Други

Боян Ангелов ни увлича в „Серпентини на битието“

  10.06.2021 06:13             
Боян Ангелов ни увлича в „Серпентини на битието“

„Серпентини на битието” е най-новата книга на Боян Ангелов, която наскоро предложи на читателите столичното издателство „Богиана“. Името на родения в Панагюрище голям наш поет и публицист говори само по себе си. Защото без да се абстрахира от високите градуси на днешния разрушителен ден, Боян Ангелов, макар и с цената на немалко творчески безсънни нощи, остава верен на талантливото си перо. Да не говорим за присъщото му възрожденско пристрастие към литературното творчество още от гимназиалните му години в родния му град. Изкушението да излива младежките си вълнения върху белия лист е голямо, инак едва ли би събрал кураж, за да прекрачи през 1985 г. прага на младежкото издателство, което приема и издава първата му поетична книга – „И върху ножа – детелина“. А днес зрелият вече поет е оставил зад гърба си цели 29 стойностни заглавия в мерена реч. Боян Ангелов не престава да следи отблизо тенденциите в съвременното ни литературно битие и отразява своите аналитични изводи и в „Серпентина на битието“. В него авторът е включил свои статии, есета, литературни рецензии и интервюта.

Още в началото грабва вниманието

статия за проф. Марин Дринов

Боян Ангелов се възторгва от уникалното родолюбие на професора от Харковския университет, възхищава се от неуморимите му благородни усилия за пробуждането, свободата и възхода на Отечеството ни в една доста обемиста книга и с много преклонение е сътворил първия най-многообхватен портрет на големия учен и ярък възрожденец от Панагюрище. В  случая се е постарал в рамките на тази статия да разкрие само някои най-съществени щрихи от образа на проф. Дринов. Затова и статията му ни внушава характер по съдържание и обем на добре поднесена студия.

С не по-малък пиетет е подходено при запознаването ни с

всеотдайния път на Райко Жинзифов

Роденият през 1839г. син на гърчеещ се български учител от Велес се появява под влияние на своя баща-гръкоман с рождено име Ксенофонт. Постепенно обаче будното българче, напътствано от своя учител в Прилеп Димитър Миладинов, се отвращава от агресивната фанариотска политика на гръцкото духовенство и се сродява безвъзвратно с българщината и високите идеи на възрожденската епоха. Този рязък прелом в живота му се катализира със заминаването му да учи в Русия. Пътят му минава през Одеса, скоро става възпитаник на Херсонската гимназия, където щастливият случай го среща с Георги Раковски, а той му помага да се освободи окончателно от пагубната елинистична духовна мода. Големият българин от Котел го избавя от гръцкото име, за да остане завинаги с благозвучното Райко Жинзифов.

Следващите стъпки в родината на Дядо Иван за Жинзифов са в Москва, където се записва студент в Историко-филологическия факултет на прочутия Императорски университет. Скоро потъва в благодатните води на руската литература - Чернишевски, Писарев, Добролюбов и други влиятелни руски революционни демократи. Решаваща обаче се оказва за него

родолюбивата колония от български студенти по онова време в Москва

- Любен Каравелов, Марин Дринов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Васил Попович... В своето повествование за този знаменит наш възрожденец Боян Ангелов изтъква водещата роля в тази среда на Константин Миладинов, организатор и основоположник на Българската дружина в Москва, останала в отечествената ни история с названието „Братски труд“. А младият студент от Велес, който по това време започва да публикува свои статии в печата, става редактор и на едноименно списание. Последното, макар че излиза само в четири книжки, се превръща в трибуна за изява на възрожденските въжделения на тогавашните ни московски студенти и на техните високи идеи за великото освободително дело. Именно на тази величава борба Райко Жинзифов посвещава своето родолюбиво българско сърце и пламенно перо. Затова и с Нешо Бончев  осъждат, заклеймяват и правят достояние на руската общественост кървавите зверски издевателства след Априлското въстание. За жалост, това голямо българско сърце спира да тупти през 1877г., поразено от безпощадна туберкулоза. Този преждевременен залез дълбоко вълнува автора, за да му отдели повече страници в книгата си.

В изданието са включени и

няколко есета, свързани с кръгли годишнини на ярки имена

от развитието на българската литература. И логично е изведен на преден план Иван Вазов по повод 170-годишнината му. Първородният син на Минчо Вазов ни е оставил, както е отбелязано в есето, шедьоври във всички литературни жанрове. Боян Ангелов сравнява присъствието му в духовната ни съкровищница с колосите в европейската литературна класика, наричайки го българския Гьоте, Сервантес, Юго и т.н. Но ми се струва, че с гордост трябва да отбележим, че никой друг народ по света си няма българския Иван Вазов. С него прохожда всяко българско детство. Той е неделима, най-същностната част на българщината.

С неустоими симпатии обаче Боян Ангелов е подходил при докосването ни

до света на Тодор Г. Влайков,

напомняйки ни за 155-годишнината от неговото рождение. Този афинитет е продиктуван от лесно обяснимото възрожденско и преди всичко средногорско родеене на Панагюрище с Пирдоп – родното място на писателя – своеобразен родоначалник на народническата линия в литературното ни развитие след Освобождението. В случая обект на особено внимание е сходството в народния бит и народопсихологията, но до голяма степен Боян Ангелов се отнася  подчертано уважение към патриархално-идиличните преживявания в средногорското градче, отразени с нестихваща обич в разказите на дядо Влайков. Завършил гимназия в София, учил в Московския университет, където престоява само три години, защото чувства, че неговото място е сред народа, в родината, чиито деца жадува да учи на любов към отечеството. Учител, училищен инспектор, писател, редактор на сп. „Демократичен преглед“, председател на СБП, политик, деец на Радикално-демократическата партия, народен представител, Тодор Влайков се чувства неизменна част от народа си и се старае да се бори и отстоява, доколкото може, народните правдини. Плод на белетристичното му дарование е емблематичната му повест „Дядовата Славчова унука“/1889/, последвана от „Леля Гена“/1890/, „Ратай“/1892/ и други произведения, които са жалони в развитието на родната ни проза. А сборникът „Преживяното“, сътворен когато вече е ослепял в края на живота си, през 1943 г., е завършек на един недоизказан творчески и житейски път.

В есето си „Яворов като вдъхновение“

авторът е доста пестелив и нахвърля само някои по-характерни черти от напрегнатия драматичен път на един от най-големите ни поети и участник в борбите за освобождение на македонските българи от османско робство.

Последната есеистична творба в изданието е посветена на 90-годишнината от рождението на трагично загиналия ни млад поет – Пеньо Пенев. Тези страници са дълбоко съпреживяни от автора, който ни пренася с охота в грейналите светли младежки мечти на синеблузия бригадир от Добромирка, израсъл като талантлив певец на социалистическото строителство. Но скоро „поетът с ватенката“ е принуден да изпие горчивите хапове на разочарованието от хора, гаврещи се с възвишени идеали и „затворили социализма в собствените си уютни апартаменти“. Дори алкохолът не е в състояние да избави автора на забележителната поема „Дни на проверка“ от неудържимите огорчения и посяга към спасителния веронал, за да остане завинаги обезсмъртен на монумент в любимия му Димитровград, където не престава да чака по-светли бъднини за изпадналия ни в още по-големи злини изстрадал народ.

В книгата си Боян Ангелов дава да се разбере, че той не е кабинетен творец и затворен ръководител на огромна част от днешното ни писателство. Наблюдава старателно днешния ни литературен живот, посещава премиери, литературни срещи, пише рецензии, сам често пътува из страната и представя произведения на свои колеги, дава интервюта. Това му дава основание да ни предложи няколко рецензии. В стремежа си

да обхване необхватния издателски поток,

ангажиран с нелеки служебни задължения и с лична творческа заетост в късните часове, Боян Ангелов, макар и с риск да претовари колата, намира време за общуване с нови заглавия. Съумява да улавя същностното, значимото, естетически стойностното, и насочвайки вниманието си, изпитва художествена наслада от успешно произведение, не пропуска да го подчертае в рецензиите си, стараейки се винаги да насърчава авторите. Така е постъпил и в тези отзиви. Пътувайки из творбите на Иван Гранитски – „Стрелата на времето“, „Зазоряване“ и „Атлантида“  анализаторът се възхищава от дълбоката аналитична мисъл, поднасяната ни образна система и изискания стилно-езиков изказ на този водещ наш литературовед и писател.

Аналогично е подходил и към новото издание на Пенка Чернева – „Любовен роман“. Тази даровита наша белетристка не се отличава с особена продуктивност, но е твърде прецизна и атрактивна с

оригиналните си интригуващи хрумвания в тематично-сюжетен аспект

Творчеството й е твърде въздействащо, което го забелязва и Боян Ангелов. „Затрогваща топлота – пише той – извира от словата й, с които съгражда своята белетристика. Разказите й са част от нашата съвест, свързани със стремежа ни да моделираме времето така, че да бъде поносимо и добива все по-човешки облик.“

А когато ни прави съпричастни с поетичния свят на Петър Андасаров, макар и частично показан в стихосбирката му „Безсмъртничета“, чувстваме рядкото удовлетворение, което изпитва от силния емоционален полъх на поетичното му слово и неговата крещяща актуалност. „Тази книга – заключава авторът във финалните си думи на рецензията – ни дарява човешка състрадателност, от която неистово се нуждаем.“

Лаконичен е отзивът му за размислите на все още малко известния, но задълбочен и ерудиран изследовател и мислител Костадин Пампов от Пазарджик, онасловени „В търсене на философския камък“. За сметка на това обаче авторът намира това издание за категоричен успех, книгата му „ще обогати неговия образ на изследовател, белетрист и мислител“.

Определено ласкави са впечатленията му от поредното заглавие на Атанас Звездинов – „Заедност“. За него тази стихосбирка, наподобяваща мъдрата книга на живота и носеща багрите на чудесна поезия, одухотворена от неугасващи и незаличими внушения за силата, дадена ни от духотворни извори, които са прераснали в благодатни реки.

Като не по-малко значима Боян Ангелов окачествява книгата и на Ахмет Емин Атасой „Задъхани слова“. Стихосбирката, според него, е несъмнен успех за своя автор, но тя е и неопровержим принос в съвременната ни лирика, която разширява границите на своята изумителна неподражаемост.“

Съдържанието на книгата се изчерпва с няколко актуални интервюта, които отразяват несекващите безпокойства на автора за незавидното състояние на днешния ни национален литературен и духовен живот.

Продрум ДИМОВ


Свързани