На всеки от нас се е налагало да минава покрай пазарджишката улица „Булаир“ или да търси адрес на нея. Задавали ли сме си въпроса защо тази част от нашия град носи именно това име?! Честно казано, малко от нас го правят. А би трябвало.
Тези дни се навършиха 107 години от онези славни и трагични страници на родната история, ознаменували подвига на войниците от състава на 27 Чепински полк. Вчера пред паметника на полка в бившата казарма в Пазарджик запасняци и граждани сведоха глави в почит към падналите герои. А каква е историята?
Един от основните действащи лица в нея е доктор Илия Матакиев от град Пазарджик,
дружинен лекар в една от дружините на полка.
Двайсет и седми пехотен Чепински полк е формиран в Пещера под името Трети пехотен резервен полк на 7 февруари 1900 година съгласно указ №9 от 1 януари 1899-а в състав четири пехотни и една погранична рота. На 29 декември 1903-а, с указ №84 на княз Фердинанд I, се развръща от една в две дружини и се преименува на 27-и пехотен Чепински полк. Установява се на гарнизон в Татар Пазарджик и е част от състава на 2-ра бригада на 2-ра пехотна Тракийска дивизия.
През Балканската война (1912 - 1913) полкът е в състава на Втора пехотна бригада от Втора пехотна тракийска дивизия. В началото на войната води настъпление в направление река Луковица-Света Петка-Аврамови колиби-Мехомия (Разлог).
Част от полка завзема Предела и се прехвърля за кратко в долината на Струма, подкрепяйки настъплението на Седма пехотна Рилска дивизия, след което се връща през Банско. Настъплението на Двадесет и седми полк продължава на юг през Неврокоп до Сяр. След това той настъпва бързо към Солун, но е спрян след Негован, тъй като Седма дивизия и гръцките войски вече са в града.
След края на активните военни действия в Родопите и Тракия, полкът е придаден към новосформираната Четвърта отделна армия и сменя на Булаирската позиция героичните полкове на Седма пехотна Рилска дивизия, участвали в отблъскването на турския десант.
Ето какво ни разказват пожълтелите страници на историята за тази битка
На 29 януари 1913-а в Османската империя е извършен преврат начело с младотурския лидер Енвер бей. Новото правителство прекратява примирието с държавите от Балканския съюз и на 3 февруари подновява военните действия. Булаирският бой е част от общо настъпление, включващо още офанзивни действия на позициите при Чаталджа и десант при Шаркьой. Османското командване има за цел да поеме инициативата във воденето на военните действия и при успех да настъпи в Източна Тракия към обсадения Одрин.
Настъплението започва около 6 часа сутринта на 8 февруари, когато дивизията „Мюретеби“, използвайки прикритието на падналата мъгла, се придвижва по крайбрежието на Сароския залив и по пътя от Булаир за село Кавак. Настъплението е открито едва на стотина крачки от българските предни окопи. При достигането си до Разрязаната могила към 7 часа сутринта, турската артилерия открива огън. Огън открива и българската поддържаща артилерия на 13-ти пехотен полк и с пушечен и артилерийски огън настъплението е забавено. Към 8 часа на 8 февруари в настъпление преминава и 27-а дивизия, която съсредоточава силите си по крайбрежието на Мраморно море. Създавайки превъзходство на силите, турците овладяват чифлика Доган Арслан и започват да обхващат левия фланг на 22-ри пехотен полк. Командването на 7-ма дивизия реагира незабавно, при което 13-и пехотен Рилски полк провежда контраатака в предпозиционното пространство, отхвърля дивизията „Мюретеби“ и възвръща Разрязаната могила.
Изненадани от решителните действия на българите и виждайки срещу себе си 4 дружини от 22-ри Тракийски пехотен полк,
турците се стъписват
Артилерията на 7-а дивизия насочва огъня срещу чифлика Доган Арслан.
Към 15 часа 22-ри Тракийски пехотен полк контраатакува левия фланг и започва кратък, но ожесточен ръкопашен бой „на нож“, в който дясната колона на османците не издържа и започва бързо отстъпление. Голяма част от бягащата турска армия бива посечена или улучена от точните изстрели на артилерията. Българските войски преминават в настъпление, като отхвърлят и лявата вражеска колона.
Към 17 часа османските табори подновяват настъплението срещу центъра, но биват отблъснати, като претърпяват огромни загуби. Чифликът е овладян, участъкът очистен от турците и отбраната възстановена. В боя при Булаир предните части на турската войска губят половината от числения си състав и оставят почти цялата си техника на бойното поле.
На 15 февруари 1913-а полкът се настанява на позицията северно от Сиври Тепе до Сароския залив на Бяло море. Полето е открито, землянки, доколкото ги е имало, са унищожени или разрушени. По заповед на българското командване на полка е забранено да пали огън, за да не насочи огъня на противниковите кораби по позицията. Командването очаква нов турски десант. Настаняването върви по предвидения план, когато вечерта на 16 февруари
ненадейно времето се влошава
– вали дъжд, който се превръща в сняг и започва страшна снежна буря, съчетана с вълчи студ. Именно в този боен епизод от войната е извършен героичния подвиг, приличащ по аналог на този при отбраната на Шипченския проход по време на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г.,
Ето как д-р Илия Матакиев отразява случилите се събития в своите мемоари, озаглавени
„Тъжен спомен от Балканската война. Измръзването на войниците от 27 Чепински полк на позициите при Булаир м. февр., 1913 г.“:
„На 17 сутринта започнаха да идват войници от позицията. Измръзнали, едва се движеха, лицата им бледи, пръстите на ръцете вдървени и полусвити и ако се опиташе човек да ги изправи, кожата и месото се късаха. Дрехите им, измокрени от дъжда, бяха замръзнали - втвърдени. Раниците представляваха цели ледени блокове. Да се снемат от гърбовете им беше съвсем невъзможно - трябваше да се режат ремъците и така да се освободят от тях. Шинелите им не можеха да се разкопчаят. Пушките им поледени, висяха с ремъците на сгънатите и вкоравени лакти. В такова състояние те влизаха в санитарната палатка /чадъра/. Настъпи тежка работа за санитарите: започнаха да разтръскват крайниците на измръзналите, за да се възстанови циркулацията на кръвта, правеше им се затопляне и т.н. Трябваше да им се даде и нещо вътрешно, но с какво разполагахме?
Сърцето на човек се късаше,
че не можеше да им се помогне бързо. Някои от тях губеха вече съзнание. Не бяха двама-трима, а 20-30 души. Едва толкова можеше да побере палатката. А други чакаха вън за помощ, на които не можеше да се даде дори подслон.“
Приложеният цитат е красноречив за критичното състояние, в което се намират българските воини в битката си срещу зимният мраз и студ. Но те не се решават да изоставят позициите си, отивайки на топло, давайки възможност на турската армия да ги завземе безпрепятствено. Стоят докрай, с цената на живота си, много от тях дават пример на бъдещите поколения
как се брани чест, родина, близки и народ
В подкрепа на гореказаното привеждам следният цитат от същия източник: „Дружинният ми командир, който беше по позициите, си се завърна опечален и натъжен. Обърна се към мен с думите: “Докторе, грозно положение! Може би съдбата е решила тук да загинем.“ Отговорих му: „Господин майор, ще си изпълним дълга, доколкото можем и ако съдбата е отредила това,..“. Дългът е изпълнен до край наред с многото случаи на измръзване в бойната част.
Ето как санитарният капитан д-р Илия Матакиев описва състоянието на бойните части на полка в критичните дни: „Аз продължих към окопите и какво намерих? Жалка картина! Около 30 войника умрели, пръснати по продължение на окопите, по единично и на групи, полузарити от сняг. Снежните статуи в различни пози, с бледи лица, хлътнали очи, като че ли са стъклени, със замръзнали по тях сълзи… На едно място виждам двама сгушили се един до друг, приплели главите си, прегърнали пушките си и така угаснали. На друго място една група от трима: двама седнали, опрени на едната стена на окопа, лицата им полузакрити от поледените качулки, третият седнал срещу тях, прегънат, надал глава надолу, между краката му приклада на пушката, а цевта притисната от левия лакът. Гърбовете и раниците им затрупани от сняг. Всички изпълнили своя свещен дълг към Отечеството. Снех шапка! „Бог да ги прости“ - казах и наредих да бъдат зарити. Останах по Булаирските скатове със своите починали неприятели, а приятели по участ.
„…те в други полкове минаха
…………………………………………………….
Те братски се прегърнаха, легнаха,
и „Лека нощ!“ навеки си казаха“
И за да не си помисли някои, че снежните виелици са в съюз с Османската армия, само ще споменем, че и тя дава много жертви в резултат на измръзване сред бойните си части, и то от малоазиатските войски, които никога не са виждали такъв голям студ.
За трите сурови дни - 16,17 и 18 февруари 1913 година, в полка от студа 34 войници са мъртви, силно измръзнали 1057 войници и 4 офицери, слабо измръзнали 1063 войници и 8 офицери, 221 войници са в неизвестност, вероятно затрупани под дълбоките преспи.
Едва на 19-и февруари времето се поотпуска. От 49-и полк тръгват спасители да сменят чепинци на ледените позиции.
Дадените жертви не отиват нахалост, офанзивата на турската армия е спряна. Неуспехът при Булаир и Шаркьой показал, че Портата вече била загубила надеждата, че ще може да задържи Одрин под своя власт. Месец по късно, на 13 март 1913-а,
българската армия превзема след щурм Одринската крепост
На 17 май 1913-а е подписан Лондонският мирен договор, който прекратява Първата Балканска война, която се явява небивал успех за България.
И накрая, вместо заключение, ще си позволя отново да цитирам д-р Матакиев, който е написал следното в предговора си към мемориалното си произведение: „Винаги, когато срещна някой осакатен инвалид, вследствие измръзване на Булаир, или пък, когато настъпят зимни виелици, пред мен се изпречват покъртителни картини: аз виждам последните статуи в окопите; чувам стенанията на страдащите от силни болки измръзнали войници; как те се мъчат да устояват на грозната природна стихия; виждам ги да протягат ръце към своите другари, за да помогнат да излязат от големите преспи; виждам ги как очакват помощ от санитарите, които, кой с какво разполага и до колкото силите му позволяват, в тези минути на самосъхранение се стараят да помогнат на храбреците, верни на защитата на родината си.”
