БАТАК. Димитър Прасков е пенсионер от родопския град и е сред най-активните във Фейсбук-групата „Всички, които обичаме гр. Батак и имаме връзка с него”. Той разказва много интересни спомени, а пред „Знаме” потвърди редакционното предположение, че има и още много неразказани. По-долу поместваме негов спомен за времето на Студената война, когато диверсанти и самолети проникваха през границата. По друг повод Димитър Прасков си спомня как директорът на гимназията в Батак Василев веднъж поканил на среща с учениците истински граничар с истинско граничарско куче. Той им разказал как пазят границата, как живеят в заставата и какви изпитания преодоляват. Директорът Василев бил всеотдаен учител по музика, но но батачани, които се славят като ненадминати в даването на прякори, му лепнали прозвището Голата Тоцка. Макар директорът да бил плешиви да имал само няколко косъма на главата, никой от учениците не можел да обясни какво точно значи Голата Тоцка. Но прякорът така и му останал. Както и снимката от срещата с граничаря, която поместваме с любезното разрешение на г-н Прасков.
„На десетина километра от Батак, в посока Доспат,
се намира местността Картела, която е сравнително равна за планината,
разказва сладкодумецът. На влизане вдясно има една двуетажна сграда на баташко семейство. В приземния етаж се помещава заведение. През 1953 година зад нея имаше няколко баташки дървени вили. След масивната сграда се намираше малка постройка на горското стопанство. Ползваха я горски служители. Оттам продължаваше старият път, покрит с чакъл. Когато се тръгнеше по новия по посока към язовир „Беглика”, веднага вляво над него имаше няколко дървени сгради, собственост на Тинови, Чолакови и още една на двама братя, които бяха горски работници. Между стария и новия път се издигаше масивната вила на Иван Балинов със синове Ангели и Виктор.
Семейство Тинови през 53-та година ни отстъпиха за цялото лято тяхната вила. Останахме там с баба и сестра ми. На Картела живееха доста баташки семейства. Събирахме се около десет деца, с които си играехме на воля по чистите ливади.
Веднъж чичо Янко Чолаков ме взе да се разходим из гората. Както си вървяхме, той се извика много силно на няколко пъти. Аз се стреснах. Обърнах глава наляво и видях
една кафява задница, клатейки се
наляво-надясно, която обаче много бързо изчезна в младата букова гора.
Чичо Янко ми каза:
- Беше някакво животно. Хайде да се връщаме!
Ние поехме обратно към вилите. В момента не се усетих какво стана, само забeлязах, че чичо Янко сериозно се е притеснил. Погледнах го въпросително и той ми каза, че друг път ще ми обясни подробно. След няколко дни разбрах, че кафявата задница всъщност е била мечка.
Така в безгрижни игри минаваха дните ни.
В една безлунна тъмна нощ се събудихме от силен тътен
Чу се виене над колибите. Това продължи минута. Станахме, запалихме лампата и предположихме, че е самолет. Какво друго да е? Отново настана пълна тишина. На сутринта видяхме около горския пункт няколко леки автомобила и около тях доста мъже. Говореха нещо разпалено, умуваха. Децата се въртяхме около тях, подслушвахме и разбрахме, че вражески самолет е навлязъл във въздушното пространство на България и някъде около Картела се е върнал обратно. Възможно е да е
скочил диверсант с парашут
След ден–два се разбра, че чичо Янко Чолаков, както си вървял през гората, ненадейно срещнал непознат въоръжен мъж. Чичо Янко побягнал. След малко паднал и си счупил едната ръка. Казаха, че той бил викан в София да докладва за случая. Аз не разбрах какво е станало по-нататък…
Същата или предишната година, не си спомням точно, друг чужд самолет наруши отново въздушното ни пространство. Беше разпръснал по цялото баташко поле, точно копие на българските облигации, с тази разлика, че на тях пишеше „ОБИРАЦИИ”. Тогава организираха хора да ги събират и унищожават”, спомня си Димитър Прасков. И заключава: „Такива бяха времената.”
Ангел АНАТОЛИЕВ
