“Поезията е като емоция, намерила своята мисъл, а мисълта – думи.” (Робърт Фрост)
“Хората живеят, а ти се самонаблюдаваш.” Така Цветанка Убинова определя желанието на душата да изразява мислите под формата на поезия. Периодите, в които нуждата да пише не се проявяват, тя самата определя като човешко щастие. Както много други поети, за нея поезията е като място, носещо комфорт на душата, но и такова, което често ощетява, защото винаги рано или късно се връщаш към него.
По време на нашия съвсем не кратък разговор тя ми сподели много неща за творческия процес в душата си. До този момент за мен тя беше само учител, един от най-цветните и нестандартни, които срещнах в гимназията. За няколко часа обаче, успях да я видя ясно като поет, всеотдаен родител, прародител, приятел и не на последно място - човек.
Като поет, тя винаги пише само и единствено за чувствата, които е преживяла
“Да пишеш означава да учиш, а ако не си го преживял няма как да учиш другите” - казва тя и е напълно права. За нея е важно да присъства в написаното, а всеки образ, който създава има по нещо мъничко лично преживяно.
Отмяташе косата си постоянно. Махаше и с ръце. Правеше абсолютно същото и в гимназията. Каза ми, че ние живеем в хаоса и той живее в нас. Попитах я дали и хаотично пише. Не каза, само се усмихна.
Да попиташ някого какво за него е поезията, която създава, е като все едно да го попиташ кой е той самият. Ако пък прочетеш написаното и се преоткриеш в него, това не означава ли, че сте свързани? Създава се една почти неразрушима връзка, която дори след време да съществува само в миналото, все пак остава там. Като неразрушима връзка Цветанка Убинова също така описва и поредицата от книги с поеми, изпълнени с нейните лични емоции, които е на път да издаде. ПодЛистници.
Изненада се като разбра, че не зная какво означава подлистник. Сигурна беше, че го е споменавала в гимназията. “Чудесно”, помислих си. „Аз пак съм блуждаела някъде.” Било е стара практика да поместваш поеми и други творби между страниците на вестник, особено използвана във Франция, a пример е самият Александър Дюма.
Поредицата е от четири книжки и сякаш всяка една отговоря на сезона в душата й. След странстването й в Испания не спира да пише. Същото се случва и наскоро след смъртта на двамата й родители. Идеята е била за една цяла книга, но впоследствие решава да раздели поемите в четири различни, първата от които се нарича „Есен”, когато стават 7 месеца от смъртта на родителите й. В началото на всяка следваща има стих от предишната,
показваща неразрушимата връзка с творчеството, с предците и с вдъхновението. С природата, в която съществуваме ние и тя е част от нас.
Усмихна ми се и отново притеснено оправя косата си. Като я попитах коя книга чувства като най-близка, тя ми отговори, че всяка следваща става най-близка. Четирите книжки, пълни с чувства, за нея са много съкровени. Може би чрез създаване на връзката с читателите тя иска да покаже всичките си неосъзнати и неизказани чувства към родителите си навремето. В нея се съдържа всичко, което тя смята, че те са й дали, както и връзката с живота.
Пак маха с ръце. Стана и взе една ръчно изплетена кукла, подарък от съпругата на сина й.
“Направи я за мен и неслучайно няма ръце, защото знаеш как аз все махам с ръце.”
Още в гимназията постоянно минаваше от тема в тема. Накрая ми подари едно плюшено таралежче с малки ушички. Помислих си, че ме познава прекалено добре.
Ключовият стих в книжката „Есен” се нарича „Приказка на моето раждане”. Като дете е била изключително развълнувана от темата как се е появила, а дядо й все казвал, че я е намерил на реката и решил да я вземе. Помислих си, че ако би могъл да я види сега, самият той ще се усъмни дали пък наистина не я е намерил в реката. Бих определила нея и творчеството й като неспирно течаща вода, понякога буйна, понякога тиха, тъмна или прозрачно чиста.
Три от книжките са съвсем еднакви по брой страници освен „Лято”, последната от поредицата. Тя е сравнително по-къса, защото както казва Цветанка Убинова, лятото никога не ни е достатъчно. Ключовият стих в него се казва „Акварелно”. Самата тя рисува картини с акварел и смята, че той не задължително означава оводняване, а по-скоро прозрачност.
„Красива хаотичност”, както тя се изрази, е и детската книжка за възрастни, за Вятъра и Вятърицата, която също ще бъде издадена скоро. Писана е през 1990 година и не е била за издаване, желанието за това дошло съвсем случайно. Тя е метафора за най-интимните отношения между хората и това, че доста често не могат да се превърнат в близост. Интересното при нея е, че студеният вятър живее в горещата земя, а топлият в студената. Според нея, детската книжка за възрастни е повече като дневник на чувства, който представя желанието другият да е щастлив.
“Дете” каза ми тя. “Мислех, че само ще дойдеш да си поговорим, а пък ти само пишеш на лаптопа.”
Започна да се смее. Дори и след толкова писане пак не успях да уловя всичко, което ми каза. Отново бутна таралежа към мен и ми каза да не го забравям.
Да забравя подаръка от нея е точно толкова вероятно, колкото и да забравя нея. Изглежда, че през годините в гимназията сме изградили връзка. Изглежда, че дори тя е една от тези неразрушимите. Погледнах таралежа и осъзнах, че от три часа разговори, съм записала всъщност само десет реда. Изглежда, че наистина са ми малки ушите. Може и просто да ми е било прекалено интересно. Ние живеем в хаоса и той живее в нас. Още една неразрушима връзка.
Михаела ИСКРОВА
