Най-видният историк от Пазарджишка област носеше до последно болките на България
На 13 февруари се навършиха осем десетилетия от рождението на най-видния историк от Пазарджишка област. Освен усърден изследовател на Възраждането и новата ни история, Милен Куманов, е библиограф, енциклопедист, архивист, автор на повече от 200 енциклопедии по история на България. За съжаление го изгубихме на 22 ноември миналата година, за което „Знаме” писа. Недоживяният юбилей е повод да си спомним за него и приноса в родната историография родения в Пищигово, Пазарджишко, ерудит. Стана дума защо той питаеше особена възрожденска привързаност към родния край и посещаваше често Пазарджик и Панагюрище. Как участваше с ценни научни съобщения в исторически конференции като чест гост-лектор в града ни за отбелязване на годишнини от важни исторически събития и как той бе главен научен ръководител в подготовката, редактирането, интерпретацията и издаването на „Енциклопедия Пазарджик”. Впечатляващи са изследванията му за Димо Казасов, Никола Мушанов и други видни наши общественици, а той популяризира малко известни или непознати факти и събития за живота на цар Борис III и царица Йоана.
Той откри нови факти и отхвърли неправилно интерпретирани събития,
свързани с подготовката на Априлското въстание. Безспорно неоценим е неговият огромен принос като съставител и редактор на многотомното архивно богатство на Стефан Стамболов, с което бяха попълнени много бели петна от живота на този наш революционер и политик. Включително и за установяването на рождената му дата – 30 януари. За което през 2020 г., по време на честването на 166-годишнината от рождението на Стамболов проф. д.ик.н. Стоян Денчев обяви, че тази година УниБИТ присъжда специална награда на доц. д-р Милен Куманов. И неслучайно на 65-годишнината от рождението му и 40-годишната му творческа дейност бяха ознаменувани от фондация „Арете-Фил” в София през 2008 г. със специален юбилеен сборник. В това солидно издание участват със свои статии и студии, сред които се открояват имената на академиците Константин Косев, Васил Гюзелев, на Христо Йонков, Златимира Герджикова… А съвсем наскоро пред мен
проф. Андрей Пантев изрази болката си от загубата
за историческата общност. Но Милен се открояваше сред колегите си с равновесното си и честно отношение към фактите и събитията. Държеше за обективна преоценка на нашата история, отхвърляйки категорично, както прекомерната идеологизация за обслужване на политическата конюнктура, така и яростния нечистоплътен прочит на историята, робуващ на нови користни идеологеми. Неведнъж е осъждал развихрилия се конформизъм сред част от нашата интелигенция по време на т.нар. демокрация. Той претегляше внимателно историческите процеси и бягаше от демагогския и от догматичния подход при оценката си за тях.
„Най-големият грях на управниците е, че заложиха цялата материална мощ на страната ни
не толкова за национално обединение, колкото за обслужване на чужди интереси”, каза Милен Куманов в интервю, което взех от него по повод Ньойския договор за вестник „Знаме” през 2002 г. и продължи: „Защо например България продължи да участва във войната (Първата световна, б.р.) след като изтласка сръбската армия от своята територия? Защо българските войски отбраняват от началото на 1916 –а до есента на 1918—а отворения под натиска на Берлин и Виена т. нар. Южен или Солунски фронт – неколкостотин километра от Орфанския залив до Албанските планини?” И припомни, че като съюзници на победителите на Сърбохърватското и словенското кралство, на Румъния и Гърция не бяха наложени никакви задължения към победена България с изключение на едно – да признаят малцинствените права на българите в техните предели. „Нито една от тях не го изпълни, вместо това бяха предприети драстични действия или за прогонване на българското население (както направи Гърция в Западна Тракия и Егейска Македония) или за неговото асимилиране и денационализиране (в Сърбохърватското и словенското кралство и в Румъния)”, каза тогава Милен Куманов. И бе песимист, че българските политици са си взели поука от онези събития
„И бедата не е само в това, че са допускани грешки, макар и твърде тежки, а че не се вземат поуки от тях. А това показва, че не са изключени и в бъдеще. Което би било съдбоносно за държавата и народа ни”, категоричен бе той. Човекът, който през целия си живот носеше болките на България. Днес го няма, но няма и кой наш управник да опровергае песимизма му. По този повод си спомням доста популярните думи на големия руски поет Александър Блок: „И стало безпределно ясно - жизнь прошумела и ушла…”
Не си отива обаче Милен Куманов, защото неговият принос го нареди сред най-значимите историци-изследователи на нашето съвремие.
Продрум ДИМОВ
