Спасихме поп от глад, а той ни научи да свирим и благослови селото, спомня си Лилия Сотирова
ПАЗАРДЖИК. Лилия Сотирова, по баща Трифонова, e горда и обаятелна церовка. Усмивката не помръква на лицето й, а сините й очи сияят, когато заговаря с искрен патос – а тя често говори по този начин. Тогава изказът й прелива в песен или стих. Житейският път на Лили е сякаш сценарий на филм, казват нейните приятели, а тя се смее. Лилия има много интересни истории за разказване. Тя е майка на Яна Сотирова - световната шампионка по художествена гимнастика, ансамбъл, от 1989 година и едно от „златните” момичета на Нешка Робева.
„Не мога да повярвам, че станах на 70. Или по-скоро не искам да призная дори пред себе си. Но си казах: „Господи, моля те, направи така, че духът ми, който имам сега, за се запази същият до края на преброените ми човешки дни!”, започва разказа си Лилия. „Родителите ни бяха прекрасни, защото те ни научиха да вярваме, да обичаме, да прощаваме… Баща ми Георги беше много интелигентен за времето си.
Имаше подвижно кино и с кон и бричка ходеше по околните села, за да прожектира филми
Киното изигра важна роля в моето израстване, а като се замисли човек, няма нищо случайно на този свят. Иначе съм родена в бедно селско семейство в Церово. Бедно, защото нямаме пари, но пък истински богати, защото бяхме четири сестри. Но бедност или не, съдбата ни се усмихна и ни се падна голяма печалба от държавната лотария – 12 500 лева. Това бяха много пари през 1959 година. Никога няма да забравя деня, в който баща ми и майка ми се върнаха от София с чанта, пълна с пари. Татко изсипа парите на леглото и
сестрите ми подскачаха от радост, подхвърляха пари до тавана
Аз обаче не скачах. Парите никога не са ме вълнували. Аз гледах към един огромен куфар и си мислех: „Лелеее, каква ли е тая изненада?” Баща ми в един момент го отвори и отвътре извади… голям червен акордеон. Много се зарадвах. Веднага опитах да свиря на него. Наистина беше много голям, а аз бях на девет годинки, и после, за да не ми падат каишите, все ми връзваха акордеона с един колан... И така, оказа се, че вместо да купят имоти, нашите бяха купили музикални инструменти за всички ни. Добре, ще свирим, но кой ще ни учи? Но по него време
в село имаше един интелигентен и много красив поп
Казваше се поп Васил. Някои от комунистите усещаха харизмата му и искаха да го изгонят от селото, затова не разрешаваха да му се дават даже купони за хляб. Ние, като многодетно семейство, можехме да купуваме един самун в повече. Така по заръка на майка ми аз, като най-пъргава, всеки ден му носех по един хляб, още топъл-топъл, скрит под жилетката. Една вечер нашите поканиха семейството на попа на гости и попът, когато видя акордеона, го взе и започна да свири. Каза, че преди да стане поп е бил учител по музика и после го виждахме как умее да свири на всякакви инструменти. И засвири, и запя, и попадията му пригласяше. Когато свърши, каза на майка ми. Тя се казаше Йорданка. Каза й:
„Данче, ти спаси моето семейство от глад. Аз ще науча твоите деца да свирят и да пеят.”
И започна да ни учи. Мен на китара, а сестра ми – на акордеон. В селото никой не беше виждал китара. На мен другите деца ми се присмиваха. Струните бяха ужасно твърди и се впиваха в нежните ми пръстчета. Но желанието ми да се науча да свиря беше по-твърдо от струните и по-силно от болката. Никога няма да забравя първото ни изпълнение пред публика. Беше 24 май, всички деца бяха празнично облечени и шумни. Ние със сестра ми (тя беше по-голяма от мен - на 12) излязохме и изпълнихме една песен. Публиката много се впечатли. След като свършихме,
майка ми излезе на сцената и взе микрофона
Аз много приличам на нея – тя имаше страшни сини очи и много силен дух. Каза: „Другари и другарки. Може би се чудите кой е научи моите деца така добре да свирят. Ще ви кажа – поп Васил. Силните на деня не му разрешаваха да си купи даже хляб, само и само да го изгонят. Братя и сестри, на какво ни учи църквата? Ако имаме две ризи, да дадем едната на ближния си. Ако някой е паднал, да му подадем ръка да се изправи.” Думите й бяха смели и простички, но идваха от сърцето. Цялото село започна да скандира „Поп Ва-сил! Поп Ва-сил!...” И попът излезе с наведена глава и насълзени очи. И каза:
„Благодаря. Нека цялото село бъде благословено!”
На следващата неделя църквата се беше изпълнила с миряни.
Този поп така направи, че всичките учителки си купиха акордеони и ходеха при него на уроци. Създаде хор с музиканти на първия ред. Той бе негов ръководител и така ходехме по фестивали и вземахме само първи места. Стана така, че попът обедини и сплоти селото и наистина станахме едно голямо семейство”, усмихва се Лилия със задоволство от факта, че една жена в сянка има заслуга за сплотяването на колектива. „Баща ми беше партиен член и работеше в общината. Все викаше, Данче, млъкни, че ще ме изгонят от работа и децата ни ще ходят гладни. Но тя всеки път му казваше, като те изгонят, ще дойдеш при мене на полето, Там няма кой да те изгони. Със сестра ми се научихме да свирим. Мечтата ми беше да завърша музикалното училище в Пловдив. Изкарах осми клас, но нямахме възможност за Пловдив, затова записах селскостопанския техникум в Пазарджик. Там имаше пълен пансион – и легло, и храна, и ето ме там. Както и почти всички от селото. Но не съжалявам, защото
там срещнах голямата си любов Александър
Четири години стояхме на един чин с него. Той ми пишеше на кибритена клечка „Обичам те, Пепеляшка!”, а аз му пишех от другата й страна: „Обичам те, принце!” Животът обаче не беше приказка. Животът стана много труден, особено на село. Майка ни казваше на мен и на сестрите ми: „Гледайте мама - циганин да е, в град да е!”. А Сашо отиде в казармата за две години и никой не вярваше, че ще го чакам. Но го чаках. Изволни се и на третия ден сме в Острова на най-прекрасния ресторант там, до езерото. Имаше жива музика и оркестърът започна да свири „Сини испански очи” на Енгелберт Хъмпъртинг. Невероятна песен! Александър ме покани на танц,
падна на колене пред всички и ми поиска ръката
Аз и сега не си спомням дали съм казала „Да”. Но цялата треперя. Сашо беше много красив, лека му пръст. Като Джордж Клуни. Даже по-красив от Клуни. Но песента свърши, „Сини испански очи” - прекрасна песен, по-късно стана нашата песен. Оркестърът спря да свири. Ние си тръгнахме, а Майка ми преди това казваше: „Лили, Сашо ако ти поиска ръката, няма веднага да се съгласяваш. Защото после, ако се скарате, ще каже, аз на майтап те поисках, под влиянието на алкохола…” И аз слушам майчината заръка, но вече стигаме до моста на Марица, и започвам да се дърпам. Обаче майка ми казваше още: „Лили, няма много да се дърпаш, защото той може да се откаже. А ако се откаже, ще почувства свободата и може и да не те вземе.” Много мъдра жена беше майка ми. Казваше ми:
„Никога не се състезавай с хората, само със себе си.”
Този девиз после много ми помогна. Мъжът ми беше едно дете и неговата майка държеше той да си намери момиче от семейство с много деца, за да си има роднини. Работех в консервния комбинат „Марица” и бъдещата ми свекърва ми беше началничка. И когато по-големи от мен жени й подхвърляха, Злате, защо я вземаш тази Лили – нито е красива, нито има висше, нито има зестра… Тя им отвръщаше, аз си имам всичко, стига само това дете да ми дойде в къщата. Много ме искаше, много ме обичаше. И тя не се разочарова от мен. Даже веднъж казала на Сашо: „Сине, без тебе мога, без Лили – не!” Благодарение на свекърва ми Златка Сотирова аз записах задочно химия в София – тя ме подтикна и вярваше в мен. Беше страшно интелигентна, но нямаше спорт, който да не разбира и познава в детайли.
Беше страшна левскарка, знаеше всички футболисти, и не пропускаше мач на „Левски”
Тя записа моите две прекрасни дъщери на художествена гимнастика”, говори Лилия, а очите й греят. Годините минавали неусетно, дошли промените, преходът обаче не искал да си ходи, а кризата бъркала все по-дълбоко в джоба на обикновения българин.
„Беше 2000 година. Майка ми, която навремето ни съветваше да се задомим в града, веднъж дойде у нас, и каза, че животът е много труден дори и в града. „Слушам по радио и телевизия, че в Америка животът е по-лек, каза ми.
Ти си най-будна от децата ми. На десет години свиреше и пееше на девет езика.
Сигурно лесно ще ти се удаде да научиш английски. Опитай.”
Така и стана. В Пазарджик, в „Тракия”, имаше една фирма, която уреждаше работа за Америка. В Чикаго пък стоеше една българка, която посрещаше гурбетчиите и ги разпределяше по къщи като бейби ситър или кеър гивър (да се грижат съответно за деца или за възрастни хора). Не очаквах, че мога да получа виза. Голямата дъщеря ме подготви, и за трудните въпроси в американското посолство, и за тоалет - сложих и по-лек и незабележим грим. На интервюто в посолството, когато ме попитаха къде отивам, казах, че отивах за 20 дни на гости. Не се усъмниха – в Пазарджик имах работа, имах семейство… Питаха ме къде са ми децата и казах, че голямата ми дъщеря е в Бургаския университет – тогава още не беше доцент, а малката е световна шампионка по художествена гимнастика и в момента е на състезание в Сингапур. А момчето на бюрото, едно младичко със сини очички, каза „Уау! Елате на 16-ти, за да получите визата.”
И така на 50 години аз пръв път ще летя със самолет – и то за Америка
Чакаха ме 13 часа път и една голяма неизвестност. Имах в джоба 700 долара и знаех само две изречения на английски – I lost my way. Can you help me please. (Изгубих се. Бихте ли ми помогнали?) – но имах самочувствие, че знам английски. Жената, която по принцип посреща българите в Чикаго, сега беше в България, но там трябваше да ме чака друг човек. Полетът ми беше през Москва, ама аз от вълнение не мога да заспя в хотела. И изведнъж сънувам. И виждам човека, който ме чака. Виждам го много ясно, макар никой да не ми го е описвал. Със зеления пуловер, с очилата… И стигайки на летището в Чикаго, слизайки от самолета, видях този човек с пуловера и очилата. Чакаше мен. Разбрах го още преди да си прочета името на табелката. Невероятно е,
но на мен сънищата толкова много неща са ми показвали, че не е за вярване
За някои от тях ще стане дума по-нататък. Започнах при едно украинско семейство, но и те бяха дошли наскоро и нямаха материалната възможност, за да ми плащат достатъчно – стоях само два месеца и напуснах, защото исках повече. И така от семейство на семейство, накрая си намерих мястото. При баба Пери - американка от немски произход. Тази баба, ако беше ни родила една майка, нямаше толкова да си приличаме. Тя е зодия овен - аз съм овен. Каза, че в моята стая имало пиано, но го продала. Викам й, защо го продаде, сега щяхме да си свирим и да пеем. Пери пита, на какво свириш – на акордеон и китара, отвръщам. И тя, за да се увери, отиде в музикалния магазин и взе под наем за седмица акордеон. И се впечатли, че свиря. И ми подготви изненада за Коледа. Пуснала обява в местния вестник, че търси акордеон в добро състояние. И един ден гледам някакъв американец носи куфар. Викам, Пери, един млад красив мъж идва. Тя вика, Лили, зная, посрещни го. Франк Пери се казваше този американец, но тогава още не го познавах. Той внесе куфара, а Пери ме подкани да го отворя. И веднага се върнах в детството, когато баща ми донесе един такъв голям куфар… Отворих го и… Вътре беше пак такъв прекрасен червен акордеон.
Няма нищо случайно.”
Тодор ГРОЗДЕВ
