за обществеността.
- Такъв прием и реакция от страна на залата към сцената и актьорите не съм срещала никъде досега. В този аспект се получи нещо наистина уникално.
- Днес театърът вдига завеса с премиера – „В полите на Витоша” от Яворов. Защо се спряхте на тази пиеса?
- Преди всичко това е тематично-репертоарната линия на театъра, на неговото ръководство и неговия директор, известният наш талантлив актьор Сотир Майноловски. Той е обещал на пазарджишкия зрител да възкреси на сцената върховете на националната ни драматургия. Затова мислихме с кой друг автор да зарадваме почитателите на сценичното изкуство. И решихме да се спрем на един от големите ни поети, бих казала – световен поет – Яворов. Още повече, че досега, както се казва, той не е поставян в Пазарджик. Естествено, това изправя пред изпитание и нас като творчески състав, и зрителите. Защото докато Елин Пелин ви докосваше с директни, бих казала груби истини, то приобщаването и дълбокото психологическо вникване в изключително сложния и трагичен свят на автора на „Арменци” и „Градушка” е не по-малко отговорно творческо предизвикателство.
- Очаквате ли Яворовата драма на наша сцена да има същия успех?
- Очаквам и се надявам. Всички се надяваме. Разбира се, нищо не се повтаря. Аз предполагам, че тук ще има други емоционални вълнения и възприятия. Сега няма да играят големите майстори като Георги Георгиев-Гец, като Сотир Майноловски, но затова пък ще се представят много млади талантливи хора, току-що излезли от ВИТИЗ. Те носят своя чувствителност, свое светоусещане и интереси. И аз мисля, че както е заинтересуван от зрелите майстори, зрителят ще бъде така заинтригуван да види и младите интересни артисти.
- На какво най-много разчитахте в последните репетиции?
- На чувствителността на актьорите, на техния богат душевен живот и на това, че те усетиха Яворов и наново го изучават. Завладени са не само от мисията на неговото творчество, но и на неговия живот и това влияе на репетициите.
- На пазарджишка сцена ще дебютират Ваши възпитаници. Не поемате ли в случая определен творчески риск?
- Безспорно. Двама от тях – ролите на Мила и Чудомир, са моите довчерашни ученици Гергана Стоянова и Емил Емилов. В продължение на четири години съм ги учила на актьорско майсторство и сега трябва да ги доведа докрай, вече в постановка на пазарджишка сцена. Заедно с тях гастролира и актьорът Георги Габровски в ролята на Христофоров. Той също трябва да се защити в една сложна драматургия, в една твърде отговорна роля.
- Какви са личните Ви впечатления от нашата публика? Могат ли хората на сцената да разчитат на нея?
- Определено. Най-темпераментната и гореща публика, която съм срещала досега. Пазарджик може да се гордее с нея. Била съм и на сцени зад граница. Там също има емоционална публика. Била съм в много градове на България, но съм впечатлена от тукашната публика, от нейната спонтанност, сърдечност и топлота, с които възнаграждава изкуството на актьора – рядко срещано явление, което дава криле и вдъхновява хората от сцената.”
Това е част от интервюто, публикувано във вестник „Знаме” от 29 септември 1994 г. Постановката се превърна в театрален празник, а както каза проф. Сейкова, „това ще бъде най-голямата награда за нас”. Това бе и вторият апогей на пазарджишкия театър – годините 1993-а и 1994-а. За този ренесанс на пазарджишката Мелпомена голяма заслуга има и един от доайените на академичното ни театрално образование и култура проф. Надежда Сейкова с нейния безспорен режисьорски талант.
Продрум ДИМОВ
