По стародавна традиция българският народ отбелязва светли дати от своята история. Той тачи миналото си и не забравя своите герои. Незаличим е споменът за тях, за великите дeла, с които прославят България.
На 2 септември 1885 г., преди 136 години, националният пряпорец отново се развява в центъра на Панагюрище. Отново, както през 1876 г., панагюрци изразяват решимостта си да бъдат свободни, неподвластни на чужда воля, непримирими към една историческа несправедливост – да живеят отделени от своите братя оттатък Балкана. И наистина, кое съзнание би допуснало това един народ да бъде разделен от изкуствени граници, прокарани с чуждия на всички Берлински договор. Граници, които по ирония на съдбата, поставят Панагюрище и много други жертвени клади на Априлската епопея в подвластната на Турция Източна Румелия.
Този опит на Великите сили да омаловажат усилията на Русия и не признаят резултатите от Руско-турската освободителна война е исторически обречен. Народът подема и организира от двете страни на Балкана масово движение за отхвърляне на Берлинския диктат от 1878 г. Революционни комитети покриват с гъстата си мрежа Княжеството и Източна Румелия.
Идеята за Съединение уверено си проправя път
и набира своите привърженици. Протестни телеграми и петиции отвред засипват чуждите консулства в Пловдив. Тогава и 1574 граждани от Панагюрище поставят подписите си под такъв протест, връчен от делегация на панагюрските първенци на чуждите представители в Пловдив. В него те казват: „Нам предстои единствено да се грижим за средствата, с които да отблъснем прямата политическа и военна султанова власт в минутата, в която поискат да сторят нещо по-действително. Ако изтеглихме доброволно толкова тегло, за да спечелим правдините, с които се подслаждаме, ний още повече ще имаме потребната енергия и търпение, за да опазим тия правдини непокътнати.“
Коя е тази сила, която кара българите да въстанат?
Та нали само преди 9 години те претърпяха военен неуспех в Априлското въстание през 1876 г. Тя идва от вярата на Левски и Ботев, че „революция народна, незабавна и отчаяна“ ще извоюва свободата на България. Нея не могат да я изпепелят и посекат нито на кървави дръвници, нито в пожарищата на десетките селища, взели участие в това въстание. Живи са идеите на българската национална революция. Въстаниците от Април 1876 година. Опълченците от Шипка 1877 година.
Героите са живи, макар и само в паметта, душите и сърцата
При това положения няма как народът страдалец да не изповядва революционните завети. Святото дело е подчинено на идеала за България - свободна и обединена в етническите й граници на Мизия, Тракия и Македония.
Нагърбило с тази задача народното движение за Съединение за 7 години от - 1878 г. до 1885 г., измина бурен път на развитие. Пламва Кресненско-Разложкото въстание през 1878-1879 г. - израз на несъгласието на българите в Македония да живеят в робство. На 29 август 1878 г. в Търново е основан комитетът „Единство” със задача да подготви въоръжена съпротива срещу прилагането на Берлинския договор и цялостно освобождение и обединение на българския народ. На 16 май 1880 г. в Сливен е основан Централен народен комитет, който поставя основите на бъдещата обединителна акция във военно, политическо и психологическо отношение. В края на 1884 г. и началото на 1885 г. обществеността на „двете Българии” се раздвижва. Агитацията за обединението все повече печели привърженици.
Напрежението расте
Политическата решителност достига връхната си точка. На 10 февруари 1885 г. в Пловдив се основава Български таен централен революционен комитет. Неговата цел е да подготви Съединението и да го осъществи чрез народно въстание. През месец март този комитет се обръща с Възвание към българите в Източна Румелия. В него е изразена позицията му, че той е против съществуването й като откъсната от Княжеството област. Във всички по-големи селища се изграждат местни комитети с легална проява на дейност гимнастическите дружества. Областта е залята от масови прояви, посветени на годишнината от смъртта на Ботев и героичното сражение на Хаджи Димитър и неговите четници на Бузлуджа. От страниците на своя вестник „Борба“ Захари Стоянов възпламенява общественото съзнание с поредица от статии под заглавие „Трябва ли да съществува Източна Румелия”. В края на август и началото на септември отговор на този въпрос дават народните вълнения. Съединисткото движение тръгва по пътя на насилствено отхвърляне на чуждата власт. Историята отреди своя жребий по справедливост сигналът да бъде даден от Панагюрище.
Втори септември 1885 г. е денят,
в който звънът на камбаните възвестява на панагюрци началото на акцията по Съединението. Под ръководството на Тодор Хаджикирилов, Събко Милков и Антон Оряшков хилядно множество залива централния площад. Скандират се призивни лозунги „Долу Румелия!”, „Да живее България!”. Изпълнени с решимост, водачите отказват да се подчинят на околийския началник като му заявяват: „Ние първи днес прогласихме това дело с действителността, както виждате всички тук сме събрани на едно мнение, като верваме, че от всекъде ще последват примерът ни, какъвто пример от това същото място дадохме в Априлското въстание 1876 г. против турското робство и че сега обявеното ни дело нема да се върнем назад“. Знамето, развято на 2 септември от Тодор Хаджикирилов, е украсено с лъв. То е забито в земята, каквато е българската традиция за поставяне начало на революция. Зад знамето в готовност е
гимнастическото дружество, въоръжено със 700 пушки
Много от участниците в демонстрацията имат скрити под дрехите си револвери. За призоваването на гражданите на бунт за освобождаване на знамето и арестуваните инициатори Тодор Хаджикирилов и Събко Милков се използват камбаните на църквата “Св.Богородица”, с които е обявено Априлското въстание.
Вестта за случилото се бързо достига до Централния комитет в Пловдив. Захари Стоянов – председател на комитета пише за това във в. „Борба“ на 4 септември: „В Панагюрище, главният град на Бенковски, мястото дето изгърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2–ри того се е извикало: „Долу Румелия!”. Гърмежът на 40 пушки е поздравил тия високо патриотични думи...”
Това изменя плана на Централния комитет
Развилите в последствие действия с участието на революционните комитети в Голямо Конаре и патриотично настроените офицери Данаил Николаев, Сава Муткуров и Райчо Николов в Пловдив довеждат до свалянето на 6 септември 1885 г. на румелийското правителство. Историческият акт е посрещнат от обществеността в Княжество България с огромна радост. Митинги на подкрепа се провеждат в София и други градове. На 9 септември в Пловдив пристига княз Александър Батенберг, за да прокламира официалното присъединяване на бившата Източна Румелия към Княжество България.
Така преди 136 години, придобилото широк размах движение за Съединение,
осъществи част от националните идеали
Това стана мимо волята на Великите сили и окончателно се утвърди с победата на България в провокираната от тях Сръбско-българска война, 1885 г. Границите на България се очертани от българските войни по един безапелационен начин. Подписаният между България и Сърбия договор в Букурещ през март 1886 г. означава международно признаване на Съединението.
Безспорно във възникването на революционната ситуация през 1885-а Панагюрище изиграва ролята на увличащ пример. Събитията в столицата на Априлското въстание може да създават впечатление за
несъгласуваност и несъподчинение на панагюрци
чрез политическата демонстрация на 2 септември, но това не е така. БТЦРК, улисан в организационни задачи и променяйки тактиката си, създава впечатлението, че забравя за стария революционен център. В спомените си за техните намерения след 25 юли, когато се провежда заседанието в с. Първенец, Иван Андонов - секретар на комитета, въобще не говори за Панагюрище. Променена е тактиката, която предвижда извършването на военен преврат от части на източнорумелийската милиция. Военните вземат връх в ръководството на комитета (капитан К. Паница, майор Д. Николаев, капитан Р. Николов, поручик Стефов). Никой от членовете му не желае да тръгне към Панагюрския район по осъществяване на подготовка за обявяване на Съединението, за което е избрано времето между 15-20 септември. Само Андрей Ляпчев се съгласява, но той така и не стига до Панагюрище преди 2 септември. Да не забравяме каква е средата тук. Именно от Панагюрище тръгна четата на Орчо войвода, взела участие в Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879). Тук се организира митинг в защита на българите в Македония (1880). Тук протестираха панагюрци срещу Румелийското правителство (1884) и
тук бяха най-много поборниците и опълченците,
които имаха решаваща роля в героичните събития. И тук в комитета по Съединението участваше учителската интелигенция (Стоян Каралеев, Димитър Попстайков, Георги П. Алойдов, Събко Милков, Искрьо Мачев), а читалищното ръководство се оглавяваше от съединистки дейци (Иван Оряшков, Поликарп Попнейков, Димитър Попстайков, Стефан П. Щърбанов). Има още много други примери за закономерността и навременността на действията в Панагюрище – те не са стихиен бунт, а действия с обоснована политическа цел и продължение на национално-освободителната ни борба. Втори септември не е случайно избрана дата - тя е свързана с началото на учебната година, а по това време започва и новата църковна година. Категоричността на революционните действия показва воля за постигане на поставената цел, гарантирано от участието на младата генерация революционери (Т. Хаджикирилов, С. Милков, Ан. Оряшков, Г. В. Илчев, Ст. Щърбанов, Ст. Л. Станчев, Р. П. Белопитов, Т. Шопов, Ил. Г .Радивчев, Г. Л. Перфанов и др.), подкрепени от поборниците и опълченците Павел Шопов, Деян Белишки, Димитър Щърбанов, Павел Табаков, Крайчо Самоходов, Борис Мокрев и др. Така че закономерността и навременността на действията по обявяване на Съединението в Панагюрище не е поставена под съмнение. Затова и Захари Стоянов, поместена в бр. 15 на в. “Борба”, славослови панагюрци и е категоричен, че „костите на Бенковски, Волов и другите тържествуват!”
В крайна сметка Съединението бе осъществено със задружни усилия на всички българи и остана една от най-светлите дати в историята на България.
Тогава всички бяхме задружни.
И идеалите на българската национална революция възтържествуваха!
Почит и признателност на героите от 1885 година!
Георги КЕРКЕНЯКОВ
