Наскоро Андрей Андреев представи третата си книга „Тридесет крачки до Америка“ (изд. „Беллопринт”, Пазарджик, 2020). Авторът е познат на читателите на сайтовете „Литературен свят“, „Лига на българските писатели в САЩ и по света“, литературен клуб „Отвъд кориците“, където той е представен със свои разкази. Негови стихове, епиграми, фейлетони и литературно-критически текстове за постановки са публикувани във в. „Септемврийско знаме“, в. Ехо“, в издания на българите в чужбина. Шестнайсетте разказа в новата му книга се четат бързо, леко и остават измамното впечатление за всекидневни, обикновени случки и изживявания. Но тяхното въздействие започва малко след това. Сякаш усещаме, че сме били подведени с непресторения, естествен, разбираем език на повествувателя и така сме попаднали неусетно в неговия свят – в света на възкресените спомени за детството, за първите любовни трепети, за родителите, за семейството.
В основата на всичките му разкази лежи тъжният и оголен тезисен сюжет за едно изоставено рано от баща си дете, което ще бележи целия му живот с болезнения въпрос: „Защо не ме научи да казвам татко?“/ „Оня с мустаците“/.
Всяка история на Андрей има достоверна основа. Роденият през 1946 година в с. Огняново разказвач е имал достатъчно житейски и професионални изпитания, за да не му се налага да измисля. Ето защо повечето от тях имат Аз - повествувание. Третоличното разказване е използвано по-скоро от разбираема дискретност, за да може свободно и уж „дистанцирано“ да сподели по-интимни моменти от живота си.
Гръбнакът на книгата му, струва ми се, са двата разказа „Последната Коледа по стар стил“ и „Оня с мустаците“. Първата творба документира художествено запознанството и годежа на разказвача с бъдещата му съпруга, а втората представя моменти от едно тъжно детство и по-късно - осъзнато осъждане на „оня с мустаците“.
Актуалните случки – или по-скоро емоционални състояния – в книгата са посветени на едно любимо увлечение на Андреев – планинарството /„Завръщане в Пирин“/, на самотния живот на село, в който обаче надвечер може да „се отскочи“ до Америка чрез скайпа и дядото да се нагледа на внучето, което с всеки ден става все по-голямо /„Тридесет крачки до Америка“/, на закъснелите очаквания за съизживяване и съсподеляне, за парещата нужда от другар до тебе – „Шегите на Амур“, „Междучасието“, „Мостът“.
Стилът на Андреев е изчистен от дълги словоизлияния и детайли. Пестеливо, но точно и образно авторът ни въвежда в обстановката, с една-два щрихи нахвърля характеристиката на героите си. Диалогът му е стегнат, динамичен, адекватен на персонажите и ситуацията. Описанията му на природни картини са кратки, но успяват да създадат конкретна представа за мястото на случката и да ни убедят в автентичността й.
Разказите на Андрей Андреев носят полъха на една мека меланхоличност. Защото те са красиви спомени – дори когато разказват за нерадостни моменти от миналото – за изчезнало безвъзвратно време, което ни събужда нощем и понякога ни задава въпроси, на които не знаем отговорите.
В този смисъл неговите разкази са не само лични възпоменания, но и провокация към нас самите – спомняме ли си детството, момичето от първия чин с русата плитка, първата целувка, първата любов и първата раздяла, магическото появяване на рожбите ни, неизбежните семейни дразги, загубата на скъпи хора…
Все истории, в които можем да открием и своята.
Георги К. СПАСОВ
