На много хора нищо не им говори името на Васил Влахов, когото всички наричаха „бай Васил“. Цялата Пазарджишка област дължи много на този човек, който направи от села градовете Панагюрище, Батак и Брацигово, отвори ги за света, използвайки факта, че център за честването на стогодишнината на Априлското въстание е Пазарджишки окръг. Изгради и пешеходните зони, и мемориален комплекс „Априлци“, Дом-паметник и къщите-музеи в Панагюрище, и музея и мемориала в Батак, и етнографския комплекс в Брацигово, и сградите на почти всички читалища, но и тези на музея, галерията и профсъюзния дом в Пазарджик, на над 30 паметници плюс откритата експозиция на Величко Минеков. А след като модернизира цялото това пространство, го насели с най-можещите хора, използвайки контактите си и качествата си на далновиден човек и отракан ръководител. Пазарджик стана център на културата с театър, оперета, симфоничен оркестър, благодарение на отритнати и отхвърлени произведения и хора, на които той даде шанс, рискувайки главата си.
Давам думата на сина на Васил Влахов – Петър, и на Михаил Тодоров. Моите приятели, с които често си пием кафето от двете страни на океана.
Петър Влахов: Баща ми беше рус, със сини очи, усмивката му не слизаше от лицето. Готов да се шегува, най-вече със себе си. Притежаваше пъргав ум, нестандартна и мащабна мисъл - виждаше нещата от живота напред и в тяхното развитие. Не си спомням как и защо, но
от 11-12-годишен започнах да се обръщам към баща ми с “бай Василе“
Може би, защото така му казваха и други хора, някои от които и по-възрастни от него. Сестра ми му казваше Васьо. Така се обръщаше към него и Дечко Узунов, неговият съученик и приятел Величко Минеков - бачо Василе, а много от колегите му - шефе. Бай Васил не обичаше да говори за работата си в къщи. Беше изключително скромен и изтъкваше на преден план другите. Когато през 1969 г. стана за около десетина години председател на Окръжния съвет за култура, вече бях гимназист и му задавах много въпроси. За моето поколение хората на изкуството и спорта бяха “звезди“. Той усети този мой интерес и ми отговаряше кратко и затова казаното от него се запечатваше в съзнанието ми. Често пъти се обръщах към него шеговито с въпроса: “Как е началникът на културата?“. А той ми отговаряше в стила на Радой Ралин: „Не важно кой е началник на културата, а културата на началника“. Или „Аз съм началник на културата, понеже нищо не разбирам от култура“.
Михаил Тодоров: Той даде идеите, той търчеше да търси хора и пари, не само че нямаше хонорари, ами влизаше и в разходи, защото не искаше командировъчни. Той се занимаваше с всички манифестации, тържествени събрания, с проектирането и откриването на паметници – и хората разбираха, че го прави с душа и сърце. Когато станах директор на Профсъюзния дом през 1972 г., бях на 24 години. Аз съм от Плевен. Той си губеше времето безплатно да идва да ми помага без да съм му подчинен. И аз, ако се задържах 20 години там без да съм партиен член, го дължа и на него. Непрекъснато ходех да го питам за всичко, а той си губеше времето с мен… Петьо, кажи за биографията му, разкажи
Как той става най-младия кмет в окръга
Петър Влахов: Роден е в 1927 г. Почина през 2003 г. Но още на 17 години започва работа като кмет на родното си село Ветрен дол – кметува само един месец, защото е непълнолетен и се оказва, че това е незаконно. Бил е ремсист и 4 месеца лежи в затвора като следствен. Няма повдигнато обвинение (другите двама ученици са избягали в Балкана партизани). Откраднали са ученически шинели от мъжката гимназия в Пазарджик, хвърлят ги на вързоп от втория етаж на улицата на Военния клуб, някакъв човек с каруца ги взима... Конспирацията е пълна. След 4 месеца го пускат под домашен арест, защото
цялото село му събира подписка, че е благонадежден младеж
И на 9 септември го правят кмет не Ветрен дол. Както каза Мето Пешунов, в селото има 6-7 партизани, има много членове на БКП – а те правят едно момче на 17 години кмет – значи са видели, че има качества... Довършва образованието си, отива войник, след това е задочник по право в Софийския университет за два семестъра, но прекъсва поради липса на средства. Отива бригадир и като политзатворник го правят командир на първи участък на линията Перник - Волуяк. Една година работи наравно с другите, спи в палатка... Връща се в Пазарджик през 1951 г. и го правят пълномощник на Централния съвет на профсъюзите за околията. Тогава изгражда Акумулаторния завод. От 1959 г., когато ставаме окръг, до 1964 г. е щатно директор на Културен дом на профсъюзите. Едновременно го водят и завеждащ отдел „Културно-масов“, а е председател и на УС на читалище „Виделина“ на обществени начала. Освен това е бил и член на Изпълкома на Градския народен съвет, където отговаря за културата. Завършва организация и управление на икономиката във ВИИ „Карл Маркс“, а след това 4-годишен курс на АОНСУ.
Михаил Тодоров: Той използва и това, че като млад финансист в Пазарджик е работил Белчо Белчев, който по-късно стана министър на финансите. Много често ходеше при него. И не се връщаше с празни ръце.
Сред най-големите му „врагове“ в Пазарджик бе бащата на Иван Гарелов – Стефан
Гарелов като шеф на финансовия отдел стиска държавните пари, Влахов ги харчи. Аз съм присъствал на заседанията, където 20 човека решават и всеки се изказва. И после решението отива до трудещите се във всяко предприятие. И хората знаят какъв паметник и къде ще се прави. Влахов рискуваше хляба на семейството си постоянно. Той е революционер.
Защо е строител? За всички нови строежи, особено през 1976-а,
план има, проект има, цимент има, желязо има, ама работна ръка – няма
По същото време се строи каскада „Белмекен-Сестримо“, АЕЦ „Козлодуй“. Всички работници са пратени на тези обекти. А Влахов се сети за „Трудови войски“.
Петър Влахов: Още като стана председател на Окръжния съвет за култура през 69-та, той каза, че ще използва две мероприятия в Пазарджишки окръг, които ще са национални – Септемврийското въстание и Априлското въстание. И на тази основа ще се направи незапомнено тук строителство. А през 76-та, за 100-годишнината на Априлското въстание, бях студент. Инициативата е негова –
да създаде Организационен комитет – с председател Людмила Живкова
А той – секретар. Това се приема от първия секретар Димитър Жулев и Бюрото на ОК на БКП. Усещах, че между бай Васил и Жулев има силно уважение и доверие. Това много помагаше на културните дейци. Беше осигурен жилищен блок на артистите, ателиета за художниците, засилване вниманието на градските ръководства към материалната база на културата… Така стартира Програма по финансиране на цялостно обновяване на Панагюрище, Батак, Брацигово, а нивото е дори наднационално – има и гости от чужбина.
Тук ще дойде целият дипломатически корпус, разбира се и Политбюро
И днес говорят в Батак и Панагюрище, че ако не беше 100-годишнината на Априлското въстание, щяха да останат села, защото не бяха само паметници, музеи и читалища, а пешеходни зони, мостове, канализации – цялата инфраструктура.
Михаил Тодоров: Един ден отива при командващия „Строителни войски“, понеже са нужни още войници в Панагюрище. Генералът отказва. Влахов слиза долу, а шофьорът го пита: „Шефе, какво стана?“. И като разбира за отказа, се качва в сградата.
Петър Влахов: Шофьорът е Иван Колчаков от Долно Левски. Бай Васил мисли, че отива по лични нужди, а
Колчаков, който днес кара хемодиализна линейка, се качва при командващия
и му казва, че е бил войник и много уважава генералите. И добавя: „Моят началник сега отива при Людмила Живкова и ще хвърчат генералски пагони“. Начаса командващият праща да извикат Влахов и го пита: „Колко хора ти трябват?“.
Михаил Тодоров: Панагюрци още веднъж хвърлят капите от радост. Два месеца преди стогодишнината ръководителите на Панагюрище – партийният секретар Нено Финджеков и кметът Рад Костурков, споделят, че не стигат около 150 000 лева. Влахов отива при Людмила Живкова (той всяка седмица се срещаше с нея), а тя казва, че пари няма. Живков миналата седмица бил в СССР, но там има голяма житна криза и не могат да помогнат с традиционния заем, който отпускат всяка година към бюджета на НРБ. Главният секретар на Комитета за култура, който е негов съученик и приятел – Стефан Ганев, му казва, че е председател и на Съвета по вероизповеданията и може
да му уреди среща с патриарх Максим
Така Максим го приема.
Петър Влахов: Той влиза в Светия синод, предупреден, че на патриарха се целува ръка. Максим вика ковчежника. „Петьо, такава дисциплина като в Светия синод не съм виждал и в казармата. А аз за пръв път в живота си целувах мъжка ръка“, призна ми по-късно той. На бюрото на патриарха има звънец тип „училищен“. Като звънне веднъж – влиза човекът с чая. Звънне ли два пъти – влиза ковчежникът. Патриархът звъннал два пъти. И попитал ковчежника: „Колко пари можем да дадем за загиналите братя християни в лето Господне 1876-то?“. Можем ли 200 000 лева?“. „Можем“, отвърнал ковчежникът. И бай Васил дал банковата сметка на Панагюрище. И тръгнал за Панагюрище, да види как върви работата. Той по това време беше или там, или в Батак, или в София. А като го питах: „Добре де, какво стана в Панагюрище?“, бай Васил отвърна:
„Добре, че имам бузи. Панагюрци щяха да ми изядат бузите“
Парите дошли в сметката преди той да се върне от София до Панагюрище.
Михаил Тодоров: С тия парици ремонтираха и църквата – стана чисто нова. Така че в известен смисъл парите на Светия синод влязоха и по религиозно предназначение.
Петър Влахов: Няма да забравя и когато след 100-годишнината на Априлското въстание и тържествата в Панагюрище му зададох обичайния въпрос. Той ме погледна сериозно и каза: “Вече не е важно кой е началник на културата. Важно е кой ще бъде при 200-годишнината на Априлското въстание“. А веднъж един човек много му се радва, ръкува се с него дълго и сърдечно. Луко Навущанов. В неговото село направили паметник на поп Груйо Бански и оттогава той не дава да се каже лоша дума за бай Васил. А Луко Навущанов, който по паспорт е Лука, е зам.-командир на Средногорския партизански отряд „Георги Бенковски“, председател на Окръжния комитет на клуба на активните борци. Бях в 11-ти клас и получаваме от Навущанов писмо, че антифашистката дейност на баща ми отговаря на нормативната база за активен борец против фашизма и капитализма втора степен. Първа степен са смъртниците и партизани. Аз и майка ми настояваме да стане активен борец, а той отказва.
Казва, че не трябва да има привилегии, дето делят хората
Започна спор. Стана и напусна масата – тъкмо обядвахме. Вечерта се връща от работа и вика: „Петьо, ела за малко“. И ми каза: „Някой ден ще се срамуваш, ако знаеш, че си приет в университета с привилегии“. После майка ми една седмица не му говори. Беше 1971 година“.
Михаил Тодоров: Накрая Васил Влахов бе директор на „Кинефикация“. Там премиите се разпределяха между работници и ръководство в съотношение 30:70. Той идва и първата му заповед е да обърне процентите на 70:30. Счетоводител бе съпругата на покойния поет и мой приятел Георги Спасов-Брадата, който след 10 ноември 1989 г. стана активист на СДС. Тогава никой от СДС не плю срещу Влахов – за разлика от други партийни лидери. Гошо на мен ми призна, че благодарение на тези премии си е купил столове. Преди това аз от профсъюзите му бях дал едни бракувани столове, но те нямаха вид.
Петър Влахов: През 2009–2010 г. (бях директор на Полицейското училище) помолих с писмо директора на “Оптикс“-Панагюрище да ни даде за нуждите на обучението на граничните полицаи последните техни модели уреди за нощно наблюдение, използвани при охраната на държавната граница. След около седмица при мен дойде един от основните пиари на фирмата г-н Бозаджиев - бивш топ разузнавач и зам.-директор на отдела за борба с тероризма, и още в началото на разговора разбрах, че това няма как да стане. Смених темата, като го попитах нещо за Панагюрище и между другото споменах, че моят баща е нещо като почетен панагюрец. Той веднага ме попита как се казва баща ми и щом му отговорих, ме погледна с искрящ поглед. Стана, махна с ръка и каза: “До една седмица уредите ги имате“. А бяха изминали 6-7 години откакто бай Васил се беше споминал.
Методи ПЕШУНОВ
За революционните дела на Васил Влахов в изградените сгради за култура – четете в следващия брой
--230.jpg)
