Линк на предишната статия може да видите ТУК.
Ден дванайсти
Тръгнах от Йозгат пак на запад към Къръккале и Анкара по Е 88 или D 200. И двете означения на този път ги има на картата. Преди Анкара изскочиха червените хълмове, които ме бяха впечатлили и при предишни мои пътувания в този район. Хванах околовръстното шосе на Анкара, което е магистрала с 10 платна, и следях внимателно табелите за отбивките. Пътят ми беше към Полатлъ и Ескишехир, но исках да сляза по-рано от тая магистрала и да мина през Хаймана. Не пропуснах отбивката. След няколко километра една малка кола ме изпревари, а шофьорът започна да ми маха упорито да спра. Спрях от неговата страна и той, възрастен мъж, ми извика на български:
– За къде пътуваш, нашенец?
– Ами за България - отговорих и аз на български.
Оказа се, че е от Разград. Изселил се с цялото си семейство преди години. Направил фирма и голям склад за строителни материали, който сега движат синовете му, а той вече е пенсионер - като мен. Покани ме да поговорим. Складът беше наблизо, на 1-2 км, и наистина бе доста голям. Там всички доста се учудиха, че на 67 години обикалям с мотор, ама те и много други се чудят, така че съм свикнал с тази реакция.
– Бизнесът върви - разказа ми човекът. - В Турция сега много се строи...
Преди няколко месеца пак били в България, в Разград, за да уреждат някакви документи.
– Преди години в Турция беше по-скъпо от България, но сега е точно обратното.
Съгласих се абсолютно с него. При тия цени на хотелите, на храната и на бензина, който струваше 7,40-7,70 лири литъра А 95 безоловен (средно 1,50 лева) Турция в момента за нас беше рай. Пихме чай. Поговорихме си за пенсиите. То пенсионери за какво друго да си говорят? Неговата пенсия от България я превеждали в Турция. Установих, че аз с 500 лева пенсия, а това са 2500 лири, ако се изселя в Турция, ще мога да си позволя да живея в тризвезден хотел и всеки ден да се храня на ресторант. А в България с 500 лева на месец си малко над мизерстването. Поканиха ме хората на обяд, но отказах вежливо. Имах километри да минавам, освен това преди няма и час бях ял в крайпътен ресторант едни салати и кюфтаци, та щеше да ми дойде вповече. Взех си довиждане с нашенците и продължих нататък.
Стигнах Хаймана и веднага снимах табелата. От Хаймана хванах към Полатлъ, а оттам - Е 90 към Сиврихисар, Ескишехир, Инегьол и Бурса. Бурса е с 3 милиона население. Пристигнах в града някъде към 17 часа. Реших, че както си карам, ще намеря хотел - така както правех в другите по-малки градове. Но тук тази схема не се оказа удачна. Трафикът беше ужасяващ и препускаха като бесни. Всички ги държеше Голямото бързане.
Аз карах по-бавно като непрекъснато се оглеждах за хотел. По тази причина непрекъснато ме притискаха, засичаха ме и свиркаха ядно по мен. Бях минал над 640 км този ден и бях поуморен. Спрях на една автобусна спирка и попитах едни момчета за хотел на английски. Те не го говореха, но извадиха модерни телефони с преводачи и те на турски, аз на английски, започнахме комуникация. Обясних им, че търся не много скъп хотел с две или три звезди, за да преспя за една нощ. Те чукаха нещо по телефоните и ми написаха на английски, че такива хотели има в квартал Осман гази. Написаха ми го и на турски в тетрадката, която ползвах за нещо като дневник на пътуването, даже ми написаха на турски някакъв адрес, вероятно на хотел. Дадоха ми телефонен номер, ако нещо се объркам пак да им се обадя. Тръгнах по табелите за Осман гази. Карах близо половин час, минах доста разстояние, но нямаше олекване на трафика. Пак спрях един млад човек и го попитах колко още има до квартал Осман гази. Той чукна на телефона си и ми отговори: "Още 9 километра." Егати и градището... Продължих нататък, то какво друго да правя. Както си карах в трафика, изведнъж забелязах, на левия тротоар фасадата на хотел и май беше с три звезди. Не можех да завия наляво, защото шосето беше оградено като магистрала. Тогава свих надясно в локалното платно и по едно време видях отпред надлез с наредени коли. Аха, май тука щях да се обърна обратно. В тоя момент с крайчеца на окото си забелязах, че минавам край фасадата на хотел. Докато спра, подминах, но се мушнах в един паркинг, минах право през едни тротоари и се паркирах пак върху тротоара точно пред входа на въпросния хотел „Тюркоаз”. Беше доста лъскав, с кръгла въртяща се врата. Отидох на рецепцията. Тук говореха английски определено по-добре от мен. Попитаха:
– Имате ли резервация?
– Не, нямам. Защо пълни ли сте?
– Стаи има.
– Трябва ми само една за една нощ. Колко струва?
– 250 лири (50 лева) със закуската.
Видя ми се скъпичко на фона на това, което ползвах и плащах. Чак сега се огледах и забелязах, че това е гранд хотел с 4 звезди. Малко над нивото ми беше, но като за гранд хотел изобщо не беше скъпо. Имах достатъчно пари и можех да си го позволя. Тук за втори път (освен на границата на влизане) ми провериха сертификата за ваксинацията и даже си извадиха ксерокопие. Получих си картата ключ за стаята и се нанесох на петия етаж. Моторът си остана на тротоара пред входа. Казаха, че няма да пречи. Изпих си с кеф еднолитровата бутилка с минерална вода безплатен бонус в барчето в стаята. За този ден минах 640 км.
Ден тринайсти
Днес щях да се прибирам в България. Закусих на последния етаж на хотела и снимах Бурса рано сутринта. Тръгнах по табелите за Измир докато напусна този огромен град. Карах по пътища със зелени табели. Нямаше пунктове за заплащане и бариери. Следващото населено място беше Караджбей, после Бандърма и оттам към Чанаккале. Та карах си аз по зелените табели за магистрала и излязох от Бурса. Стигнах отбивка за Караджбей със синя табела надясно, а зелената за магистрала - направо. Продължих по пътя със зелените табели. И след един километър - бариери и пункт за заплащане. Искаха HGS карти. Ами сега? Аз такъв стикер нямах... Залепих се отзад зад бронята на една лека кола и когато бариерата се вдигна за колата, преминах и аз. Бариерата не успя да ме удари по тъпата глава, макар че светофарът успя да светне в червено. Нямаше и сирени (че ми се е случвало и сирени да вият при подобни ситуации по-рано). Подкарах пак по магистралата. Ако ме бяха снимали отзад, чак след три дни щяха да започнат да ме търсят, но аз днес смятах да мина границата. След това обаче, когато не ме намереха, глобата беше в 11-кратен размер. Чудех се какво ще стане. До въпросния Караджбей имаше 20-25 км. Оттам хващах за Бандърма по нормален път D 200, или Е 90 (пак двойна маркировка) към Дарданелите. Точно преди Караджбей пак имаше бариери с надписи над тях HGS. А сега де! Най-вдясно обаче се оказа, че има гише кеш. Наредих се там. Момичето попита откъде идвам. От Бурса - отговорих. Платих с дебитната си карта 20 лири (4 лева) и готово. Видя ми се малко скъпо, защото друг път съм плащал за 120-150 км по 2-3 лева, но нали ми се размина? Оказа се, че това било частна магистрала, затова било по-скъпо. Ама нали имаше и кеш. Подкарах към Бандърма. Повече магистрали по пътя ми нямаше. Тук някъде пак видях Мраморно море.
От Бандърма карах към Чанаккале, но нямах намерение да ходя чак дотам. На Лапсеки хванах ферибота и той за 20 лири ме стовари на европейския бряг на Гелиболу. От Гелиболу тръгнах нагоре на север по Е 87 към Кешан, Узункьопрю и Одрин, а оттам Капъкуле. Заредих пред самата граница с евтиния турски бензин догоре резервоара, а с останалите няколко лири си купих фанта и нектарини, че даже ми останаха някакви техни стотинки за 1-2 лири, които оставих за бакшиш на продавача на нектарините. На турската граница имаше малка опашка от 10-15 коли и въпреки това една митничарка ме повика най-отпред. Минах за по-малко от 5 минути. На българската граница положението беше друго. Три опашки, дълги всяка поне по 200 метра, чакаха да минат през гишетата и да влязат в България. Ама нещо нашите хора хич не си даваха зор. Аз най-нахално минах с мотора между колите и се наредих отпред на едната опашка. Мина една кола и тъкмо точно тази пред мен застана на гишето митничарката спусна бариерата, и отиде някъде. Нямаше я към 20 минути. През това време, още колко коли се наредиха на опашката отзад не знам... Дойде мацката, отвори гишето, вдигна бариерата и колата пред мен мина. Аз бях следващият. Бавих се най-много 2 минути на това гише, само за да ми погледне паспорта и край. Тези, които трябваше да ми ровят след това багажа, само ми дадоха знак с ръка да продължавам и така влязох в България. Беше някъде към 16 часа. Подкарах по нашата си магистрала към Пазарджик. След десетина километра спрях, включих си телефона и се обадих на жена ми, че вече съм в България, и до вечерта ще съм си вкъщи. И към 18,30 часа спрях пред гаража ми във Величково. За този ден ми се събраха 800 км каране.
Това беше. За 13 дена минах 6000 км из Турция. За това разстояние съм прекосилз 5-6 трансфагарашана, още толкова трансалпини, а колко шипки и беклемета, и колко пъти съм се качвал над 2000 м нмв, изобщо не съм смятал. Никакви проблеми с мотора не съм имал. Зареждах с бензин, пръсках веригата през 500-600 км и това е. Гумите се представиха блестящо. Никъде по никакви настилки не ме предадоха, макар че имаше места и пътища, които бяха отвратителни за каране на мотори. Но това е Турция. Голяма държава и всичко има. Направих малко сметки и се шашнах колко малко пари съм похарчил на това пътуване. 320 лева за бензин при среден разход от 3,5/100 и 1950 лири за храна, спане, и други, което е точно 390 лева. Или общо съм похарчил 710 лева за пътешествие от 13 дни и 6000 км. Е това е пътешествие!
Владимир ЧОРБАДЖИЙСКИ
Снимки: авторът
(Край)
