Прахът на забравата неумолимо се наслагва върху датата 10 ноември 1989 година, събудила въжделенията на милиони българи. Да, 20-30-годишните нямат спомен и представа ,,какъв живот живяхме ний” преди и след началото на прехода. В ежедневието на 70-80-годишните прежните блянове и идеали се губят някъде между добавките към пенсиите, цените на лекарствата, пандемията, ваксинацията и песните на Лили Иванова. Вече никой не умува дори над въпроса на въпросите: „Какво загубихме и какво спечелихме?". Рядко някой ще се сети да попита гръмогласно като вечния дисидент Стефан Цанев: "А какво стана с идеалите?". Несведущите ще се чудят за какви идеали става въпрос. Тарикатите набързо ще вметнат: "Разни хора, разни идеали", без да се задълбочават по същество. Историческите реалии доказват, че след 9 септември 1944-та и след 10 ноември 1989 година идеалистите си оправиха живота материално, а материалистите се оправиха идеално. Идеалите в началото на ХХ век повсеместно служат за прикритие на лични, партийни, имперски или корпоративни интереси. Навсякъде, накъдето и да се обърнеш, се размахват лъжици вместо да се развяват знамена. Актуалните каузи на патриотизма, атлантизма, русофобията, американофилството, опазване на природата и живота на кучетата са превърнати в най-банален бизнес, наричан за кратко - далавера. Хумористът М. Милев в тази връзка казваше: "Няма вече идеали, има само взели-дали".
Радостно е, че има все повече хора, които днес правят пари от всичко. Станали са като митичния цар Мидас, надарен от бог Аполон да превръща в злато всичко, до което се докосне. Български богове на прехода предпочитат да докосват предимно необезпечени кредити, червени куфарчета, еврофондове, субсидии, държавни поръчки без конкурс, наркотици, алкохоли, цигари и някои деликатни услуги. Не бива да им завиждаме, защото не сме като тях. Роденият в Пазарджик журналист и хуморист Райко Алексиев твърдеше преди 80 години, че късметът е доказано сляп и несправедлив. Перифразирана, известната народна мъдрост днес гласи: „Роди ме, майко, с късмет, па ме хвърли в някоя държава с дефицити и политическа криза”. Исторически, практически и логически погледнато, дните на промените винаги са светли дати за едни и черни дни за други. Така е от памтивека. Каръците вечно са потънали в черни мисли, в очакване да дойде светло бъдеще. Чакали да им дойде времето, докато се усетят, че времето им е минало.
Идват избори и всички са в очакване, особено тези, които не гласуват. Преди да забравим потънали в злобата на деня, нека отново да попитаме велегласно: "Какво стана с идеалите?"
Михаил ТОДОРОВ
