Дни преди 19 юни се сещаме за Александър Стамболийски. Нека проследим последните му часове преди зверската смърт. На 7 юни 1923 г. без предварително уведомление идва цар Борис с автомобил във вилата на Стамболийски в Славовица, придружен от сестрите си Евдокия и Надежда. От началото на май заради опасения за покушения вилата се охранява от 10 войници от I конен полк, а дни по-късно стражата се сменя с 10 стражари от София и 24 войници с картечница. На 7 юни сутринта цар Борис пристига, с него са сестрите му Надежда и Евдокия, секретарят Иван Багрянов и адютантът Коста Скутунов. В гостната Милена, жената на Стамболийски,
им поднася закуска – по два печени картофа и чаша прясно мляко
Царят моли домакина да се поразходят из полето. Излизат, спират се при косачи, при пръскачи в лозята, след около 2 часа се връщат. Влизат във винарската изба. Покрай тях е бил Стоян. Той е 17-годишен, син на брата на Стамболийски Никола, който е починал в 1906 г. Опитват по чаша вино и се качват в гостната. Тогава Милена казва, Сандо, докато бяхме тук, княгините споделиха защо са дошли. Да те помолят да дадеш съгласие баща им след време да дойде в България – били са му на гости и на него му е мъчно за България. Стамболийски казва, че не може да реши това. Че през септември ще се приеме новата конституция...
Тези думи са като пясък в очите на царя
Гостите отказват обяда и тръгват за София. На сутринта на 8 юни колата на Стамболийски закарва Милена в Септември, хваща влака и заминава за Франция. Там следват синът и дъщерята. Сутринта към 9 часа Стамболийски е на терасата. Прислужницата Невена Качакова му поднася закуската. Половин час по-късно идва полският пазач Спас Ненчев и казва, че 10-15 души на километър място, цивилни, наближават вилата. От терасата има видимост, Стамболийски гледа. Там е бил Генко Минчов Танин, пчелар. Неграмотен, но много разумен човек, правил моста във Ветрен. Стамболийски му казва да бяга в селото и да бие камбаната. И той изпълнява заръката. Църковната камбана бие.
По това време дядо и баба са на ливадата,
и татко - бил е на 3 години и половина. Дядо ми Сотир Шушнев чува камбаната, взима пушката наполеонка. Отива и не се е върнал до 12 юни. Бил неотлъчно до Стамболийски с опитите да вземат в свои ръце положението. Накрая останали край него дядо и още 4 души. Разбиват ги тук на Тополница. Той им казва да се връщат и добавя: „Ние влезнахме на вълка в устата…“ С брат му Васил са били на коне. Вървят в посока Виноградец-манастира в Калугерово. В дерето е Сивото кладенче. Дядо слиза, та им налива вода. И ми казваше: „Тогава, като се качи на коня Стамболийски, сълзи от очите му капаха и
като ми капна сълзата на ръката, не се разле, а мина от другата страна
– на дланта”. Толкова голяма е била скръбта и мъката. Сотире, връщайте се, настоява Стамболийски. Той е една година по-голям от него и негов братовчед. Отпраща всички и остава с брат си сутринта на 12 юни. Помислили са каквото са помислили, пускат конете и слизат в Тополата да се скрият в гората на Славовица. Крият се във Влайковото кладенче. Минава младият Стоян Кехайов и те го молят да донесе храна. Дават му пари. Той влиза в селото и попада на комендантски патрул. Иван Ублев ми казваше: „Ние тоя го имахме за бъзлив човек. Като му удариш два кърпела и ще каже, ако знае нещо“. И те го натиснали и той издал. Като наближават Васил спи и го хващат, а
Стамболийски е буден и бяга
Вързали са брат му на камиона и го влачат 4 км по полските пътища. Стамболийски е чувал писъците и виковете му. Закарали са го във вилата и са го подложили на зверски мъчения. Късно вечерта Стамболийски доближава селото към 10 часа. Тръгва по едно дере към негови братовчеди. По същото време в дерето са закарали да колят поп Иван Габерски, защото е съратник на Стамболийски. Един от колачите, Никола Христов, после разказваше за убийството. Стамболийски се връща и отива в дома на кмета Стоян Шуманов, който е в болнични, уж че има синя пришка. С неохота го приели, скрили го в кочината и на сутринта на 13-и му казали да бяга. Той тръгва към Голак. През високата местност Бръдото (отметката на камъка горе е 842 м). В падината долу ветренецът Йордан Биков правел керемиди.
Той го е познал,
защото Стамболийски, който му се представил за търговец на дърва и дървени въглища, е бил даскал във Ветрен. Дал му хляб. Стамболийски отива в Голак у кръстник му Стоица Шатъров. А някога кръстник му го проклел на сватбата – 27 февруари 1899 г., защо той не го е поканил да му кумува, а се натрапил един Спас Кентов. Кръстник му отива на сватба, хората му се подиграват и той с мъка казва: „Стамболийски, да даде Господ в последния ден, в последния час от живота си при мен да дойдеш и помощ да искаш“...
Васил ШУШНЕВ
Цялата статия - в книжния брой на "Знаме"
