На много хора нищо не им говори името на Васил Влахов, когото всички наричаха „бай Васил“. Цялата Пазарджишка област дължи много на този човек, който направи от села градовете Панагюрище, Батак и Брацигово, отвори ги за света, използвайки факта, че център за честването на стогодишнината на Априлското въстание е Пазарджишки окръг. Изгради и пешеходните зони, и мемориален комплекс „Априлци“, Дом-паметник и къщите-музеи в Панагюрище, и музея и мемориала в Батак, и етнографския комплекс в Брацигово, и сградите на почти всички читалища, но и тези на музея, галерията и профсъюзния дом в Пазарджик, на над 30 паметници плюс откритата експозиция на Величко Минеков. А след като модернизира цялото това пространство, го насели с най-можещите хора, използвайки контактите си и качествата си на далновиден човек и отракан ръководител. Пазарджик стана център на културата с театър, оперета, симфоничен оркестър, благодарение на отритнати и отхвърлени произведения и хора, на които той даде шанс, рискувайки главата си.
Давам думата на сина на Васил Влахов – Петър, и на Михаил Тодоров. Моите приятели, с които често си пием кафето от двете страни на океана.
Петър Влахов: Баща ми беше рус, със сини очи, усмивката му не слизаше от лицето. Готов да се шегува, най-вече със себе си. Притежаваше пъргав ум, нестандартна и мащабна мисъл - виждаше нещата от живота напред и в тяхното развитие. Не си спомням как и защо, но
от 11-12-годишен започнах да се обръщам към баща ми с “бай Василе“
Може би, защото така му казваха и други хора, някои от които и по-възрастни от него. Сестра ми му казваше Васьо. Така се обръщаше към него и Дечко Узунов, неговият съученик и приятел Величко Минеков - бачо Василе, а много от колегите му - шефе. Бай Васил не обичаше да говори за работата си в къщи. Беше изключително скромен и изтъкваше на преден план другите. Когато през 1969 г. стана за около десетина години председател на Окръжния съвет за култура, вече бях гимназист и му задавах много въпроси. За моето поколение хората на изкуството и спорта бяха “звезди“. Той усети този мой интерес и ми отговаряше кратко и затова казаното от него се запечатваше в съзнанието ми. Често пъти се обръщах към него шеговито с въпроса: “Как е началникът на културата?“. А той ми отговаряше в стила на Радой Ралин: „Не важно кой е началник на културата, а културата на началника“. Или „Аз съм началник на културата, понеже нищо не разбирам от култура“.
Михаил Тодоров: Той даде идеите, той търчеше да търси хора и пари, не само че нямаше хонорари, ами влизаше и в разходи, защото не искаше командировъчни. Той се занимаваше с всички манифестации, тържествени събрания, с проектирането и откриването на паметници – и хората разбираха, че го прави с душа и сърце. Когато станах директор на Профсъюзния дом през 1972 г., бях на 24 години. Аз съм от Плевен. Той си губеше времето безплатно да идва да ми помага без да съм му подчинен. И аз, ако се задържах 20 години там без да съм партиен член, го дължа и на него. Непрекъснато ходех да го питам за всичко, а той си губеше времето с мен… Петьо, кажи за биографията му, разкажи
Как той става най-младия кмет в окръга
Петър Влахов: Роден е в 1927 г. Почина през 2003 г. Но още на 17 години започва работа като кмет на родното си село Ветрен дол – кметува само един месец, защото е непълнолетен и се оказва, че това е незаконно. Бил е ремсист и 4 месеца лежи в затвора като следствен. Няма повдигнато обвинение (другите двама ученици са избягали в Балкана партизани). Откраднали са ученически шинели от мъжката гимназия в Пазарджик, хвърлят ги на вързоп от втория етаж на улицата на Военния клуб, някакъв човек с каруца ги взима... Конспирацията е пълна. След 4 месеца го пускат под домашен арест, защото
цялото село му събира подписка, че е благонадежден младеж
Васил Влахов като бригадир