Изминаха 40 дни откакто ни напусна Димитър Копривщенов. Той е емблема на родното ни село Лесичово. Пред очите ми изплува фигурата на „добрия учител”, както децата наричаха навремето моя приятел от детинство. Децата неведнъж и дваж са се упойвали от меловичните струни на издваяните от неговите сръчни ръце вълшебни тамбурички и мандолини. Затова и за млади и стари той е „Учителя Дине” и „Динето”. Детството ни отшумя по кърищата и бодливите стърнища, от които не можеха да ни опазят и най-старателно опънатите с ножички воловски цървули. Още оттогава в душатана невръстния ученик проговори мечтата да грабне четка и да зографиса върху белия лист образите, които го вълнуват. Да стопи безмълвието му и да го накара да проговори. И молитвеното изображение върху
захвърлени листччета или разкъсани цигарени кутии
бяха само обнадеждаващо начало. Те бяха първите страници от едно мъчително пътуване, може би по-страшно от това на Ван Гог. Пътуване, което минава през една от пазарджишките гимназии, студентските аудитории на Художествената академия, където младият график има за учител Илия Бешков. В школата на Бешков неговото умение, острата проникновена мисъл, чужди на каквото и да е сляпо подражание, ще оформят контурите на бъдещия оригинален художник. За жалост животът е задушавал не един и двама люде на изкуството, на които дипломата от висшето училище не е в състояние да осигури хляб и условия за пълноценно творческо развитие. Неслучайно и Динето,
неизменно потискан от дебнещата го оскъдица,
трябваше да бъде и педагог, и журналист, без да може да се пребори с изнемогата. Но той остана верен на себе си, посвещавайки ден и нощ на упорит труд, препъван неведнъж от завист и огорчения.
Още в най-ранните си творби, показани в първата му самостоятелна изложба в Пазарджик през 1966 г., нашата общественост видя за пръв път и появата на един рядко надарен оригинален график със свой творчески почерк. Не закъсняха и следващите му обществени изяви като творец, които прекрачиха границите на региона. През пролетта на 1981 г. го представиха твърдеуспешно впърватаму самостоятелна столична експозиция на бул. „Руски” 7. А след товав Берлин, Варшава, Ставропол, Гърция… Навсякъде силно впечатление правеше необичайният му художествен стил, подчинен на една
дълбока нравствено-философска позиция
Творбите му винаги се открояват с едно неподозирано умение да се видят и най-тънките нюанси у човека. Показани ни от рядък сърцевед, който ни въвежда в света на негативните преживявания на нашия съвременник. Чародеецът от Лесичово винаги е поставял на прицел нравствените и социални недъзи на обществото. Графиката му е плод на една дълбоко изстрадана болка, дошла от дълбините на безкомпромисен и страстен борец за нравстнена чистота. Но тематичното разнообразие присъства в творбите му – не само нравствените проблеми го вълнуват, но и екологията, политиката… Като един своеобразен връх обаче някои от най-ревностните му почитатели сочат без колебание творбата „Парад – 1941” – като паметник на неподкупната съвест на художника.
Димитър Копривщенов не ще го открием нито в Райко Алексиев или Борис Ангелушев и Стоян Венев, а още по-малко в неговия учител Илия Бешков.
Той е като себе си. Наред с безобидния, но остроумен хумор, картините му приковават с дълбокото си проникновение. Голяма част от новите му творби носят заряда на
една трудно проникаема загадъчност
Може би това дава основание на неговия състудент Борис Димовски да сподели: „Копривщенов е труден за изследване художник, навярно това ще се отдаде нелесно и на най-добрите ни изкуствоведи.”
За наша радост неговото творчество е получило висока оценка в чугбин. Известният руски художник от Ставропол Герасим Киракозов заявява: „Копривщенов – това е гений!” А неговата съпруга Немель Афанасиевна, изкуствовед, възкликва с възторг: „Това е истински съвременен графически Езоп!” Едва ли тези думи се нуждаят от коментар. Известно е, че у нас редица специалисти признават неговия принос в развитието на орнаменталната ни графика. Графика, която, както казва Борис Димовски, е в унисон с неговата жизнена философия.
За съжаление духовната разруха бе безпощадна към него.
- За какво да работя? – възразяваше ми той – Кому са нужни моите работи?
Кой сега се интересува от изкуство? Хората си имат други болки, други проблеми…
Помня такъв наш разговор под лозницата в гостоприемния му дом – малката къща, погледнала на изток с непретенциозната си верандичка, приветлива като своите стопани, и спотаена под сянката на едрия бухлат орех. Бяхме под лозницата, отпивахме от домашната гроздова синджирлийка и хапвахме грозде от голяма порцеланова чиния. Разговорът ни продължи до късно през нощта, а когато си тръгнах, непрогледна тъмнина беше погълнала селото. Зад гърба ми замря гласът на един от най-ярките творци на българската орнаментална графика. Той предпочиташе да мълчи приживе, а сега вече мълчи, но отвъд. И ще продължи да ни говори чрез картините си.
Продрум ДИМОВ
