Съгражданката ни Мария Генова се върна към писането на спомените си. Наскоро с машината на времето върна читателите на „Знаме” във времето на зозите и суинговете в някогашния Пазарджик. Преводачката и поетеса е решила да преиздаде книгата си „От Пазарджик до Пазарджик (Любовта ми към родния град)”, като има идея да добави няколко нови глави в нея. И на драго сърце споделя част от все още неиздадените си истории. А сега е време за Коледа…
„Бях на пет. И се намирах в къщата на д-р Лонг. Нали я знаете – красивата мисионерска сграда, която той построи (днес в нея на едноименната улица се намира Комплекс за социални услуги „Човеколюбие”, б.р.). През деня къщата беше забавачка - като детска градина, но само за няколко часа на ден. Но този път бях по друг повод. Целият дом беше осветен с гирлянди, играчки и изящни стъклени фигурки, а пък вътре - много брокат, станиоли, цветна хартия, от която бяха направени ангели, които падаха сякаш от небето…
И навсякъде горяха свещи. Нашите очи също горяха.
Бяхме тук за Коледното тържество.
Мама бе решила да ме заведе, за да ми дадат подарък и на мен. Имаше всякакви играчки! Книжки, кукли, самолетчета… Едни дървени кубчета, на които всички деца се радваха… Беше най-модерното да получиш кубчета с муцунки на животни – по една физиономийка на всяка от шестте страни на кубчето. Беше 1945-а година. За да получа подарък обаче, трябваше да изпея една песничка. Така бяха обяснили на мама. Аз обаче не бях много общителна, а на всичко отгоре заеквах.
И не знаех друга песен освен тази, с която се бях провалила пред Дядо Коледа
предишната година в Скопие – по онова време живеехме там. Знаех само детската песничка „Возу оди у Кочани по мучани гаки”. Ще рече: „Влакът отива в Кочани с напикани гащи”. В Скопие си глътнах езика и нищо не можах да изпея, но получих заветната кукла от плексиглас. Те, куклите, по принцип се даваха голи. И майките ни им спретваха след това нещо като дрешка. Но моята майка беше шивачка! Само че тези напикани гащи сега пак ми изиграха лош номер. Забравих си думичките, засрамих се, скрих се под масата от зелено сукно. Никога няма да го забравя това зелено. Завесите бяха също такива, а срамът ми беше толкова голям… Ту се завивах с покривката, ту със завесите… Стори ми се, че стоях така най-малко един час. Но получих куклата. И всичко беше приказно! Излязохме навън – много голям студ! А аз си забравих шапката. Аз много мразя шапки, и сега не нося. Но тогава тази ми беше оплетена от мама,с две рогчета като на дяволчето Фют.
Шапката ми помогна на Коледа в село Росен
Много се фукам с това село. Това е селото, в което мама се е родила, но е и моето любимо село. В края на декември подготвяха така нареченото „свинско погребение”. И аз се бях подготвила за случая. Мразя шапките, но добре, че тогава имах. Иначе не бих могла да издържа писъците и воплите на нещастните животинчета. Бях нахлупила шапката на главата си и въпреки това пак ги чувах как ме търсеха и питаха „Къде е Мария?”, „Къде е Мария?”… А Мария беше се мушнала под леглото. Под леглото на баба ми, което отдолу беше застлано с… вестници, а по тях - ДДТ. Ако младите не знаят, ДДТ е силна отрова. Която се слага против вредители. Има силно упойваща отровна миризма и изтребва безотказно дървеници, хлебарки… Добре, че накрая ме намериха. А прасенцата бяха замълчали завинаги. Затова пък мъжете се смееха весело с ножове и вилици в ръце, наливащи червено вино от кани… Възрастните казваха, че било задължително да се лее кръв на този ден. Но аз такъв ден не признавах и много дълго време след това не ядох свинско. Не беше за деца тази Коледа. И друг път за този празник не исках да ходя в любимото ми село.
В града беше друго.
Ароматът на елхите изпълваше Пазарджик
Децата ги украсяваха с памук, с пуканки, с разноцветни конци и станиол от бонбони. Сами си правехме играчки за елхите от разтегателна хартия. В града можеше да видиш навсякъде елхи с играчки и крилати ангелчета, снежанки и джуджета. От църквата „Света Богородица”, срещу която живеехме, като тръгнеш по канала, от едната страна нямаше много къщи. Имаше големо ледено поле с пързалки. Страхотни пързалки. Тази до църквата „Света Богородица” гъмжеше от деца и се извиваше чак до последния мост на канала. Викове, хвърчащи снежни топки и мокри чорапи… Шушоните на децата – тогава други обувки нямаше, пускаха вода, но какво от това. Падаш, ставаш, жартиерките, които носеха и момчета, и момичета, за да не им „избягат” чорапите, също са се смъкнали или им се е скъсало топчето. Тогава взимаш нещо от хартийка или станиол, правиш го на топче, вдигаш жартиерките с рипсените кафеви чорапи и чак вкъщи ще видиш, че
краката ти са станали тъмночервени догоре
и три часа не могат да си върнат нормалния цвят. Но си щастлива…
Преди Коледа градът се напълваше не само с търговци на елхи, но и с продавачи на всякакви лакомства. А пред църквата „Света Богородица” направо беше раят за децата. Сиропи и халва. Захарни петлета, захаросани ябълки и локум. Захарен памук. Ами лимонадата?! Лимонадата по Коледа беше прекрасна! В така наречения Тракийски дом на главната улица, една ъглова къща, продаваха чудесна лимонада. И когато мама и тате ми казваха: „Сега ще пием лимонада при албанеца”, аз засиявах. Ама лимонада ти казвам! Един съд, в който има
вода, захар, лимони се въртят и хвърчат наляво-надясно,
а над съда надничат червени захарни петлета и захаросани ябълки. Имаше и печени кестени, варени кестени, семки…
По улицата имаше толкова много хора. Празник. „Покорно благодаря”, отговаряше баща ми, който бе военен, когато го питаха „Как е семейството?”. А семейството му, ние, вървяхме на два метра след него. Ръцете му трябваше да са свободни, за да козирува, да казва „Ще с’стараем” и да почуква със сабята си по лъснатите си до блясък ботуши.
А по това време по улицата минаваха мъже,
които продаваха дървени палячовци,
със завързани с ластици ръце и крака. Имаше всякакви играчки. Но най-любимата ми беше едно калейдоскопче. Трябваше да съм слушала много, за да го получа. За мен това беше най-голямото човешко изобретение. Трябва да си гений, за да си разположил по този начин вътре разноцветните камъчета.
По същия начин се чудех откъде идва гласът на куклата, която казваше „Мама”… И за да си отговоря, я пробих с острата шивашка ножица на майка ми, която си пазя и до днес. Години по-късно дъщеря ми направи същото с нейната кукла, която й бях купила от „Кореком”. Намерила ножица и... Любопитното беше, че не бях й разказвала за моите проучвания откъде идва говорът на куклата.”
Тодор ГРОЗДЕВ
