От много време се канех да напиша статия за насилието над жени, но я не ми стигаше смелост, я се лутах в информацията, която сякаш бавно ми изпиваше съзнанието. В един момент просто оставих темата настрана и реших, че правилният момент сам ще си дойде - и ето, че стана!
Онзи ден сутринта гледах интервю на Вероника Трифонова, че
момичето от протестите, онова съблеченото по потник с белезниците,
опипаното и сниманото, било много обидено след случилото се. О-БИ-ДЕ-НО било. Това, разбира се, събуди онова чувство на справедливост, което толкова дълго си пазих в мен. Същото такова, което хората на високи постове изглежда, че нямат.
От няколко дни по медиите текат бурни слова от българи, за това как не искат никакви бежанци в страната, защото те били терористи и насилници. Парадоксът тук обаче е, че самите българи понякога са насилници, които имат очи за случващото се по света, но някакси ги затварят всеки път щом проблемът почука на тяхната врата.
Още по-лошо е, че
жертвите на физическо, психическо, икономическо насилие
често не са подкрепяни от закона, а вместо това живеят в страх от самия закон, който ги вижда просто като пречка а ла „може да си го е заслужила“. Страшното е, че понякога ситуацията ескалира и до по-сериозни проблеми, а в най-лошите случаи дори и до смърт.
Един бърз и много по-малко контролируем вирус се разпростира вече години наред. Рамо до рамо с коронавируса той взима жертви, но успява да ги умъртви много по-бавно и много по-мъчително. През 2020 година, представители на ООН, споделиха своите притеснения относно възможността
насилието над жени да нарасне през месеците на засилени карантинни мерки
За жалост България се оказва една от страните, в които случаите на домашно насилие през първите месеци на 2021 година се вдигаха статистически. До края на месец май общо осем жени са загубили живота си от техните партньори. Най-алармиращото е, че статистиката е водена само от 13 март – началото на локдауна. Проблемите на жените обаче не приключват тук. Никога в страната не е имало адекватна система за закрила на тези жени, а доста често масовката приема проблема просто като:
„Ами тя си го е заслужила, може и да е имало за какво“…
По данни на МВР общо 3057 ограничителни заповеди са издали съдилищата в страната през последната година. Цели 2500 са за насилие спрямо жени. Още по-шокиращи са данните на организацията „Жени срещу насилието - Европа“, че близо 900 000 жени годишно стават жертва на всякакъв вид насилие. И фактите не свършват тук – 29% от българските жени са ставали жертва на сексуално, физическо или психическо насилие в детските си години.
Статистиките на същата организация ясно показват, че причините, които събуждат агресия в насилниците, са най-често
безработица и стрес
Примерът от детството е друга честа причина, както и приемът на алкохол и наркотици. Единствените причини, които аз бих добавила сред тези няколко, са липсата на самочувствие и комплексите, с които може да се сдобием в обществото ни, ако не бъдем внимателни.
Докато странствах по света, забелязах ожесточената битка на властите и на обикновените хора срещу този проблем. Той не е само в Афганистан, не е и само в България. Важното тук е, какво правим по въпроса. Важното е младите момичета да разберат, че
ако ги ударят веднъж, ще трябва да поемат ударите цял живот,
освен ако не си тръгнат. Важното е да възпитаваме децата на уважение, най-вече защото Божиите слова за обръщането и на другата буза в тези ситуации не важат. Принципът „зъб за зъб също не работи – защото насилието само може да роди още насилие, а така спиралата никога няма да бъде прекъсната.
През последната година сама станах свидетел на случаи на насилие над жени. Понякога, като четем за проблемите на другите, те ни изглеждат далечни и дори невъзможни. За жалост те са много близо до нас, без ние дори да знаем за тях. Когато мои познати започнаха да се сблъскват с икономическо, физическо и психическо насилие, всъщност си дадох сметка колко често явление е и как
задушава като верига около врата
Дадох си и сметка колко е трудно да избягаш, особено ако човек няма адекватна подкрепа. Насилниците нямат проблем със собствения им гняв. Те имат проблем с гнева на жертвите и точно тяхното право да са гневни често е отнемано. Привилегията за ярост е само на насилниците и те смятат, че отсрещния няма право дори на вряща кръв. Насилието и преглъщането на яда и обидата могат да отключат депресия, емоционално вцепеняване, проблеми с храненето и съня.
Докато законът не бъде променен, много жени в страната ще продължат да страдат. Дотогава
даването на гласност на проблема
е нещо, което бихме могли да направим за тях, защото не е срамно да си удрян, срамно е само да удряш – всякак. Горещите линии и неправителствените организации също могат да бъдат решение на проблема, но много от жените, вече с психика на жертви, биха предпочели да запазят този ужас само за себе си.
Въпроси като „Как си?“ и „Всичко наред ли е?“, при наличието на различно поведение у хората близки до нас, може да са решаващи за жертвата на насилие. Ужасно е някой да изпадне в такова състояние, но още по-ужасно ми изглежда да сме могли да помогнем, но вместо това да сме си затворили очите. Както го правим за света, както за Афганистан, както за Пазарджик и както за ближния до нас.
Михаела ИСКРОВА
