Землякът ни има забележителен принос за науката, но негови трудове трупат прах по издателства
На 22 октомври след кратко боледуване неочаквано си отиде от този свят изтъкнатият историк, усърден изследовател на Възраждането и най-новата ни история, библиограф, енциклопедист, архивист и ерудит – доцент д-р Милен Куманов - автор на повече от 200 енциклопедии по история на България. Той бе на 79 години.
Милен Куманов е роден в Пищигово, Пазарджишко,
на 13 февруари 1942 г. Той питаеше особена възрожденска привързаност към родния край. Посещаваше често Пазарджик и Панагюрище, участваше с ценни научни съобщения в исторически конференции, неведнъж е бил лектор в града ни за отбелязване на годишнини от важни исторически събития, представял е трудове на млади историци в Регионалния исторически музей. На него дължат своето навлизане в света на историческата мисъл Ани Рабаджийска от Пазарджик, Десислава Костадинова от Елин Пелин, Атанас Шопов от Панагюрище, Ана Чека от Румъния и други. Благодарни са му Илия Стефанов, Александър Арнаудов, Димитър Жлегов, Костадин Пампов и други пазарджишки обитатели на територията на културно-историческото ни наследство. Доц. д-р Куманов участваше пълноценно като главен научен ръководител в подготовката, редактирането, интерпретацията и издаването на „Енциклопедия Пазарджик”.
Милен Куманов завършва в родното Пищигово основното си образование, а гимназиалното – в Пазарджик. Още от малък проявява
неутолим интерес към миналото
Дипломира се в Историческия факултет на Софийския университет и веднага постъпва на работа в Окръжен народен съвет-Сливен, като специалист по културно-историческото наследство. По-късно се установява в София, в Института по история на БАН, където скоро печели доверие и авторитет с упоритата си научно-изследователска работа и множество стойностни научни публикации. От 1971 г. е доктор на историческите науки, а от 1981 г. – доцент по история. Негови книги са посветени на Стефан Стамболов, Александър Малинов, Иван Дочев, а изследванията му за Димо Казасов, Никола Мушанов и други видни наши общественици – политически и културни дейци, са впечатляващи. Големи бяха усилията му и за популяризиране на малко известни или непознати факти и събития за живота на цар Борис III и царица Йоана. Неоценим е неговият огромен принос като съставител и редактор на многотомното
архивно богатство на Стефан Стамболов,
с което бяха попълнени много бели петна от живота на държавника-бивш революционер. През 2020-а, по време на честването на 166-годишнината от рождението на Стамболов проф. д.ик.н. Стоян Денчев обяви, че тази година УниБИТ присъжда специална награда на доц. д-р Милен Куманов - за цялостната му изследователска дейност, свързана с живота и делото на Стефан Стамболов, и най-вече –
за установяването на точната му рождена дата на 30 януари
По природа Милен Куманов беше истински работохолик. Непрекъснато се ровеше из музеи и архиви в страната и чужбина. А когато е в София, прекарваше по цял ден, унесен над архивните единици в библиотеката на БАН или в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Той бе в стихията си тогава - обхванат от неудържимия стремеж да вниква все по-дълбоко в смълчаните пластове на историческото ни минало. Милен Куманов откри нови факти и отхвърли неправилно интерпретирани събития, свързани с подготовката на Априлското въстание. Лично на мен ми предостави например копие от „Пълномощно” от Общото събрание, заседавало през ноември и декември 1875 г. в Гюргево, връчено на Панайот Волов и Бенковски като бъдещи организатори-апостоли на въстанието в Четвърти революционен окръг. Той е сред първите ни историци, които доказаха, че великата Априлска епопея се подготвя и организира от Общото събрание в Гюргево, ръководено от Стефан Стамболов, а не от нов Български революционен централен комитет в Гюргево, чието съществуване никъде не е документирано.
Моите лични контакти
с този невероятно скромен, родолюбив и любознателен творец датират от края на 70-те години на миналото столетие. Така можах да навляза в историческата среда и да имам близко познанство с академиците Константин Косев, Георги Марков, професорите Дойно Дойнов, Пламен Митев… С много от тях направих интервюта за местния и централния печат, а близкото ни приятелство с Милен се роди от насърчителната му рецензия за издаването на историческата художествено-документална моя книга „До хребета на безсмъртието” през 1984 г. През годините направих няколко интервюта с него, посветени на важни годишнини и актуални събития. Той категорично
осъждаше антинародната политика на Кобургската династия,
и напомняше, че тя е донесла толкова страдания и черни забрадки на българския народ. Последният ни разговор, онасловен „Ньойският договор – трагедия и поука”, беше публикуван в бр. 229 от 27нември 2001 г. във в. „Знаме”. Но аз следях паралелно и творческите му изяви и пишех рецензии за тях. Връзката ни никога не прекъсна. Отбивах се при него при всяко мое отскачане до София –
в гостоприемната му стаичка в БАН,
където често отсядаха негови близки приятели и колеги от Пазарджик и от къде ли не. Той винаги се интересуваше от духовния живот в града ни и посещаваше всяка моя премиера в столицата.
Милен Куманов посвети целия си съзнателен живот на неоцетима изследователска работа, показа невероятен интелектуален ръст на историк и с това компенсира физическия недъг на едната си ръка. Нима не откриваме нещо подобно у Пенчо Славейков, ДамянДамянов или пък у гениалния Бетовен, който продължи да композира и след загубването на слуха си. Нямаше почивен ден будната креативна мисъл на Милен. Неговият изследователски плуг отиваше в неразорани български исторически земи. Такъв бе неговият сериозен научен труд „Българите от Тимошко и Поморавско”, който за съжаление от десетилетия обира праха на академичното издателство „Проф. Марин Дринов”. Подобна участ имат и други негови ръкописи, които
чакат издателско благоволение, за да видят бял свят
Да не говорим за безбройните му извадки и наброски от работните му тетрадки…
В течение на годините ме впечатляваха и нравствените измерения на неговата личност. Той бе човек с достойнство и чест, носител на завиден морал и критерии. Никога не приемаше да му подарявам книги. Настояваше да ги купува, като често вземаше за подарък на близки и колеги. В приятелски кръг не допускаше да го черпят, винаги отваряше своята сиромашка кесия.
Да се надяваме, че ако не днес, то утре България и българите ще оценим по достойнство свършеното от него.
Продрум ДИМОВ
