Спорт

Гм Николай Нинов – дългият път към световния шахматен връх

  22.09.2021 06:15             
Гм Николай Нинов – дългият път към световния шахматен връх

В разгара на лятото Пазарджик изведе България до олимпийска титла по шахмат, а „Знаме” писа за това. Главният „виновник” за изключителния исторически успех е гросмайстор Николай Нинов, който предвожда на първа дъска националния ни отбор. Нашият съгражданин победи украинския гросмайстор Тереля, като с набраните 27 точки България изпревари четирикратните олимпийски шампиони от Чехия и стана недостижима на върха на протичащия повече от 5 години финал на 19-та Олимпиада по кореспондентен шах на ICCF. Още повече – триумфът дойде в конкуренцията на най-силния отбор в света в последните 20 години – Германия, който остана едва на четвърто място. Преди тях и след България се наредиха Чехия и Полша.

Кореспондентният шах в България има 70-годишна традиция, като за пръв път нашите състезатели стават олимпийски шампиони.

Гм Николай Нинов е достатъчно известен в шахматните среди, но не и за широката публика. Кога е започнал да се занимава с най-мъдрата игра на света? Каква е кариерата му и през какви изпитания е минал? Сега олимпийски шампион има думата.

„Запознанството ми със задочната версия на древната игра бе в средата на 1985 г. по предложение на първия ми треньор Панталей Хинов, самият той участник в дебютното национално индивидуално първенство, когато постига престижно реми с победителя и бъдещ гросмайстор Георги Попов. В онези времена на същинския кореспондентен шах практикуването му наистина изглеждаше привлекателна форма да се поддържа състезателен ритъм, като паралелно се проверяват различни варианти и идеи - нещо повече, очаквах да съм по-ангажиран с обучението в езиковата гимназия. Това, което не можех да предположа, бе че следващите десетина месеца ще се окажат най-успешните ми като юноша в практическия шах. През лятото завоювах бронзов медал при второто си участие в старшата възраст, последва повиквателна за лагер-сбор на националните тимове, а през октомври победа на Балканиадата и, в крайна сметка, първо попадане в десетката на спортистите на града.

 

И така, началото бе дадено и заедно с приятеля ми Кирил Димов се включихме в различни квалификационни групи. Разбира се, налице бяха и недостатъци като продължителността на отделните турнири, както и проблеми с обмена по пощата, понякога умишлено създавани. Именно заради тези им специфични особености, общия брой участия на нас двамата е сравнително малък, но запомнящ се – спокойно може да се обобщи, че бяхме в топ 3 на страната през 90-те години.

 

През 1990 г. стартирахме рамо до рамо в 23-ти републикански индивидуален финал. Пазарджик вече имаше няколко сребърни медала, в това число от първия ми опит на това ниво, затова бяхме решили на всяка цена да спечелим титлата. Развоя на шампионата надмина всичките ни очаквания – много бързо той се сведе до надпревара помежду ни. В крайна сметка, след малко над две години борба, набрах половин точка в повече, докато бронзовия призьор изостана на над две точки.

Логично последва и покана за националния отбор и там също се отличихме – в една от полуфиналните групи за 12-та Олимпиада реализирахме по 9 точки от 12 възможни – сумарно колкото останалите четирима в състава, като Кирил бе победител на дъската си, а на мен бе присвоено звание международен майстор, само три години след официалното получаване на същото в практическия шах. Но, с постепенното навлизане на компютрите, романтиката на чистия кореспондентен шах вече бе започнала да избледнява и това стана причина пътищата ни да се разделят. И все пак, неговото внезапно решение напълно да преустанови участията си, при това след още един сребърен медал от републиканско индивидуално първенство, дойде съвсем неочаквано, независимо колко ясно бе мотивирано то.

 

Междувременно вече участвах в силен турнир, организиран от една от двете аржентински федерации, на който отново преизпълних нормата, този път за гросмайстор и така през 2000 г. бях утвърден за третия български носител на висшето звание. Малко след това висок резултат на държавно отборно първенство ми позволи да стана втория и все още последен българин след легендарния Георги Попов, преминал границата от 2600 ЕЛО, а този коефициент на свой ред ми даде право да се състезавам директно в кандидатски турнир за финал на световно първенство. По регламент за него се класираха първите трима, в крайното класиране двама разделиха първото място, а на половин точка след тях финиширахме четирима, като на всички бе позволено да продължат напред. В този смисъл и третата ми международна кореспондентна изява бе успешна – България щеше да има своя първи финалист и през онази 2006 г. бях изпълнен с оптимизъм. Дори бях планирал 2013 г. като стартова, но, след тригодишно прекъсване, ме очакваше сериозно разочарование от новата реалност. Компютрите вече имаха своята важна роля и при анализ в практическия шах, а в кореспондентния повишиха не само броя на ремитата, но и значението на всеки отделен ход.

 

През 2009 г. получих писмо, според което трябваше да посоча в кой от предстоящите световни финали ще участвам и под каква форма. Сам по себе си подобен ултиматум бе неприятен, а скоро след старта в края на същата година щях да отчета и приемането да играя на сървъра на международната федерация като огромна грешка, Наистина, той изглежда много удобен и спестява като минимум писането на ръка, но дори и там се намериха състезатели с изключително дразнещ маниер на игра. В добавка се оказа, че точно тогава са се появили два нови анализиращи модула, единия от които е сред най-популярните и днес. Въпреки че в онзи период у нас съществуваше самостоятелна федерация, никой не си направи труда да ме уведоми и първата година на очакваната с такова нетърпение проява се превърна в същински ад – просто наличните ми програми бяха напълно безпомощни срещу новите. Когато най-накрая се сдобих с тях успях да стабилизирам представянето си и дори да спечеля срещу единия от петимата немци, без да допусна загуба от тези представители на новата суперсила, но за съжаление ставаше дума само за минимизиране на щетите.

Затова, когато получих покана от Симеон Винчев – един от малцината, които ми помогнаха в описаната трудна ситуация – да предвождам националния отбор в полуфинал на 19-та Олимпиада и то по регламента на първите ми три международни изпитания, не се поколебах изобщо дали да приема. Ясно съзнавах, че евентуален финал ще бъде последния ми шанс за изява на голям форум и потенциален реванш за преживяното в индивидуалния.”

Продължението – в следващия брой.

 


Свързани