Иван Игнатов е от онези пазарджишки творци, които не обичат да се шуми около тях. Вече десетилетия наред той създава своите текстове в творческо усамотение, с постоянните си търсения в прозата и лириката. Автор е на 20 книги с новели, разкази, есета, поезия, басни, афоризми, епиграми. Макар у него да надделява влечението му към хумора и сатирата, той е изкушаван и от лиричната поезия, като най-представителната му книга в този жанр според мен е стихосбирката му „Вятърът на младостта“ (изд. Беллопринт, Пазарджик, 2016 г.) Структурирана е от два раздела – „Есен“ и „Времена и нрави“.
Първата част съдържа стихотворения с чисто лирическо въздействие. Наименованието й ни настройва носталгично, неприкрита е аналогията на есента с естествения ни житейски път, с времето на нашите тихи и умозрителни настроения и лични равносметки. Ето последната строфа от едноименното стихотворение:
Спомените – тих камбанен звън
на шейна в побеляла есен,
те са ехо на мечти от сън,
превърнати в чаровна песен.
В същата емоционална гама е и стихотворението „Белокоса нежност“:
Легна тъжна есен
с облаци в небето.
Вятърът със песен
охлади сърцето.
Вехнат плодни клони –
сянка в самотата
радостта прогони…
Мъка е в душата.
В духа на класическата им символна употреба авторът използва и другите сезони за визуализиране на душевните настроения, които са в хармония с природните описания: „Приказки за любовта“, „Надежда“, „Предсказание“. Най-обременен с меланхолични навеи е сезонът на зимата:
Зима
Старостта е зима,
паметта – огнище,
споменът е въглен,
останал от жарта.
Затова с надежди –
лъчи във старостта,
всеки, смръщил вежди,
разравя пепелта.
Въглен да открие,
който да го грее.
…Старостта студена
в спомени живее.
Вятърът на времето сменя сезоните, но не унинието, отчаянието и безутешността са основните настроения в лириката на Игнатов. Всъщност главният, обединяващият мотив в лириката му е този за Любовта. Но не онази от стихотворението му „Слънчева усмивка“:
Но търсим ли я късогледо –
само във плътта,
превръщаме я в чувство бледо –
в сянка на мечта.
Любовта има много измерения, тя всеобхватна, тя е духовната квинтесенция на човешката душа и надежда, и идеал, и смисъл на живота ни:
…Любовта спасява в този свят – вертеп…(„Нежна буря“)
Вторият раздел – „Времена и нрави“, ни връща към реалното всекидневие. Високите чувства са заменени с ирония, сарказъм, болка, надежда…, присъщи и познати на всекиго от нас:
Игра на думи
Няма измама -
народ без луди
бъдеще няма.
Интересът
Водени от интереса
по Европа крачим с „феса“…
Живеем
в трудно време –
пепел мокра от сълзи.
Светът – превърнат в бреме,
стиска зъби…И мълчи!
И още, и още…Тук Иван Игнатов е в познатата си роля на сатирик, който более от неправдите в родината ни, от опорочените взаимоотношения, от униженията на човешкото достойнство.
Но аз предпочитам да завърша с поезията му от първия раздел. Стихотворенията в него сякаш „пунктират“ хилядите възможни човешки съдби, повеждани по няколко обобщаващи оси, около които те се преповтарят и преоткриват. Всички те обаче са вплетени в една вдъхновяваща и всеобхватна вселена – Любовта, която ни спасява в този свят-вертеп.
Георги К. СПАСОВ
