Понеделник, 25 Oct 2021
 
Други

С мотоциклет по най-опасния път в Турция

  01.10.2021 13:24             
С мотоциклет по най-опасния път в Турция

Продължение на публикацията със следния ЛИНК

Ден шести

Станах, както винаги рано и събрах лагера. Минах през Байбърт и успях да уцеля пътя за Оф. Всъщност табелите бяха не за Оф, а за Чайкара. Пътят бе тесен, както едно време бяха пътищата в Турция, но с хубав равен асфалт. Всъщност в Турция е почти изключение да срещнеш дупки на пътя. Има всякакви пътища, с асфалт, битум, чакъл, но дупки няма. Та този път минаваше през доста села и имаше много завои, но нищо страшно. В един момент обаче наклонът започна да става все по сериозен, а завоите все по-остри и стръмни. Все още беше хубав асфалт, но вече беше поостърган от окачванията и дъната на колите, особено на завоите. А те бяха вече много къси и остри, и колите заставаха на кантар. Аз с мотора бях принуден да ги минавам на първа скорост. Навсякъде по склона имаше разхвърляни къщи около които пасяха крави.

След още няколко завоя асфалтът свърши. Започна черен сравнително хубав и равен път. Лека полека наклонът започна да се увеличава, пътят да става по-тесен. И започна веселбата. Завоите бяха изключително къси и стръмни. Моторът го въртях почти на място, за да ги взема. Всичко беше с камъни и чакъл от колите, които бяха ровили с гумите, за да се измъкнат или задържат на изключително тесния и стръмен път. Два три пъти се наложи да се разминем с малки джипове като почти опирах едното си рамо в склона, за да се разминем. На едно малко уширение, почти по средата на това страшно трасе, бе спряла някаква баничарка, вероятно със задвижване 4х4. Нормална кола е абсурд да мине оттук. От тази баничарка слизаше цяло семейство. Помислих си: „Абе тоя с какъв акъл е докарал на този изключително опасен път цялото си семейство?!” Оставаха ми само няколко завоя до реката, когато се разминах с едно дайхацу. Шофьорът му бая се беше опулил при разминаването. Предполагам, че и аз не съм изглеждал особено спокоен. И след два завоя стигнах свлачището. Съвсем прясно. Това е станало веднага след дайхацуто, иначе изобщо е нямало да мине. Камъни колкото телевизори и няколко като автоматична пералня бяха затворили пътя. За мой голям късмет обаче имаше една пътечка точно до склона, не по-широка от 50 сантиметра. Промуших бавно мотора и отправих една благодарствена молитва към Бога, който и да беше той. След още три завоя слязох до реката и моста. Пътят все още беше черен, но вече не толкова стръмен. Починах си малко, за да се освестя, и след няма и половин час излязох на асфалта. Там срещнах 5-6 момчета с леки ендура - хонди, ямахи и КТМ-и, с кросови гуми без никакъв багаж. Отиваха да си правят кефа по този път. Спряхме да поговорим:

– От къде идваш? - Попитаха.

– Ами от Байбърт. - Рекох.

– Е, как ти се видя?

– Много трудно и много опасно!

А те се разсмяха и ми викат:

– Е, нали си го минал с тоя мотор и с тоя багаж...

– Абе минах го, ама бая се препотих и направо ми настръхна косата...

Пожелахме си приятен път и се разделихме. Продължих надолу. Завоите все още бяха къси и остри, а наклоните големи, но не беше като черния път. Стигнах и подминах Чайкара и не след дълго влязох в Оф. И видях Черно море. Поех на североизток по крайбрежието към Ризе по Е 97. Оттам към Сарпи, до самата граница, имах към 150 км. Захапах ги и към 15 часа бях на границата. Минах бързо турската. Удариха ми печат в паспорта, провериха ми талона и зелената карта, и готово. Сертификата за ваксината изобщо не ми поискаха. Някои от митничарите и граничарите носеха маски, други не. На грузинската граница нямаше никого, но въпреки това ме накараха да отида встрани от гишетата. Дойде митничар, поиска ми паспорта. „Къде ти е маската?”, попита. Извадих си маската от чантата, а той взе да маха с ръцете и да вика „Назад, назад!”, макар че бях на метър и половина от него... Отдръпнах се на 3 метра. Брей, тоя е много нервен... Започнахме разговора на английски, но бързо минахме на руски:

– Имаш ли PCR тест?

– Не. Нямам. Ваксиниран съм и имам сертификат за поставена ваксина от май.

– А втора игла?

– От май месец.

– Без PCR тест не можеш да влезеш в Грузия. Имаш ли QR регистрация?

– Имам. Ето я.

– Къде искаш да ходиш в Грузия?

– Ушгули, Шатили, Омало...

– Какво има там? Роднини ли имаш там?

– Не. Там има планини...

Тоя ме погледна, все едно за първи път чува, че в Грузия имало и планини!

– Без PCR тест не можеш да влезеш. Върни се и си направи.

– Ама днес е неделя!

– Това си е твой проблем.

Обърнах мотора обратно към Турция. Трябваше да чакам до понеделник, да намеря лаборатория, във вторник да си взема резултата от теста... Теглих им една майна на грузинците и реших, че няма да вися три дена на тая граница поради глупостта на някакъв чиновник. Сори, Грузия, ти губиш.

Върнах се в Хопа и свих наляво на юг към Артвин. Беше вече към 17 часа. След 200-300 метра видях тризвезден хотел и веднага се паркирах пред него. Стаята за една нощ бе 150 лири или 30 лева. Минах само 260 км днес, но какви километри бяха част от тях!

Ден седми

Рано сутринта тръгнах на юг към Артвин. Преди това обаче минах през Борчка, която е точно под язовирната стена, преградила река Чорух Нехри. Не знам кой е решил тука да прави град (Артвин). Мястото е много живописно, но да се живее по тези стръмни склонове едва ли е лесно. Стигнах Чилдир - малко градче. Бях останал само със 100 лири (20 лева) и реших да обменя евро. Имаше две банки, но работеха от 13,30. Ще почакам. Влязох в една закусвалня, поръчах голям дюнер и литрова кока кола. Всичко това струваше 13 лири ( 2,60 лева). Банките така и не отвориха. Било Байрам. Тръгнах си и след няколко завоя пред мен изскочи езерото Чилдир. Мястото е много красиво и добро за бивак, но все още беше твърде рано за спане. Продължих на юг към град Карс. И там банките не работеха. Но в обменно бюро смених 100 евро за 950 турски лири. От Карс потеглих на изток към границата с Армения, за да разгледам Ани. Първите сведения за Ани са от 5-ти век след новата ера. Най-голямо развитие обаче градът получава през 10-11 век. Тогава е с население над 100 000 души и е известен с наименованията "Градът с 40 порти" и "Градът с 1001 църкви". През 1064 г. селджукските турци заедо с грузинците го разрушават и изколват жителите му. След 8 години селджуците го продават на кюрдската династия на Шададидите. Грузинците завладяват Ани на няколко пъти за кратко, но чак в 1199 г. армията на грузинската царица Тамара завладява Ани. Градът много бързо се възстановява и преживява нов подем. Монголците го обсаждат на два пъти и в 1236 г. го оплячкосват. До средата на 17 век на територията на Ани съществува малка крепост, която постепенно запада. Обезлюдяването на града е свързано и с обезлюдяването на региона, който е зона на конфликт между Османската империя и държавните образувания на територията на Персия.

И така към 16 часа бях пред стените на Ани. Билетът е 22 лири (4,40 лв). На доста места из града имаше разкопки.

Тръгнах обратно към Карс, но след няколко километра отбих от главния път по второстепенен. От него пък имаше отбивки с черни пътища към разни махали и ферми. Хванах една отбивка, после свих към нивите, (ако бяха ниви изобщо де). Някой беше събрал камъните и ги беше струпал като синори. Ако е имало някаква реколта в този пясък, прах и камъни, не разбрах каква е тя. Избрах си едно малко по-равно и чисто място, разчистих и аз малко камъни и разпънах палатката. На около километър от мен имаше една махала с десетина къщи. Чувах лая на кучетата, мученето на кравите и блеенето на овцете. Тук щях да спя тази нощ.

Владимир ЧОРБАДЖИЙСКИ

Продължение на пътеписа в следващия брой


Свързани