На 4 октомври се навършиха 95 години от рождението му, а на 2 септември – 25 години от кончината му. Големият Георги Георгиевн-Гец е силно свързан с Пазарджик. Незабравимият ни актьор се озова в нашия град през първите есенни дни на 1993 година – 3 години преди смъртта си, след като бе изгонен от Народния театър заедно с други колоси от храма на Мелпомена като Таня Масалитинова, Стефан Генов, Славка Славова, Виолета Гиндева… Изгони ги „площадната демокрация”. Някои от низвергнатите звезди като Виолета Гиндева и Галя Асенова бяха политически неудобни, а пък други бяха навършили възраст за пенсия и трябвало да се разделят с голямата сцена.
Безпрецедентно безумие
Гец се запъти към Кюстендил, където известно време бе под стряхата на местния театър, но след това прие с нескрито удовлетворение поканата на директора на пазарджишкия театър по това време Сотир Майноловски. И ето го, озова се в града на Константин Величков в ранната есен.със съпругата си Цена. Идването му се посрещна с въодушевление и от местната трупа, и от целокупната ни общественост. Където и да се появяваше Гец – на улицата, в магазина или на пазара, навсякъде хората бързо разпознаваха любимия актьор от театъра и киното, радваха му се усмихнати, мнозина не се стърпяваха и търсеха да уловят погледа му, да го поздравят. А той едвам смогваше да отговори на любезните минувачи, като им махаше вежливо.
В театъра скоро потече нескончаем поток от репетиции
На Гец бе поверена ролята на дядо Йордан Герака от „Гераците”. Гец беше играл тази роля в Кюстендил и без усилие влезе в това превъплъщение. Изпълнението му допадна излючително много на режисьора – проф. Надежда Сейкова, която не криеше, че се наслаждава на виртуозната му игра. И играта му, но и скромността, обаянието му и вниманието и уважението към колегите неимоверно сплотиха трупата на драматичния театър на Пазарджик. Тази усърдна подготовка на „Гераците” накара местната общественост с нетърпение да чака оживяването на Елинпелиновите герои на сцената. Премиерата й се превърна в уникален театрален празник. Финалът на пиесата взриви залата, наелектризираната до краен предел публика не спираше да аплодира актьорите, да изригва скандирания към главното действащо лице. Дъждът от ръкопляскания не секваше. Никой не си тръгваше.
Сцената се видя в истинско неочаквано чудо
и се разплака от този възторжен прием. И публиката се давеше в сълзи. Събитие, незапомнено в театралната история на Пазарджик.
Тези щастливи мигове навярно са топлили до сетния му дъх големия актьор, който не можа да се освободи от разочарованието за начина, по който си тръгна от софийската сцена. Гец безспорно е сред най-големите творци на родната Мелпомена. Запознах се с него едва в Пазарджик. Първо го срещах в коридорите на театъра, където и аз имах кабинет като секретар на Дружеството на писателите. Не смеех да го заговоря. Но веднъж го поканих в стаята и му предложих участие в творчески срещи с нашата културна общественост. Георги Георгиев-Гец с готовност се съгласи. Не закъсня и първата му среща с многобройните му пазарджишки почитатели и обожатели – в големия салон на клубната ни организация. Едва ли някой от присъстващите е очаквал, че гостът ще подходи с толкова доверие и откровение, но стана точно така.
Гец разказа любопитни и неизвестни факти от живота си
– още от времето, когато е бил плахо балканджийче, дошло от родното Разпоповци, когато е добивал кураж като гимназист в Елена и е правил първите си изяви на театрална околийска сцена. За следването си в Държавното висше театрално училище при професори като Филип Филипов и Стефан Сърчаджиев, за първите си стъпки с младите си колеги Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Георги Калоянчев, Коста Цонев… За първата си поява на сцената на Народния театър „Иван Вазов” в ролята на моряк от пиесата на Борис Лавреньов , режисирана от Стефан Сърчаджиев… Сполуката в този дебют го окуражава и облича войнишка униформа в драмата на същия автор „Гласът на Америка”, а пак през 1953 г. е и първата му роля в киното с „Утро над родината” в ролята на Шлосера, режисиран от Антон Маринович и Ст. Сърчаджиев… Така започва кариерата на едно от най-обичаните имена на сцената и филмовата площадка. Когато пристигна в Пазарджик, зад гърба си имаше наистина впечатляващ и ярък творчески път.
Мен ме покори неговата достъпност и земност
Допусна ме до себе си и след няколко срещи в Клуба на актьора прие на драго сърце да направим интервю, като се разбрахме да му дам въпросите, а пък той ще ми предостави отговорите, понеже е плътно зает с продължителни репетиции. Още на следващия ден „селянинът с колелото” почука на вратата ми. Порази ме красивия му четлив почерк. Любопитно плъзнах поглед из редовете и останах изумен – не открих нито една правописна и пунктуационна грешка! Изразих възхищението си от високата му грамотност. Той се усмихна и обясни, че навремето учителката им по литература в Елена го е насърчавала и на класните му пишела оценка „шест плюс”. Още в началото се отвори дума за неговия псевдоним. Каза, че кръстник му е близкият му приятел от студентските години Димитър Бочев, родом от с. Войнягово, Карловско. В неговото село обикновено носещите името Георги надовавали Гец. Така било изписано името му и на един от първите афиши, което останало като скъп спомен от отдавна починалия му състудент. Разговорът ни върна назад в годините, когато на третия път влиза във висшето театрално училище, как особено е ценял Георги Стаматов в живота и на сцената, изящния аристократизъм на Зорка Йорданова, съчетан с непосредственост и сърдечност. Властно го е пленявала всеотдайността на Константин Кисимов, детсата наивност на Марта Попова, завлядяващата красота на Ружа Делчева, искрящата като шампанско виталност на Владимир Трендафилов, професионалната извисеност на Иван Димов. От световното кино спомена имената на Жан Габен, Черкасов, Чарли Чаплин, Робърт Денилс… Събеседникът ми не подмина усложнената политическа обстановка и не скри смущението си, че се страхува за духовното обедняване на народа ни.
По това време Гец се беше превъплътил в десетки роли. За да се стигне до последната – с театър „Барбуков” в Стара Загора през 1996 г. в комедията на Нил Саймън, когато на финала на представлението е покосен от инсулт. С него си отиде цяла една епоха на българското кино и театър.
Продрум ДИМОВ
