Понеделник, 08 Мар 2021
 
Други

Нешо приключенства на Монблан - там стана водач по неволя

  21.01.2021 06:01             
Нешо приключенства на Монблан - там  стана водач по неволя

ПАЗАРДЖИК-ШАМОНИ. Нешо Пелтеков обича адреналина, затова и в края на лятото качи Монблан (4809 м) в чест на титлата „Пазарджик – европейски град на спорта 2020”. Сега обаче той и още участници в експедицията готвят съдебен иск срещу туроператора, защото се е оказало, че не той трябва да води и осигурява групата, а групата – него. Най-важната точка в исковата молба е шефът на фирмата да изкара курс за планински водачи 6 месеца след влизане на съдебното решение в сила. Защото иначе няма механизъм за контрол на квалификацията на туроператора съобразно избраните от него маршрути. А качването на най-високия връх в Западна Европа е рисковано, даже ако имаш опитен планински водач до себе си. Нешо Пелтеков е познат на нашите читатели още от времето, когато стана Барман номер едно на България за 2009 г. Той качи най-високия връх в Африка Ухура (5895 м) в планината Килиманджаро и единствен премина базов лагер „Еверест” и стигна връх Кала Патар (5545 м). Нешо е бил на 6 континента и в 37 държави, но ние в „Знаме” отдавна сме се уверили, че той не е само приключенец и търсещ духовно просветление мъж, а рядко принципен, честен и добър човек. В разказа му спестяваме името на фирмата, а нейният шеф ще наричаме Пресиян. А историята му трябва да ни е обеца, когато се доверяваме на фирма за каквото и да било.

„Идеята беше да изкача европейския първенец Елбрус в чест на Европейския град на спорта, започва разказа си Нешо. В Русия обаче границите бяха затворени и се бях отказал. До средата на лятото, когато имаше охлабване на мерките и започнах да търся начини чрез наши агенции. Преварително бях наясно, че върхът се качва с водач и таксата за него е около 800 евро на ден, затова избрах български фирми, за да се вместя в бюджета, а и за да мога да се концентрирам върху физическата си подготовка. Иначе всяка друга година сам си организирам екскурзиите в чужбина, намирам си местни фирми и водачи. И ето, седнах, написах „експедиция до Елбрус”, и ми излязоха три фирми. Написах три имейла, но и трите ми отговориха, че тази година отпада, като едната поясни, че

може да се отвори възможност за Монблан

Дни по-късно получих обаждане от една от тях, че са получили потвърждение за места в една от хижите под Монблан и ако съм съгласен, трябва да потвърдя до 12 часа. А часът беше 10. За толкова кратко време двамата приятели, които искаха са ходят на Монблан, не можаха да вземат решение, обаче аз реших, че не трябва да изпускам възможността. Нямах време да проучвам фирмата. Човекът, да го наречем Пресиян, ми изпрати оферта, банкови сметки, информация за това, че поемат транспорт, екипировка, въжета, инструктажи и водачи – защото на всеки двама клиента има един водач. Преди няколко години във Франция затегнаха мерките в това отношение, защото имаше зачестили смъртни случаи. Сега задължително трябва да имаш и електронна регистрация за някоя от двете хижи под върха „Тет Рус” или „Готе”, ако ще катериш, а групата по закон трябва да е от трима души с водача. Транспортът до Милано не бе включен в офертата и се разбрахме, че ще летим дотам, а от Милано – с кола под наем до Шамони.

Нямах време да проучвам сериозно фирмата

Сега, като ще водим дело, имаме кореспонденция, имаме оферти, има какво ли не, но нищо не е разписано. А банковите сметки, по които сме превеждали парите, се оказаха лични, а не фирмени… После и други хора ми казваха, че са се опарили от нея, оказа се, че в много магазини за туристическа екипировка и принадлежности на Пресиян му е забранен достъпът… Тогава обаче погледнах в интернет, видях, че фирмата е водила хора на доста места, а във Фейсбук има 17 хиляди последователи - и преведох парите. В това число и за самолетни билети по 200 лева до Милано. Десет дни по-късно обаче въведоха карантина за всеки, който влиза в Италия. Или поне така ми казаха от фирмата. Щото се оказа, че карантината не е важала за тези, които минават транзит. Три дни преди тръгването

бях на Мусала – бях преспал там за аклиматизация и тренировка,

когато на слизане получих обаждане, че няма да летим и трябва да тръгнем с бус един ден по-рано. Тоест, на следващия ден. Но му казах, че ще си потърся варианти, защото няма как да пътуваме два дена с бус и на следващия ден да катерим Монблан с подути крака. В групата се бяхме записали 7 човека и от тях още двама искаха да пътуват със самолет. Така купихме самолетни билети, парите за които вече бяхме платили на фирмата. И тримата минахме през Женева, оттам хванахме шатъл до Шамони и буквално 400 м преди хотела бусът ни настигна, както носехме куфарите. Настанихме се и отидохме да вечеряме.

И тогава започна да свети червената лампичка, че нещо не е наред.

Водачът на групата Пресиян се държа много арогантно в едното заведение и те ни изгониха

Казаха ни, че няма места, а вътре беше полупразно. В следващото заведение той продължи да бъде арогантен. Девет човека си поръчахме три пъти фондю (Фондюто е традиционно швейцарско ястие, което се приготвя от парчета сирене, термично разтопени с бяло вино в специален уред за фондю – „Какелон”  до кремообразна консистенция, ароматизирани с черешова ракия или вишновка. Дегустира се с потапяне на кубчета твърд хляб, които се овалват в разтопеното сирене с помощта на специални вилици за фондю, б.р.). Фондю е традиционнаа храна за споделяне и се слага в средата на масата, за да се топи. В заведението ни направиха комплимент и вместо три блюда по 300 грама ни дадоха едно от 1 кг и го сложиха по средата. Той се развика на персонала, че настоява неговото фондю да бъде в отделна чиния, затова иска купичка да му пресипят от общото. Не искаше да знае, че няма как да му пресипят, защото се прави в съда, в който се сервира и в момента, в който гребнеш, то се втвърдява. Преслав хвърли една купа със салата на земята и на английско-български извика, че иска да му сипят в ей тази купа. Дори готвачката излезе, за да го пита какъв е проблемът.

Трябваше на другия ден

да се качим с лифта до връх Егюйи дю Миди (3842 м), за да направим „генералната репетиция”

преди изкачването на следващия ден. На сутринта се наредихме на опашката, но се оказа, че нямаме предварителни резервации – а това го пишеше навсякъде. И вместо да се катерим в 8 часа и да се аклиматизираме, трябваше да чакаме първата свободна кабинка в 12,30 часа и да дъвчем кроасани. Оказа се, че трябва и сами да си купим билетите, защото Пресиян се качи пръв в първата свободна кабинка и потегли нагоре. Качихме се, екипирани, направихме едно излизане около 400 м, което да симулира това към Монблан.

Половината от нашата група не знаеха как се слагат котки и екипировка

и реално един от клиентите трябваше да го обяснява. Клиент, защото водачите се екипираха, вързаха се и тръгнаха нагоре. И тогава осъзнахме нещо. Оказа се, че нямаме водач не само на всеки двама човека, а и на цялата група. Аз водех втората тройка, а третата тройка от нашата група бяха само клиенти. Добре, че имаше още едно подготвено момче, освен мен – Желязко, и той бе реално водач на третата свръзка. Направихме тези 400 м и „водачите” казаха, че тук ще почиваме. А то е хубаво човек да се раздвижи малко. Обаче групата спря да почива, Желязко правеше инструктаж как да се действа при подхлъзване, а аз направих един преход от около час до един заслон. Когато се върнах,

започнахме да събираме багажа и какво да видя – фасове

Направо недоумявах! Питах на кого са и се оказа, че Пресиян пуши такива цигари, но фасовете „сигурно са изпаднали”. Исках да се качим по-нагоре, но „водачите” решиха, че е по-добре да слизаме надолу, защото „няма какво да правим тука”. И слязохме.  Така че това беше аклиматизацията – едва 3-4 часа, през която „водачите” се „аклиматизираха” с цигари на 3800 м и си хвърляха фасовете. Всъщност през цялата експедиция аз вървях с едно пликче в джоба и обирах боклуците след тях и в планината, и по масите в хижите…

На следващия ден хванахме лифт и теснолинейка, която ни свали на около 2300 м, откъдето поехме за първата хижа - „Тет Рус”. По този маршрут след нея беше хижа „Готе”, после заслонът „Валоа” преди самия връх Монблан. Има чекпойнтове на всяка хижа и за да спазим закона, трябваше да се разделим на тройки с дистанция от по десетина минути.

За да се правим на непознати, когато стигнем хижата

Още предварително бяхме говорили, че ако има места в „Готие”, е по-добре да се качим там от „Тет Рус”, където ще стигнем сутринта. Защото между двете хижи има изключително труден преход – там е Гранд Коар - около 60 м дълъг водопад от скали и камъни, който взима жертви. Защото всеки момент могат да паднат камъни отгоре. По-нагоре пък се преминава Стената - по 40 см тясна ледена пътечка, от двете страни на която има по няколкокилометрови пропасти. Въобще, ако атакуваме върха от долната хижа, трябва да тръгнем в 23 часа, защото ни чакат 16 часа преход – докато от горната си спестяваме около 4 часа и можем да потеглим в 3 часа сутринта. Още повече, групата ни изобщо не беше готова за тежък преход. Пресиян обаче не искаше – цената в „Готе” е с 20 евро по-скъпа на човек. Бяхме в столовата в „Тет Рус”, за да решим какво ще правим, но не на масата, която той ни беше показал – защото се освободи друга, със страхотен панорамен изглед. Той дойде и отказа да седне при нас. И когато едно момиче отиде и го помоли да си даде газовото котлонче, зада си сгрее водата за храна. Но понеже не стана на неговата, отговорът бе: „Отиди при твойта групичка, те да ти дадат”. Шест човека искаха да тръгнат с мен, а той ме упрекна, че цепя групата. Обясних на хората, че не мога да поема отговорност за тях.

Поемах по-малко риск, ако тръгна сам, но прецених, че трябва да остана

Като помислих, реших, че вероятността да не им се случи нещо, е по-малка, ако съм с тях. Защото щяха да бъдат водени от некомпетентни и неподготвени „водачи”. Никой там, освен Желязко, не знаеше за какво става въпрос, нито имаше някакъв опит. В никакъв случай не искам да бъда разбран погрешно, не се правя на герой. Но исках да попреча на нещо да се обърка, да спомогна за сплотяването на групата и всичко да мине безпроблемно. Дръпнах Пресиян настрана и му казах: „Човек, тези хора са уплашени, вече ти нямат доверие. Седни, говори с тях, ако трябва - играйте карти…” И вечерта седнахме, той не се извини, но извади газовото котлонче, направихме си храна. Тръгнахме да катерим в 23 часа, но Пресиян не си бе направил труда да види къде е пътят. Аз го бях видял през деня

и му казах, че тръгваме в грешна посока, но той вярваше на джипиеса

– преди 3 години някой го бил водил по този маршрут. И направихме един зиг-заг, който ни удължи пътя с 40 минути. Закъсняхме с пристигането в хижа „Готе” и се оказа, че тя е била отворена от 2 до 3 часа, когато са тръгнали настанените там към Монблан. А ние бяхме там в 4 часа и нямаше откъде да си купим вода (нарочно не носехме много с нас, за да не ни тежи). Разпределихме си тази, която имахме в наличност на 3800 метра. Пресиян не бе проучил това и ни уверяваше, че цяла нощ магазинът на хижата е отворен. Сменихме екипировката, сложихме котки, пак се вързахме по трима – Пресиян се върза за мен като най-подготвен, заедно с едно момиче. Другата връзка бе с водач Желязко и две момчета, а третата бе с

фирмения „водач”, който по време на изкачването на Стената се изгуби три пъти

Оказа се, че никога не е излизал в планина извън България, но няма и нито ориентация, нито някакви теоретични познания. От „Тет Рус” до заслона той и хората му изостанаха на 40 минути зад нас, а идеята бе да вървим заедно. После се оказа, че „неподготвените” са му давали зор, но той не е могъл да върви в тяхното темпо. Аз обяснявах на всички как да ходят, защото водачът ни го правеше грешно. Изминаваше по 3-4 широки крачки и спираше да почива. Вместо да прави малки, т.нар. „хималайски крачки”, бавно, но без да спира така начесто. Всички измръзнахме, защото така се придвижвахме много бавно. Вече закъснявахме с над 3 часа преди да сме стигнали заслона. А другите вече се връщаха от върха. На заслона всички бяхме изморени,

„водачът” започна да го хваща височинната болест и с Пресиян искаха почивка

Другите искаха да продължим. Така тръгнахме четирима – това е против всички правила, но иначе нямаше да качим върха. Така аз и Желязко бяхме от двата края на свръзката – отзад и отпред. Вървяхме по тази тънка и стръмна ледена пътечка над пропастите между заслона и Монблан. Учех хората пред мен как да стъпват, но след 300 метра момичето каза „Откачам се, не мога повече”.

И се откачи от въжето по средата на нищото

И тогава видях и другите в далечината. Оказа се, че останалите от групата, които останаха, са дали зор на „водачите”. Пресиян бе вързал още трима човека, защото неговият колега тотално се бе отказал от отговорността си и вървеше сам. Така че тройки нямаше никакви. Междувременно и другото момче при нас се отказа. Но как да ги оставим?! Бяхме влезли в тесен ръб и с Желязко решихме, че ще вървим всички много бавно, с много почивки, но ще продължим заедно. Когато стигнем, докъдето стигнем. Почти веднага срещнахме последните, които се връщаха от Монблан. Бяхме забравили за правилото тук,

че стане ли 12 часа, трябва да се обърнеш кръгом докъдето си стигнал

и да се върнеш обратно. А то май беше минало 12. Бяхме последните хора в планината и прогнозата не беше никак добра. Но пък физически това ми беше най-лесното изкачване в живота. Обяснявах им как трябва да ходят и не бързахме за никъде. Не се задъхвах, дишах през носа през цялото време. Сега бях мотивиран за другите хора. Бях решил веднъж да си платя друг да носи отговорност за организацията и сега трябваше да поема отговорност за други хора. Може би съдбата ми даде урок. Не искам да звучи самохвално, но

все едно бях изпратен там – тези хора нямаше да се оправят със сигурност

Желязко после ми каза, че в заслона е бил тотално демотивиран и е бил готов да се откаже, но като съм тръгнал, му е дошла силата... Така успяхме да се качим на върха. Направихме набързо няколко снимки – бяхме превръзнали заради бавното темпо. Беше много студено и духаше силен вятър. „Водачите” също се качиха. При слизането надолу реално аз водех групата. Зад мен бе Мартин, който тежи над 100 кг и започна да го хваща височинна болест. Ако паднеше, повличаше и нас. Но с почивките се справихме. Слязохме на заслона и около час чакахме другите. „Водачите” бяха супер зле – подути, не можеха да говорят, легнаха. Казах им, че трябва да слизаме, защото на тази височина симптомите им за височинна болест ще се задълбочат. Така с Желязко качихме и свалихме хората по местата, където си задължен да бъдеш с водач. Хората бяха доволни и ентусиазирани. „Водачите” също – те слязоха надвечер, защото трябваше да платят за още една нощувка горе.

Не искам да се правя на спасител. Не знам дали съм спасил нечий живот, но със сигурност ако не бях аз, повечето нямаше да качат Монблан.

Така и не ни върнаха парите за самолетните билети. Решихме да ги съдим – не заради парите. А защото този човек води всеки месец групи някъде и застрашава живота им. Нека съдът да го задължи да изкара курс за планински водачи. Не искаме да му спираме бизнеса, но се надяваме да му светне лампичката и дори без съд да го стори. Трудно ще бъде, но ще опигаме, категоричен е Нешо.

А в това време фирмата организира експедиция за Еверест, а остават малко свободни места.

Тодор ГРОЗДЕВ


Свързани
Последни новини
Анкета
Обяви

ТЪРСЯ ПРИЯТЕЛКА, ГЕНОФОНД ТРАКИЙКА, ИТАЛИАНКА, ФЕЙСБУК: ANGELO SHUMAN, 895 33 65 65.

ПРОДАВАМ СИСТЕМА ЗА ДОМАШНО КИНО „ЕЛИТ“, 140W, В ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ, С РАДИО И USB, ТЕЛ. 0887915316

ЛИЦЕНЗИРАНИ КУРСОВЕ: ФРИЗЬОРСТВО, КОЗМЕТИКА, МАНИКЮР И ГРИМ, 0888 616 438.
Всички