Четвъртък, 18 Авг 2022
 
Други

Да си първият слушател на Тончо Русев

  12.06.2022 08:54             
Да си първият слушател на Тончо Русев

Чудотворецът на родната естрада днес щеше да е на 90

Тази година Тончо Русев щеше да навърши 90. Този чудотворец на естрадно-песенното изкуство е популярен не само у нас, а името му е голямо, защото е съчетало невероятно големи дарование и творческо усърдие, и е обогатил с над 1000 стойностни песни родната попмузика. Тя беше смисълът на живота на ревностния бургазлия.

Проплакал за пръв път на 20 април 1932 г. Баща му е локомотивен машинист (свири на акордеон и мандолина), в железниците работи и майка му. Тончо постъпва на работа в местния вагоностроителен завод „Червено знаме” след завършването на гимназия. Дотогава обаче е посягал и към тромпета, който баща му купува след като продава часовника си. Заради тромпета нашият герой ще загърби препитанието си на шлосер. С немалко материални лишения ще завърши Консерваторията, а сетне  го виждаме с тромпета в оркестъра на прочутото навремето бургаско морско казино. През 1956 г. заедно с Морис Аладжем, Димитър Ганев, Вили Казасян, Николай Арабаджиев и други естрадни знаменитости е сред основателите на представителния оркестър на Радио София, а по-късно и на „Балкантон”.

Тромпетът не е достатъчен и Тончо започва и да композира, постепенно любимият му духов сподвижник е заменен от омайващите звуци на пианото.

Един ден очите му грейват, когато попада на впечатляващото стихотворение

на Дамян Дамянов „Звезди”. Мигновено му хрумва да го облече в музика. Така се ражда и първата му песен – „Звезди”, изпълнена от Георги Кордов. Внушителният баритон грабва публиката и песента отприщва бента на нешлифования композиторски талант. Тончо Русев започва да озвучава лирични творби от най-популярните ни и талантливи поети – Евтим Евтимов, Петър Караангов, Павел Матов, Георги Константинов, Христо Фотев, Калин Донков, Недялко Йорданов…

Ние се вълнувахме от песните му в течение на няколко десетилетия. Песни, носещи рядка естетическа наслада.

Моите лични контакти с този чудо-човек

бяха в последните двайсетина години от живота му. Още е жива в паметта ми незабравимата среща с него на 31 май 2001 г. в ДТ „Константин Величков” в Пазарджик. Вътре по същото време Веселин Маринов забавляваше многобройните си почитатели, а Евтим и Тончо се бяха разположили в едно от фоайетата, очаквайки да се появят на сцената. Евтим ме зърна, дружелюбно се усмихна и ме покани при тях. Представи ме на композитора и на млада журналистка, която ги беше докарала с кола до тук. Скоро водехме топъл разговор, а Евтим не закъсня да отбележи, че ги среща с най-добрия си приятел от града-домакин. Помоли ме да покажа нещо на сподвижниците му, написано от мен. Бръкнах в чантата, която обичайно нося, и им предложих сборник от интервюта с изтъкнати наши интелектуалци – „Горещи години”. Поетът от Петрич познаваше съдържанието му, защото и той участваше в него.

Композиторът, без да откъсва очи от ненадейния пришълец,

грабна с хъс книгата и я заразлиства. Гледаше фотографиите на Христо Радевски, Валери Петров, Александър Геров, Николай Генчев, Атанас Божков… Изражението му мигновено с оживи, прочете мисли от тази авторитетна компания тук-там и ме обгърна с кротките си, спонтанно пламнали очи: „Това е чудесна книга. В следващия миг се обърна към приятеля си от Пиринския край и въодушевено подвикна: „Евтиме, благодаря ти, че ме запозна днес с тоя твой приятел от Пазарджик!” Евтим го изгледа засмян: „На тоя човек аз най-много съм разчитал в тоя град за литературни истории и въобще за всичко”. Тончо го слушаше, стискайки здраво моите скромни „Горещи години”, видимо замислен, и из един път отсече:

„Искам и с мен да направите подобно интервю,

надявам се да ме харесате за събеседник!”. Лицето му още сияеше, грейнало от току-що споходилата го идея. Оценката му доста ме постопли.Но така или иначе аз трябваше да изпълня обещанието си пред големия ни композитор. По принцип беше много зает – над пианото или пък с концертни изяви. Но щом му звъннах, заряза всичко и настойчиво нададе: „Идвай веднага! Чакам те вкъщи.” И когато се озовах на ул. „Жолио Кюри” 50, вече бе отворил пътната врата и ме чакаше. Въведе ме в обширен хол, масата – отрупана с разни вкусотии, а кафето димеше ароматно. Едва ли гостът от провинцията бе заслужил такъв прием – любезният домакин просто се разтапяше от гостоприемство. По-скоро приливът на весело настроение бе предизвикан от току-що сътворената композиция по стихотворение на петричкия му незаменим приятел. Спонтанното му въодушевление нямаше граници, той нетърпеливо седна на пианото.

„Ти си, казва, първият слушател на тази мелодия!”

Продрум ДИМОВ

Цялата статия . в книжния брой на "Знаме"


Свързани