Обущарският занаят обаче безвъзвратно изчезва
Брацигово е богато на майстори-занаятчия още отпреди Освобождението. Освен зидари, майсторлък показват грънчари, каменари, дърводелци, ковачи, хлебари, мелничари, тепавичари, сапунджии, обущари и други.
В архива на Историческия музей в града се пази споменът на обущаря Христо Иванов Керин. Директорът на културната институция Петър Донов бе любезен да предостави интересни и малко известтни факти за читателите на „Знаме“.
В писанието липсва информация кога майстор Керин е разказал за кундурджийството, но се знае, че той е роден на 3 май 1905 г. С
обущарския мурафет
се захваща след завършването на прогимназиалното си образование. 17-годишен чиракува при вуйчо си Иван Гилин. След неговата кончина става калфа в работилницата на Димитър Китов – Китана, заедно с още трима побратими. На мястото на обущарницата сега се издига сградата на общинското дружество ВиК.
По същото време клиенти приемат и работилниците на Троян Манолов – Манола и сина му Ангел, Ангел Рашайков – Цеката, Вълко Михайлов и други. След 9 септември 1944 г. занаятът продължават Христо Керин, Троян Манолов и Йордан Дамов –
Богдоброто
Той сам работи в единствената обущарница към предприятието за услуги „Никола Мишев“. По-късно се труди в обувния завод в Пещера. Там усвоява тънкостите на съвременните технологии за производство на обувки.
Неговият събрат по занаят Йордан Дамов изработва нови обувки по поръчка на клиента. Един от последните майстори в бранша е Троян Манолов. Това е повод Христо Керин в спомените си да напише: „Тревожа се, че след него няма кой и една обувка да залепи!“.
Какви видове обувки помни брациговският обущар?
Първите са примитивни, но много здрави. Обуват се само по празниците. В другите дни на мода са цървулите от волска, понякога и от свинска кожа. На почит са така наречените кундури и щавали, носени при особено тържествени случаи. Те траят дълги години. Наред с правачите на обувки, има и майстори, които поправят и изкърпват стари екземпляри.
Обувките, занаятчийско производство, превъзхождат съвременните по здравина, защото горната им част се подгъва с един пръст и после се пришива към така наречения табан–хастар. Вардалото (специална ивица от гьон) и останалата част от гьона се набиват нагъсто с
дървени клечки
Това прави изделието изключително здраво. В промишленото производство кожата се лепи и тя става нетрайна. Прави се и икономия на материали, а горниците на обувките са некачествени. Такава оценка прави майсторът обущар за старите и по-нови обувки.
Той припомня и майсторлъка си да присажда лозови пръчки в продължение на 20 години. В работилницата на Димитър Китанов за калфите напролет работата приключва. По заръка на майстора им всички те се записват в курса за присъждане, организиран от пещерски агроном. За обучението научават от общинския разсилен (който прислужва в учреждение). Той,
биейки звънеца, съобщава новината по кръстовищата на града
В курса се записват двайсетина младежи, сред които и бъдещият обущар. Обучението се провежда в дюкяна на Груйо Милиев до река Умишка. Сега на неговото място се намира сградата на бившия партиен дом. Учениците практикуват занаята върху върбови клонки, доставени от самите тях.
Оттогава всяка пролет по два месеца Христо Керин дава нов живот на лозовите пръчици. Освен в насажденията на Брацигово, той с колеги упражнява занаята в лозовите ниви на Перущица и в Пазарджишко. За вкореняването на
лозата
използват метода „Присаждане на лозова пръчка на сухо“.
Тревогите на майстора-обущар днес тотално се сбъдват. Обущари, вадещи прехраната си, макар и трудно допреди няколко месеца, сега хлопнаха кепенците – този на старата автогара и момчетата на бул. „България“. На „Пловдивска” все още може да намерите кой да подмени капачката на токовете или ципа на ботушите ви. Но такива места вече са все по-малко. Там може да си занесем за поправка старите обувки и мнозина ще благославят майстора, защото не могат да си позволят нови. Защото без услугата му не могат да излязат навън.
Къде са обаче специалистите по присаждане, днес никой не знае.
Жалко е, че занаятите бавно, но безвъзвратно изчезват. Което е тъжно.
Пенка МИХАЙЛОВА
