Други Пазарджик

Захари Стоянов заливал с хули и обиди Константин Величков

  15.11.2020 06:19             
Захари Стоянов заливал с хули и обиди Константин Величков
Захари Стоянов

Неизвестни страници за горещите отношения между двамата ни показва доц. Ангел Тонов в новата си студия

„Захари Стоянов – Константин Величков“. Това е най-новото, все още непубликувано, изследване, което ни предлага доц. Ангел Тонов от Велико Търново. Този наш усърден литературовед се вълнува още от студентските си години от житейския и творчески път на Константин Величков и се утвърди безспорно като един от най-плодоносните съвременни величковеди. В първата си книга той ни поднесе първия най-всеобхватен портрет на Величков, а във втората ни запозна с непубликувани и малко известни речи и статии на Величков, изровени от някогашната периодика на Източна Румелия. Сега в ръцете на най-големите му почитатели е труд, посветен на

горещите взаимоотношения на Захари Стоянов и Величков

– територия, която досега е „бяло поле”.

Още в началото ни препраща към социалния произход на двамата ярки представители на Българското възраждане и първостроители на следосвобожденска България. Единият, пет години по-възрастен, роден в малкото старопланинско село Медвен, Котленско, учил-недоучил в тамошното църковно и класно школо, овчарувал няколко години из Добруджа, сетне чиракувал като абаджия в Русчук, където прекрачва един ден спасителния праг на местното читалище „Зора“… А другият, роден и израсъл в някогашния Т. Пазарджик, дишал въздуха на съвършено друга емоционално-битова семейна среда, която предопределя до голяма степен неговото успешно интелектуално развитие. През 1868г. е изпратен от Стефан Захариев да се учи като най-будно и ученолюбиво момче на града в Султанския лицей на Цариград…

Доц. Тонов припомня и революционната дейност на Величков и на Стоянов, сравнява срещите на двамата с Бенковски и пресъздаването им от тяхна страна. По-нататък авторът проследява тежката съдба и на двамата след кървавия погром, като ни отвежда в Пловдивския затвор, където и Захари, и Величков, лежат, но изобщо не се срещат. Това е индикатор и за

бъдещите конфликтни отношения, активната страна в която е зетят на баба Тонка

Авторът на „Записки по българските въстания“ е освободен поради липса на доказателства за участие в големия бунт и е въдворен в родното му село Медвен, а Величков е уличен като организатор и заставен да продължи със смъртна присъда към Одрнския затвор. За неговите мъки и страдания сетне ще ни говорят трогателните страници на документално-мемоарната му повест “В тъмница“.

За мъчителното им пребиваване в Града на тепетата Захари Стоянов е отбелязал в спомените си, както свидетелства авторът, че споменава името Величков само сред българските затворници, владеещи френски език, успели да опишат кървавите издевателства на погромаджиите срещу народа ни пред представители на европейската комисия, пристигнала да разследва злодеянията на османската власт. В текста обаче е намерило място и недоверието на Пазарджик, че той не е въстанал, защото в състава на местния революционен комитет, председателстван от Величков, са взели връх „учените, граматиците“.

В немалко страници са отразени житейските пътеки и на двамата след Овобождението. Единият, малообразован, минава през Търново и Русе, и още през 1882г. рисковано да търси късмета си в столицата на Източна Румелия. Възпитаникът на Султанския лицей, притежаващ солидно за времето образование, се завръща в родното си място, но не след дълго и той хвърля котва в Града на тепетата. Именно там, двамата борци за национално освобождение

започват да кръстосват неудържимо шпаги

И разбира се, масло в огъня непрекъснато е хвърлял авторът на „Записките”. Така се слага началото на една неугасима конфронтация, която е и обект на едно доста внимателно проучване и изследване от Ангел Тонов. Пловдив по онова време е врял и кипял не само в политически, но и в духовен аспект. Там се е струпала и водела интензивен живот почти всичката ни интелигенция след Освобождението и всеки е целял надмощие и завоюване на позиции. Захари Стоянов намира позиции във в. “Южна България“ и от неговите страници започва да поучава всички, които са изплували вече на гребена на обществените вълни. И съвсем естествено е на мушката му често да попада известният и нашумял вече

Величков, а и немалко Вазов, които са редактори и оформят журналистическия облик на в.“Народний глас“

Той, по думите на автора, не можел да преживее високия авторитет, с който се е ползвал пазарджиклията като уважаван народен представител, ръководител на Дирекцията на народното просвещение, завладяващите му статии в печата, бурно аплодираните му речи от заседанията на Областното народно събрание и респектиращото му присъствие в цялостния духовен и стопански живот на Източна Румелия. „Затаената неприязън, както отбелязва Ангел Тонов, избухва и се превръща в открито изявен политически и личен конфликт.“ А тази омраза пуска своите корени още по време на

първата им среща с Бенковски в Панагюрище

И неслучайно в „Записките“, върху които работи през 1882-83 г., дума не обелва за това първо запознанство. Захари използва всеки повод, за да атакува своя опонент. Обвинява го, както пише и авторът, в прекомерно преклонение пред Русия, пък бил забравил нашите народни поборници, дали живота си за свободата ни. Само че в не една и две публикации Величков е надигал глас за достойно почитане паметта на загиналите в национално-осбободителните борби. Ангел Тонов следи проницателно растящото напрежение между двамата. Захари Стоянов упорито търси да открие нечистоплътност и обвинява своя опонент в користност във всяко начинание, каквато му приписва даже и с организаторската му дейност с гимнастическите дружества, предназначени да подготвят във военно отношение младежта ни за участие в предстоящото Съединение. „Изопачавайки истината за Величков – пише доц. Тонов, –

го нарича с обидни прякори, приписва му неверни качества и постъпки,

за да го злепостави, омаловажавайки и написаното от него.“ Читателят наистина изпада в недоумение, когато се докосне до обвиненията, че Величков, пък и Вазов, са некомпетентни да правят преценка на учителите и на учебното дело в областта. Нещо повече, Величков не бил в състояние да ръкводи просветното ведомство, защото нямал университетско образование?! Захари по всяка вероятност не се е замислял, че синът на Величко Петков е завършил като първенец Султанския лицей в Цариград, учил е известно време право в Париж и две години изобразително изкуство във Флоренция… Неведнъж по странците на в.“Южна България“ намират място и обвинения, че Величков няма право да се меси и в дейността на театралната трупа в Пловдив, защото светът на Мелпомена бил чужд за него и не можел да бъде полезен на артистичния свят. Затова и Ангел Тонов ни припомня

невероятната сроденост на съгражданина ни със сценичното изкуство

Добре е известно, че още от школските си години в Цариград Величков чете и превежда чужди драматурзи, прави първите си опити да пише пиеси, които поставя и в тях играе главните роли не само там, но и по-късно в Пазарджик и Пловдив. Нещо повече, на сцената на румелийската столица се играят с негово активно участие и драми, плод на творческото му дарование. Но редакторът на „Южна България“ не подбира език и си служи с най-обидна лексика. Но нареченият от него „уличен оратор“ всъщност е бил блестящ оратор в Областното събрание. И доц. Тонов ни припомня думите на Симеон Радев: “Там най-пламенно от опозиционерите говори Величков, в пълно обладание на ораторския си талант. Неговата реч не бе ядовита, ни агресивна...“

Учудващо е, че Константин Велчков никога не е губел равновесие, проявявал е желязна сдържаност и

няма информация да е отвръщал злобно

на този порой от провокативни нападки и унизителни обиди. В това ни убеждава и завидната сдържаност, която проявява, след като чете за хулите, които се изсипват в печата срещу първата Българска христоматия, съставена от него и Вазов. Вместо да отвръща със злобен тон на критиките, той със завиден умерен такт отправя следното писмо до бившия най-близък сподвижник на Бенковски:

„Любезний Господине,

Изпращам Ви приносящий настоящето една Христоматия. Извинете, че малко късно изпълнявам обещанието си. Крайно ще ме задължите, ако ми изпратите за 2-3 дена от българските песни на Кончаловски, което сте зимали от Обл. Библиотека.“

В тези редове долавяме благородния полъх на човешкото, на европейското възпитание на човек, чужд на каквито и да са лекомислени постъпки, дребни емоционални заяждания. За съжаление, тази добронамереност не се посреща с очакваното разбиране. Събеседникът му продължава да беснее от вестникарските страници, заливайки с обиди просветния директор, налагал според него насила Христоматията да се изкупува на високи цени и да се изучава задължително в училище. Нещо повече –

двамата с Вазов натрапвали на подрастващите свои нескопосани измишльотини,

а също така и на други автори от същия сой. Без основание го нарича „сребролюбец, властолюбец, човек, който напакостява на учебното дело“. Даже, без да има никакви доказателства, учудва се и Ангел Тонов, го изкарва турски шпионин преди Освобождението.

Човек е развълнуван и раздвоен от тези нелицеприятни щрихи на един изненадващ образ на Захари Стоянов.

Безспорно Захари е колос

Неоценими са неговите „Записки по българските въстания“, драгоценните му биографични книги за Левски, Ботев, Чардафон велики и страстното му емоционално присъствие в българската публицистика. Доморасъл талант, с изключително дарование, събудил с упоритото си самообразование неподозиран творчески потенциал. И може би това накара и Ефрем Каранфилов през 70-те години на миналия век да го изкачи на най-високия български писателски пиедестал. Но прави чест на Ангел Тонов, че е общувал така отговорно и компетентно из периодиката на Източна Румелия и подкрепя с конкретни цитати своите разсъждения, представяйки в нова, непозната светлина личността на Захари Стоянов. Подобен критичен, аналитичен подход откриваме и в книгата на Панко Анчев, който ни връща към неговия реален политически облик.

В същото време обаче читателят не може да не почувства топлия полъх на симпатиите, с които авторът ни потапя в равновесните човешки преживявания на Константин Величков. Но този голям родолюбец и бележит възрожденец, ревностен строител на духовна следосвобожденска България завинаги ще покорява и вдъхновява българските поколения не само с творчеството си, но и с беззаветната си преданост, любов и всеотдайност да служи честно на отечеството ни.

Продрум ДИМОВ


Свързани
Последни новини
Анкета

Трябва ли учениците да ходят присъствено на училище?


Резултати
Обяви

ПРОДАВАМ ЛЕКАРСТВО „ИРОКСОЛ” ЗА ДЕКУБИТАЛНИ РАНИ, 0895 857129.

ПРОДАВАМ ЛЕКАРСТВО „ИРОКСОЛ” ЗА ДЕКУБИТАЛНИ РАНИ, 0895 857129.

БИВШ ПОЛИЦАЙ, СОБСТВЕНО ОРЪЖИЕ, ТЪРСИ РАБОТА, 0876 167 663

БИВШ ПОЛИЦАЙ, СОБСТВЕНО ОРЪЖИЕ, ТЪРСИ РАБОТА, 0876 167 663

ДАВАМ ПОД НАЕМ БАР, ПАЗАРДЖИК, ЦЕНТЪР, 0876  167 663

ДАВАМ ПОД НАЕМ БАР, ПАЗАРДЖИК, ЦЕНТЪР, 0876 167 663
Всички