Баща му занесъл в София недоносеното седмаче в картонен куфар по време на земетресение, почти същото се случило и години по-късно
На 5 юли уважаваният кардиолог и началник на Второ вътрешно отделение в МБАЛ-Пазарджик д-р Георги Станчев отпразнува своя 60-годишен юбилей. Заради коронавируса тържеството било в тесен семеен кръг и съобразено с препоръките за изолация. Телефонът не спирал да звъни през целия ден, медикът получил и безброй честитки онлайн. Много били поздравите, подаръци, изненадите. Децата му приготвили специален фотоколаж със снимки от най-незабравимите им мигове заедно. Поздравили го с любимата му родопска музика, а в дома му зазвучали родопски чанове. Внучката му Дивна изнесла цяла танцова програма в негова чест, като за всички изпълнения се преобличала в различни „сценични” тоалети. Съпругата му пък - главната сестра на МБАЛ-Пазарджик Елена Станчева, му посветила любовна поема и му подарила часовник с футболния отбор на „Левски”.
Заслужава си да споменем и изненадите от колегите в отделението. Първата била
тортата със снимка на генерал Мутафчийски, който отсича: „Д-р Станчев да не остарява!”
Сред подаръците имало и комплект за Бърза помощ, съдържащ 6 чаши – за дезинфекция, за Хипократ, за хронично здраве, за хипертонична заплаха, за здрав черен дроб и чаша на пациента.
Идейни подаръци поднесли и приятелите на д-р Станчев. А най-стриктно спазващите изолацията позвънили на входната врата с бели сандъчета с цветя и юбилеен комикс разказ по картинки. Но само ги поднесли и веднага си тръгнали, не влезли дори за кафе.
Ето какво разкрива за себе си и изминалите 60-години юбилярът:
- Д-р Станчев, колко години посветихте на лекарската професия?
- Доста. Над 30 години. Ако включим и студентството, стават около 40 години, от които 17 съм работил в Интензивен кардиологичен сектор и от 2003 г. съм началник на Второ вътрешно отделение на МБАЛ-Пазарджик. 2/3 от живота ми може да се каже, че са свързани с лекарската професия.
- Вашето раждане на 5 юли 1960г. може да се нарече „истинско чудо“. Смятате ли, че сте се появил с мисия на този свят?
- Имал съм неблагоразумието да се родя 2 месеца по-рано, т. е. не в деветия месец като другите бебета, а в седмия месец от бременността на майка ми. Тежал съм едва 1200 грама. Раждам се тук, в Окръжната болница, в която тогава не е имало кувьози. Моят баща д-р Станчо Станчев по това време е главен лекар на болницата. Той и майка ми, която е акушер-гинеколог в Родилното отделение, веднага решават да бъда преместен в София. Баща ми тръгва с мен в линейката. Тъй като няма в каква среда да ме транспортират, той приспособява стар картонен куфар, на който е изрязано капаче, за да влиза въздух. На дъното му слагат голямо количество марли. Поставят ме в него и така потегляме за софийската болница. В същия ден е имало и земетресение, но никой от родителите ми не му обръща внимание. Много хора са си мислили, че няма да стигна жив до столицата... В болницата в София оставам два месеца и половина, преди да ме изпишат. Интересно е, че и моят син Станчо също е роден на 5 юли и в деня на раждането му отново имаше земетресение. Може би това не са случайности. Никой не е очаквал да оцелея, но оцелях. Затова си мисля, че може би наистина съм се появил с мисия, че трябва да помагам на хората.
- Още от дете ли искахте да станете лекар?
- У дома се говореше само за медицина. Аз още като ученик от първи клас исках да стана лекар. Не съм искал нищо друго. Роден съм в тази болница, живял съм в тази болница. Сега работя в тази болница. Когато бяха на работа, родителите ми много често ме взимаха с тях. Шофьорите на линейките ме забавляваха. Качвал съм се при тях, даваха ми да въртя волана на линейка още като съвсем малък.
- Кога за първи път облякохте бяла престилка?
- Още като 8-9-годишен. Разхождах се с нея по стаите, докато си играя. Първият лекарски стетоскоп, който получих беше подарък от моя баща, когато вече бях в 8 клас. Още си го пазя. Бях казал още тогава, че искам да лекувам баба и дядо. Съдбата така реши, че точно те да са първите ми пациенти. След като завърших висшето си образование и започнах работа като участъков терапевт, трябваше да обслужвам района, в който те живееха. Тогава баба ми ми купи костюм и ми каза да ходя вече с него у тях, за да видят всички, че съм лекар.
- Продължавате ли да се интересувате какво става с вашите пациенти?
- Проследявам своите пациенти и след като ги изпиша от болницата. Идват на контролни прегледи, обаждат ми се. Има и такива, с които сме станали приятели. Има доста семейства, които наблюдавам от години. За приятелите ми съм се превърнал и в семеен лекар. Никога не съм съжалявал за това, че избрах тази професия. Никога не ми е минавала мисълта да се откажа. Имам различни хобита. Обичам да майсторя мебели в свободното си време. Това ми доставя голямо удоволствие. Знам четири езика - английски, немски, руски и арабски. Обожавам математиката и като дете съм се явявал на много конкурси в училище. Моята сестра е инженер и покрай нея научих, че това не са само сухи цифри. Но не съм и не си представям друга професия да имам освен лекарската.
- Кое е най-голямото признание, което сте получил в професията си?
- Благодарността на хората, които съм излекувал. Винаги съм стоял далеч от лекарски награди, които са искали да ми връчват колегите. Бягам от тях. - Работил ли сте в чужбина?
- Единствено в Либия. Заминахме с моята съпруга Елена през 1997 г. Останахме там две години. Щяхме да стоим и повече, но трябваше да се приберем, след като научих за здравословните проблеми на баща ми, които моята майка е криела в продължение на година. В Либия работех в поликлиника на Червения полумесец в град Мисурата. Комуникацията в началото беше сложна и се осъществяваше през няколко езика. Живеехме в семейно общежитие. Там времето беше спряло. Всичко беше подредено и ясно. Когато недоволстваш, ти показват, че има и по-лошо. В нашата болница имаше медикаменти и всичко необходимо за работата ни. Аз работех като кардиолог и бях доверен лекар. Там за първи път се сблъсках с непознатата за мен тропическа болест трахома. Там видях за първи път и пациент с тетаничен гърч (опистотонус). Там имах случай и на рядката аномалия декстрокардия, при която сърцето е разположено отдясно. През януари 1999 г. от един български вестник, който колега от България ни донесе, научихме за лекар, който издирва жена си, която работела като медицинска сестра в Либия и е изчезнала. В следващите месеци нямахме никаква информация за процеса срещу петте медицински сестри и палестинския лекар, обвинени в заразяване на над 400 деца с вируса на СПИН в детската болница в Бенгази. Научихме повече, когато вече се прибрахме в България.
- Какво ви задържа след това в страната и Пазарджик?
- Не ми е проблем да отида да работя в болница в чужбина, но за мен човек си тежи на мястото. Завършил съм Немската гимназия в Пазарджик, но отново учих немски език преди години. Взех сертификат за ниво В2. Два пъти преди 8 години ходих в германски болници, но това което ме отказа да започна работа там, е липсата на социален живот с българи. Много е трудно да работиш в чужда държава. Две от децата ми живеят и работят от 15 години в Англия, но аз не искам да живея там. Тук ме задържа останалата част от семейството ми. Със съпругата ми Елена имаме четири деца - Димитър, Станчо, Кристияна и общото ни дете Людмил. Баба и дядо сме и на петима внуци - София, Валентин, Даниел, Изабел и Дивна. Всички те са най-голямото ми богатство. Какво повече мога да искам от живота?
- Какви са предизвикателствата пред вас като лекар?
- Предизвикателствата сега са свързани с новия вирус. Колкото повече време минава от началото на пандемията, разбираме, че по-малко знаем за COVID-19. Непредвидима и неизвестна болест. Не знаем този вирус как ще се държи. Трябва да свикнем да живеем с него и доста да променим начина си на живот. Не само в България, но и в целия свят много хора се научиха какво е хигиена. Започнахме да й обръщаме повече внимание. Не бяхме подготвени за нещо такова, но бавно и постепенно започнахме да се учим. Признавам си, че в началото на пандемията и в мен преобладаваше доста страх. Даже за една седмица изпаднах в депресивно състояние. Не мога да кажа на този етап дали „свинският грип“ е по-страшната болест или COVID -19. Чакаме да видим какво ще се случи с вируса и как ще се държи. Очаквам нова вълна през септември, която ще бъде свързана и с простудните заболявания. Лятото е моментът да се подготвят по-добре болниците. Ние също подготвяме отделението. Предстоят ни ремонти и поставяне на климатици.
- Като началник на отделение имате ли проблеми с кадрите?
- Трудностите в здравната система са свързани предимно с дефицита на кадри. Имам обаче много добър екип. Не повишавам тон на никого, а се стремя да решаваме проблемите заедно.
- Ако бяхте министър на здравеопазването какви реформи първо бихте направил?
- На първо място - финансиране от страна на държавата на областните болници. Дофинансиране на най-важните звена. В пандемията се видя, че основно те поеха тежестта. Не мисля също, че болниците трябва да бъдат акционерни дружества. Ние не произвеждаме стоки, а лекуваме хора. Единственият начин да се задържат медицинските кадри в България, е да бъдат достойно заплатени, така че човек да се чувства добре в собствената си страна, а не да се чувства като емигрант.
- Кога ви е било най-тежко в професията?
- Тогава, когато не мога да помогна на пациент. Правиш всичко възможно, гледаш го, лекуваш го. Знаеш, че не можеш повече от това, което правиш, а той завършва фатално. Сякаш в такъв момент загива и частица от душата ми. Досега не съм успял да бъда равнодушен. Няма как да бъде равнодушен човек в такава ситуация. Няма и как да помогнем на всички.
Обратната страна е най-хубава, когато си хвърлил с месеци наред усилия, за да излекуваш някой болен, и след време го срещнеш здрав. Това чувство е много хубаво.
- Продължавате ли да се учите?
- Всеки ден чета по специалностите ми „Вътрешни болести” и „Кардиология”. Няма как. Това съм го запомнил от моя баща д-р Станчо Станчев. И той четеше всеки ден и ми казваше, че ако не чете един ден е изостанал с един месец. Баща ми е най-големият ми учител. Винаги съм си мислел, че ще направя всичко възможно, за да го стигна, но не успях. Ако той е Еверест, то аз съм все още в базовия лагер. Той е много високо стъпало. Моята майка д-р Лула Станчева също беше голям човек, лекар и общественик. Тя е първият лекар в Пазарджик, който създава Кабинет за стерилитет. И двамата са хора, които оставиха следи в историята на Пазарджик.
- Какъв е д-р Станчев извън работата и болницата?
- Аз съм един обикновен човек. Обичам да се занимавам с дървообработване. Обичам да пея и най-вече родопски песни, защото съм от този край. Любимата ми песен е „Руфинка болна легнала“. Много рядко я пея. Тя не е за всеки. С Елена обичаме да си пеем заедно.
- Кой се грижи за сърцето на д-р Станчев, за да тупти щастливо?
- Лекуващ кардиолог ми е д-р Николай Андреев - началник на Кардиологично отделение на МБАЛ-Пазарджик. А емоционално за сърцето ми се грижи от 31 години моята съпруга Елена. Имаме изключително силна връзка. Откакто се събрахме, всички деца са наши на сто процента. Обичаме се много и колкото повече време минава от съвместния ни живот, се обичаме все повече. Отдавна е минал този момент, където не знам къде свършвам аз и къде започва тя. Eлена е по-голямата половинка от сърцето ми. За да тупти щастливо, освен на нея заслугата е и на нашите деца и внуци.
- Правите ли си равносметка на живота и смятате ли се за успял човек?
- Смятам се за успял човек и в професията и в живота. Аз съм най-богатият човек на света. Живея достатъчно добър и спокоен живот и имам прекрасно семейство. Трябват ми още 40 години, за да свърша всичко, което искам. На 100-тния ми рожден ден всичко ще се е случило.
- Какво още искате да ви се случи и имате ли мечта, която все още чака да бъде реализирана?
- Много обичам да пътувам и искам да стигна до много далечни страни. На много места в Европа вече съм бил. Искам да пътувам до други континенти. Искам да стигна Азия, Америка и много други места. Искам да се радвам и на правнуци.
- Какво ще си пожелаете?
- Най-вече здраве и спокойствие. Това ми стига. Така да си бъде!
(Зн)
