В архивната рубрика „Театър, любов моя” ви предлагаме интервю от 2009 година със Стефан Попов – любим актьор на Пазарджик, който днес гледаме в Пловдив.
Бях актьор в Ямболския театър, но исках да премина на свободна практика. Един ден ми се обади режисьорът Камен Костов и започна да ме навива да дойда в пазарджишкия театър.Тогава за негов директор току-що беше назначен Георги Делев. Някои колеги от други театри не се изказваха особено ласкаво за него. Затова казах на Камен, че за Делев няма особено добро мнение. Камен замълча, а аз се почудих, коя е причината. Докато не каза: “Един момент, един момент, директорът иска да говори с тебе”... След това Георги Делев ме опроверга. Той направи страхотна трупа. Това е времето от 1979-а до 1982-а. А аз за малко да си изпусна късмета.
Пристигнах с багажчето си на гарата в Пазарджик
Това бяха три кашона с книги и една походна масичка. Спомням си, че служителят от магазията ме попита какво работя. Когато му отговорих, че съм артист, той каза: “Какъв артист можеш да бъдеш с тоя багаж, бе?”
И започнахме прекрасните представления, които остават в съзнанието ми като неотразим спомен. Кой ли не беше в трупата тогава - Кирил Варийски, Янина Кашева, Иван Танев, Мирослав Косев, Анелия Ташева, Русалина Чапликова, Иво Русев, Красимира Василева, Петьо Райжеков, Мая Бабурска, Анета Петровска.
Нашата първа реализация за Стефан Стамболов “Олимпий или реквием за приятеля” на режисьора Здравко Митков. На седмия национален преглед на българската историческа драма във Велико Търново през 1985-а получих награда за ролята на Стефан Стамболов. Нашият театър обра всички награди. Оставихме зад себе си и Народния театър. За “Меко казано” получихме също много отличия.
Ние бяхме неразделни
Присъствието на Леон Даниел като художествен ръководител обедини тотално театъра. Аз съм сменил четири театъра -Кърджали, Ямбол, Пазарджик и в момента съм в Пловдив, но такъв колектив като в Пазарджик не съм срещал досега.Животът ни беше пълен със смешни случки.
В “Женска управия”, която беше смела пиеса за онова време, някои колеги имаха по-малки роли, като Ангел Христозов и Кънчо Кънев. Те си убиваха времето между излизанията на сцената, като играеха на табла. Бяха стигнали до 564 на 368. Можеш да си представиш колко игри са навъртели. Един ден, не зная по чие предложение - мое ли, на Миро Косев или на Анета Петровска, вързахме с въже вратата на гримьорната, където играеха табладжиите. Дойде време за тяхното излизане, но тях ги няма. Помощник-режисьорката Галя започна да ги вика по уредбата. И ги гледаме как се спускат през прозорците като алпинисти. Явиха се на сцената почти без костюми, а играхме стражи. Ние се скъсахме от смях.
Бяхме млади и почти всички удовлетворени творчески
Живеехме в един апартамент със Здравко Митков. Срещу мене беше Петьо Райжеков. В същия блок бяха настанени Иво Русев и Камен Костов.
Здравко Митков започна да прави разпределение на “Ромео и Жулиета”. А на мене ми се играе Меркуцио, че чак ще се пръсна. Излезе разпределението и аз прочетох, че са ми дали ролята на бащата на Жулиета. А Меркуцио получи Кирил Варийски, известен вече от киното след “Йо-хо-хо” и “24 часа дъжд”. Нищо не казах на Здравко, но ме избиваше на плач. Един ден нямахме репетиция и заседнахме в “Гергана”. Бая питиета погълнахме. Мина Леон Даниел и ни вика: “Момчета, внимавайте! Много напредвате”. Насвиркахме се. Аз отидох в театъра и насреща ми - Здравко Митков. Той ми каза, че много съм пребледнял. А аз му отвърнах: “Ти уби в мене една мечта, бе! Защо? На мене какво ми даде, една хапка!” и продължих по коридора. След мене режисьорът викна: “С какво мога да го компенсирам?”. А аз отвърнах презрително: “Само с Калигула на Алберто Камю”.
На следващата година заминах за Пловдив и той ме покани за ролята на Стефан Стамболов.
Имахме традиция - на празници като 1 май, 9 септември, 7 ноември, се събирахме облечени в смиконги
А колежките ни Катя Павлова и Мария Генчева ни “прислужваха” като английски бар-дами. Ние хапвахме и пийвахме. И изведнъж ни дойде на ум да играем покер срещу дребни суми. По едно време дойде жената на Петьо Райжеков и му каза, че го търсят от София, и тръгнаха към дома им. Там обаче го заключила, за да не се върне при нас. Последва я жената на Камен Костов. И тя излезе със същия номер. Но Камен счупил един прозорец на апартамента и пристигна с кървяща ръка. Ставаше още по-забавно. Изведнъж се чу бибиткане на кола. И Мара Генчева каза: “И Витан (мъжът й - б. а.) пристигна”. А всички знаехме, че той отговаряше за протокола в Министерството на културата. Притеснихме се, защото играехме комар. Бързо започнахме да прибираме зарчетата и седнахме около масата. Витан дойде, и като наблюдателен човек, ни каза: “Вижте какво, продължете си играта, защото бобчетата са ви разпръснати по пода”. Такива смешни истории разнообразяваха напрегнатата ни творческа дейност.
