Четвъртък, 25 Фев 2021
 
Други Пазарджик

Носителката на национална награда „Теодор Траянов” Елена Алекова: Господ ни праща на Земята да творим, а не да се страхуваме

  18.02.2021 06:36             
Носителката на национална награда „Теодор Траянов” Елена Алекова:  Господ ни праща на Земята да творим, а не да се страхуваме

В посвещение Николай Хайтов ми „завеща” родопската литературна нива

ПАЗАРДЖИК. Писахме, че Елена Алекова е тазгодишната носителка на националната литературна награда "Теодор Траянов" (конкурсът се провежда през три години). Поетесата е родена в смолянското село Мугла през 1963 г. Завършва литературния институт "Максим Горки" в Москва, специалност "Белетристика". През 1994 г. Елена Алекова става доктор по философия и филология. Специалист е по руска и съветска литература на 20 век. Работи като редактор във вестник "Български писател", както и в издателствата "Български писател" и "Христо Ботев". Главен редактор е на вестник "Тракия". Освен това е експерт в Министерството на културата с министър Стефан Данилов. Автор е на 12 поетични книги, на романа в стихове "Милена" (в две части - през 1998 г. и 1999 г.) и на книгите "По невидимите магистрали", "Литературна критика" (2003 г.), "Отвъд думите" (2006 г. - белетристика) и "Моята България" (публицистика). Превежда от руски и беларуски. Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Съюза на учените. Носител е на престижни награди.

С победителката в литературната надпревара разговаря наша репортерка.

- Г-жо Алекова, честита награда! С какво кандидатурата ви за спечелване на отличието на името на Теодор Траянов впечатли авторитетното жури?

- С романа в стихове "Милена" - първият успешен роман в стихове в съвременната ни литература. Поне така го определят литературните критици. Имало е и преди храбреци у нас, захванали се да пишат роман в мерена реч, разбира се... Пенчо Славейков, по-късно Евстати Бурнаски... Най-известният роман в стихове в световната литература, знаете, е „Евгений Онегин” на Александър Пушкин.

- В творчеството си залагате на лириката, на публицистиката, на белетристиката и на литературната критика. Кое е водещото?

- Предполагам, поезията. Издала съм 12 стихосбирки. Но и другите неща ме привличат. Публицистиката – с това, че днешното време, като всяко друго време, им своите неправди и кривици, които трябва да бъдат посочени. Белетристиката – защото има неща, които в поезия не можеш да разкажеш. Водя Националния литературен салон „Старинният файтон” и това ме провокира да пиша за авторите, които представям в него.

В лириката ме вълнуват темите за живота и смъртта, тъгата, радостта, които ни съпътстват, както и всичко, което в живота ценим... Но това са теми на поезията изобщо... Трудно е да се отговори на такъв въпрос, защото поезията не може да се преразказва. Тя идва от сърцето и е адресирана до сърцето.

- Преводач сте на руска и беларуска литература. Какви чужди произведения предпочитате да звучат на родния ни български?

- Всички, които ме впечатляват и които харесвам. Още като студентка през 90-те години на миналия век преведох книгите "Единство” и „Коментари" на големия руски поет и литературен критик Георги Адамович (1892-1972), акмеист, един от учениците на Николай Гумильов. След Октомврийската революция в Русия, в началото на 20-те години, той емигрира във Франция, където завършва и жизненият му път. Наричат го аскет в поезията - нещо, което ценя, и на което се възхищавам. През 1967 г. в "Единство" той събира свои стихове – нещо като представителен сборник на поезията му. Преведох го, като добавих и други негови творби, които ми харесват. Затова книгата му в превод е със заглавие "Единство и други стихотворения". От този род книга-равносметка, но в областта на литературната критика, е сборникът му "Коментари" (1967). Книга за руската литература, класическа и съвременна, „вътрешна” и емигрантска, за живота в емиграция, за Русия и Запада. Георги Адамович е не просто поет и литературен критик, а прекрасен мислител.

Превеждала съм и други руски поети Велимир Хлебников, Георгий Иванов, Булат Окуджава, Дмитрий Мизгулин, Иля Виноградов...

Един от най-близките в сърцето ми беларуски писатели и преводачи е Нил Гилевич. Той е превел Ботев така, сякаш Ботев сам е писал стиховете си на беларуски – толкова е автентичен. Имах щастието лично да познавам Нил Гилевич. Познанството ни беше зашеметяващо. От наше „циганско лято” отидох в Минск направо в зима. Запознахме се на среща в Съюза на беларуските писатели, седяхме един до друг, а после го помолих за интервю. Разговаряме на различни теми и той въздъхна: „А какви хубави песни имаме славяните...”, облегна се на стола и запя с плътен мъжки глас "Девойко, мари, хубава, сипни ми винце да пийна...". Онемях. „Трябваше ли да измина стотици километри от България, за да чуя нашенска народна песен?” – се попитах тогава... Да, защото у нас по това време (90-те години на миналия век) се вихреше само чалгата... При това ми я изпя я чужденец, възхитен от красотата на българския фолклор... Поразена от този факт, когато се върнах у дома, започнах да разучавам и пея български народни песни. И ги пея и до днес.

Нил Гилевич е и прекрасен поет, с удоволствие превеждам негови стихове. Във вестник "Български писател", където преди време работех, както и във в. "Русия днес", съм публикувала, освен негови стихове в мой превод, и няколко интервюта.

- Носителка сте на престижни награди...

- Получавала съм национални и международни литературни награди за поезия, публицистика и есеистика, за превод. Преди две години за Георгий Адамович в Москва получих наградата за най-добър превод от руски на чужд език. Особено ме топли Националната награда за поезия "Дамян П. Дамянов" (2010 г.). През 2019 г. ми бе присъдена Националната литературна награда „Николай Хайтов” по повод 100-годишнината от рождението на писателя – за сборника с публицистика „Родопа е предел”, в който се разобличават лъжите за българите в Родопите, изповядващи ислям. За този сборник получих и най-високото отличие на Съюза на българските журналисти „Златно перо”...

- Какви чувства и спомени пазите за Николай Хайтов?

- Имах честта отблизо да познавам големия Хайтов. Навремето той ме назначи във вестник „Български писател”, но не „заради черните ми очи”, както се казва, а след като бе прочел статията ми „Моята България”. С Хайтов общувахме като близки хора. Възприемах го като свой духовен баща, като мъдрец, като приятел, който не предава. Представи и двете части на „Милена”. Когато през 1999 г. издаде юбилейния си сборник „Шумки от габър” и „Диви разкази”, ми го подари с автограф: „На Елена Алекова, на която завещавам родопската литературна нива...”. С твореца ни свързва искрено приятелство, което ми даде много. През 2010 г. издадох книгата „Сеячът на безсмъртие” (Думи за Николай Хайтов) – със спомени за него и статии за неговото творчество.

- Как момиче от малкото родопско село Мугла стигна до Литературния институт „Максим Горки” в Москва? Какъв творчески път измина то?
- Като студентка в Учителския институт „Дичо Петров” научих, че има такова висше учебно заведение в руската столица и че то е единствено по рода си в света. Не знам как, но „видях”, че ще уча там. Запознах се с условията за кандидатстване, изпълних ги и ме приеха. След три години. Имах мечта. Имах и воля да я осъществя. Това е. Баща ми не е бил нито партизанин, нито някаква важна клечка, както коментираха.

- Кога написахте първото си стихотворение?

- В четвърти-пети клас. Дори спечелих първа награда на окръжен ученически конкурс тогава... Като ученичка в смолянската гимназия публикувах стиховете си в местния вестник „Родопски устрем”. Станах най-младия член на Дружеството на писателите там. По-късно мои произведения намираха място в столичния печат.

Истинската ми литературна дейност започна след завръщането ми от Москва през 1994 г. Там, освен че завърших магистратура, защитих и докторска дисертация. И до ден-днешен пиша поезия, белетристика, литературна критика, участвам в научни конференции, превеждам. Литературата е животът ми.

Добър спомен пазя за работата си в Министерството на културата и за министър Стефан Данаилов. С него се познавахме отпреди още да заеме министерския пост. Той беше депутат от Съюза на тракийските дружества в България, а по това време аз работех във в. „Тракия”. Срещали сме се по различни поводи, правили сме интервюта, участвали сме в тракийски събори, възпоменателни събития и т.н.

- Да очакваме ли ваша нова книга?

- Надявам се до края на годината да излезе сборникът „Моите срещи с Хасково”. С града ме свърза първо работата във в. „Тракия” и хората, на които тракийската кауза е в сърцето. Един от тях е Димитър Шалапатов. Той изследва историята на Тракия, издава и сборник „Тракия” на Хасковския филиал на Тракийския научен институт. Преди няколко години издаде великолепна книга за църквите в Беломорска Тракия.

Впоследствие се запознах и с хасковските писатели – родени в Хасково или свързани житейски с него Никола Инджов, Коста Андреев, Петър Василев... От живите – Ивайло Балабанов, Мина Карагьозова, Хубен Стефанов... Много са... В книгата ще публикувам свои отзиви за тях и спомени...

- Как пандемията се отразява на творческата Ви дейност?

- Накара ме да се замисля над това кое е важно в живота ми, защото когато се случва нещо, не особено добро, като т.нар. пандемия, отсяваш важните от несъществените неща. Имам добър учител в това. Когато Николай Хайтов  научи за коварното си заболяване, попита лекарите колко време му остава, защото искаше да подреди по важност онези неща, които имаше да довърши. Тогава издаде книгата „Гробът на Васил Левски” (сборник с исторически и археологически документи и свидетелства). Впрочем, на 2 май 2002 г., месец-два преди да си отиде, ми я подари с също с прекрасен автограф: „На Елена – моята блага надежда в родната поезия – с обич!”. Издаде и книга първа на „Троянските коне в България” – с публицистика. За книга втора ме помоли да я редактирам и съкратя нещата, които се повтарят. Не виждах нищо за съкращаване, но Хайтов беше непреклонен. И докато отново я четях, той почина. Отиде си, без да сбъдне една своя мечта: „От писане за гроба на Левски, не ми остана време да напиша книгата за живия Левски, която исках да издам”.

В този смисъл за мен ковид-19 е като предупреждение да не чакам последния момент, за да свърша работата, която трябва да свърша. Дори и в условията на коронавируса няма място за страхове и отчаяние. Това е нашето време – времето, в което трябва да свършим всичко, за което сме се родили. Нямаме друго време. Господ ни изпраща на Земята да творим. При това – не само да се радваме, но и да тъгуваме. Не само да прецапваме морета до колене, но и да преодоляваме изпитания. Пожелавам на всички да сбъдват мечтите си. Нека го правим сега. А не утре.

Пенка МИХАЙЛОВА


Свързани
Последни новини
Анкета
Обяви

2. ТЪРСЯ ПРИЯТЕЛКА, ГЕНОФОНД ТРАКИЙКА, ИТАЛИАНКА, ФЕЙСБУК: ANGELO SHUMAN, 895 33 65 65.

12. ПРОДАВАМ 2 ПАРЦЕЛА, ЕДИН ДО ДРУГ, ПО 1576 КВ.М. ЕДИНИЯ, С.БРАТАНИЦА, ОБЩИНА ПАЗАРДЖИК, В РЕГУЛАЦИЯ, ПАНОРАМЕН ИЗГЛЕД, 1 ДКА-13000 ЛВ.,ТЕЛ.: 0876 578 153.

ПРОДАВАМ СИСТЕМА ЗА ДОМАШНО КИНО "ЕЛИТ", 140W, В ОТЛИЧНО СЪСТОЯНИЕ, С РАДИО И USB, ТЕЛ: 0887915316

Всички