На 5 октомври се навършиха 110 години от началото на Балканските войни. Сега ви предлагаме третата последна част от спомен (с малки съкращения) на подпоручик Георги Дойчев Делирадев от Панагюрище - участник в Балканската война, превземането на Одрин и пленяването на Мехмед Шукри паша. Той е съставен от внука му полк. инж. Георги Павлов по разказите и дневника на дядо му, и предоставен на редакцията от Георги Керкеняков. Днес предлагаме края на спомените.
Продължение от бр. 38
„Секторът, който трябваше да пробием, включваше линията Айваз баба – Кавказ. Той беше най-близко да града. По предложение на нашия командир Генко Мархолев на връх Сайчи кале беше организиран наблюдателен пункт. Оттам можехме да наблюдаваме в тила на отбранителната линия. Инженерните ни части подготвиха материали за прерязване на телените мрежи. Преди това нашата артилерия трябваше да заеме позиции до с. Гебелер. Тя бе разположена във формата на дъга и артилерийският огън можеше да се концентрира върху определени точки. Турците не можеха да виждат нашите оръдия, но ние можехме да ги обстрелваме. В нашата армия липсваше обсадна артилерия. В обсадата на Одрин участваха 40 хил. сръбски войници. Сърбите се отзоваха на нашата молба и ни предоставиха далекобойни обсадни оръдия.
Няколко наши балона също извършваха наблюдение над града
Времето до започване на решителните действия използвахме за подготовка, последно изучаване на града и укрепените редути. Командирът Мархолев ни каза, че нашия полк има да изпълнява специална задача, по-нататък ще ни обясни каква е тя.
Дойде март и времето омекна. На 11.03.1913г. в 13.00 ч. нашата артилерия откри огън.
Турците отговориха и ожесточения двубой започна. Това продължи до 20.00 ч. За заблуда на врага в нашия участък стрелбата спря, а в другите продължи. Пехотата зае изходно положение и се приближи максимално близо. В 3.00 ч. след полунощ войските от източния сектор се устремиха в атака и превзеха първия редут. До разсъмване предните отбранителни линии на турците бяха превзети. Турците оставиха много оръдия, картечници и убити на бойното поле. Войниците се окопаха и с изнесената артилерия започна обстрела на фортовата линия. Продължаването на атаката беше определено за 13.00 ч., но се отложи за през нощта. Генерал Иванов знаеше, че турците смятат нашата армия за уморена и мислят, че ще ги атакуваме денем. Ние обаче атакувахме през нощта. Това беше голяма изненада за тях. Командирът Мархолев ни каза, че важната задача, за която ни е споменал преди, е
на другия ден да пленим Мехмед Шукри паша
- самият главнокомандващ крепостта. Атаката на фортовете трябваше да започне като изгрее луната, около 22.30 ч. – 23.00 ч. вечерта. Казаха ни, че няма да ни дадат вечеря. Раздадоха ни по 100 гр. ракия. Всичко това с цел, ако ни ранят, да е на празен стомах, защото тогава оцеляването е по-сигурно. След ожесточена артилерийска подготовка, пехотата се втурна напред. До 4.00 ч. сутринта укрепените фортове на турците /без Кавказ/ бяха овладяни. Командирът Генко Мархолев се изправи пред нас и каза следните думи:
„Славни панагюрци, батачани, клисурци и перущенци, момци мои,
отсреща са тези, които 500 години ни считаха за роби и смучеха кръвта на българското племе. Да им покажем, че не сме роби, да им покажем, че сме хора! Да превземем крепостта и да пленим Шукри паша! Искам да ви кажа, че на всеки 10 души от вас един няма да срещне утринните слънчеви лъчи, защото ще е загинал като герой!”.
По светло препуснахме устремно към града. Трябваше да действаме бързо, тъй като можехме да попаднем между огъня на Кавказ табия, която още се отбраняваше и някои резервни части. Влетяхме в града и се насочихме към укреплението Хадърлък, където беше главната квартира на командващия крепостта Шукри паша. Толкова стремително сме влезли в града, че после българи, живеещи там, ни разказваха, че турците са викали: „Бягайте, бягайте, в града е влязал „курт аскер”.”
„Курт аскер” на турски означава войници – вълци
По пътя си срещнахме едно отделение от редифи, което се насочваше към Кавказ. Разбихме ги. Някои момчета от нас също паднаха.
Като минахме покрай Селеми джамия, най-голямата в града, командирът Мархолев изпрати едно момче от Ямбол да се изкачи по минарето и да развее българското знаме. Когато знамето се развя, Мархолев разби с крак вратата на комендантския пункт и влетяхме вътре с насочени пушки. Мехмед Шукри паша с петима офицери гледаха някакви карти. Нашият командир на чист френски език му каза: „Ваше Високоблагородие, Вие сте пленен. Погледнете през прозореца и вижте българското знаме, което се развява на минарето.”. Последва неловко мълчание.
Дясната ръка на Шукри паша треперяше и за да прикрие това, той силно я притискаше към десния си крак. Човекът, който потопи в кръв Преображенското въстание през 1903 г., сега треперяше като лист.
Цялата статия - в книжния брой на "Знаме".
