Навършиха се 90 години от рождението на писателя от Пазарджик
В паметта ми още не е отминал онзи вълнуващ Първи май на 1950 година, когато цялата ни първа мъжка гимназия в Пазарджик беше опънала стройни редици на ул. “Сан Стефано” за предстоящото тържествено участие в манифестацията. Всички бяхме обзети от празнично настроение, което се подклаждаше от енергичните маршове на ентусиазирания духов оркестър на училището, ръководен от учителя ни по музика и пеене - Георги Наумов. Гледахме нетърпеливо към училищния вход, откъдето очаквахме да се появи директорът ни Минко Минков с учителите. Неочаквано обаче гръмна тържествен марш и погледите ни уловиха тържествуващ гимназиалният флаг, живнал гордо в яките ръце на
рядко красивия и строен знаменосец Атанас Цанков,
придружаван от двамата си напети асистенти Величко Кратунчев от с. Лесичово и Николай Николов от Пазарджик. Тяхната маршова походка взриви спонтанно развълнуваното до краен предел наелектризирано униформено множество, което изригна с мощно и възторжено “Ура-а-а!”. Щастливи мигове от романтичната младост. Този ден отброяваше и последните школски дни на Знаменосеца, който се радваше на заслуженото уважение на учители, ученици, даже и на голяма част от гражданите, които също му се възхищаваха.
Това е един от ярките ми спомени за Атанас Цанков от годините в гимназия “Иван С. Аксаков”. Още същата година Атанас влезе в студентските аудитории на СУ “Св. Климент Охридски”, където завърши любимата му “Българска филология”. После се посвети на учителската професия. По примера на голямата литераторка от Пазарджик - Люба Войводова,
той не преподаваше, а се раздаваше
Съпреживяваше автори и произведения, развеждайки с неугасима жар своите ученици из дебрите на родната, руската и европейската литературна класика. Неговите уроци се превръщаха в истински незабравими празници по време на учителстването му във Велинград, Пазарджик и София, където през 1972 г. се раздели с болка с последните си възпитаници от столичното 18-о средно училище. Не му беше никак лесно, но не можеше да заглуши през годините напористия глас на литературния творец в него. Днес малките му читатели знаят неговите приказки наизуст, а родителите им твърдят, че героите на Цанков са трогателни - те грешат, лутат се, но накрая си помагат и дружно разрешават проблемите.
Този творец не го оставяше на мира още от школските години. На 16 април 1949 г. в пазарджишкия в. “Освобождение” се появява и първото му стихотворение “Бригадири”. Поетичният дебют ще го отведе след време на литературното поприще. Така през 1974 г. излиза съавторската му книга “Лъчезар Станчев”, последвана от “Райна Княгиня”/1976/, “Младен Исаев”, съавтор /1977/, “Светулка пътя ми избра” /1979/, “Сказание за великото начало” /1980/ и много други издания. Вродената му обич към децата го привлича с неустоима сила - обстоятелство, което
го заставя да обрече перото си на малчуганите,
без да загърбва никога и творчеството за възрастни. Първите му такива произведения са “Детска планета” /1982/, “Щурче в тролея” /1986/, “Бележки с грешки” /1088/, “Баба Марта и братята й”/1992/… На голям интерес и днес се радват и “Весел Великден”, “Стихотворения и гатанки” /1992/, “Смешни приказки”, “Дядо Мраз и Дядо Коледа”... През 1986 г. писателят получава награда за най-добър автор за "Щурче в тролея". Има около 50 написани книги, 40 от които са за деца. Погълнат безвъзвратно от романтиката на детските преживелици, той пренася малките питомци в гората. Така се ражда забележителната му оригинална поредица - “Горската болница” /1994/, “Горската детска градина” /1994/, “Горската поща” /1994/, “Горската аерогара” /2000/, “Горската телевизия” /2000/ и други от този тематичен спектър. С тях ми се струва, че Цанков
стана родоначалник на ново тематично направление в детската ни литература
Истински сърцевед, той познава в детайли детската психика, интереси, увлечения в забавните игри и приключения, забавлява и възпитава. Атанас Цанков си завоюва достойно място в детската литература. За това може би роля изигра дългогодишното му присъствие като автор и редактор в някогашните ни издания за деца. Спомням си
с какво старание оформяше, като главен редактор “Йо-хо-хо”, “Другарче”
Да не говорим за неговите впечатляващи появи по страниците на списанията “Славейче”, “Дружинка”, “Пламъче”. Беше и рядко търсен автор от редакциите на престижните вестници “Литературен фронт”, “Пулс”, “Словото днес”... Дълги години ръководи авторитетно и студио “Поезия”. Атанас Цанков се нареди сред значимите имена в родното ни литературно пространство. Той впечатляваше и с
високохудожествени творби в поезията ни за възрастни
През 2002 г. издаде внушителен сборник от стихове и поеми “Насаме с годините”, посветен на 70-годишнината му. Това заглавие е един своеобразен негов творчески Олимп и разкрива цялата му човешка, нравствена и философска същност. На места стихът му се задъхва, притискан от връхлетелите ни социални и политически неправди:
“Че в позора нечист,
е който грозно живея,
аз се правя на луд,
за да не полудея.”
/”Душа назаем”/
В стиховете му присъства съвсем естествено и категоричното отрицание на вкоренената демагогия, фалша и лицемерието. Той не може да се примири,
“Че още безпосочен е живота -
не е изнесен кръста на Голгота.
Не е роден Спасителят Христос
и нагъл грешник в църквата е гост.”
Поетичната душа на Атанас Цанков не остана чужда и на
музикално-песенното творчество
Неслучайно грабващите художествено-естетически стойности на негови стихове привличат погледите на наши композитори, които ги обличат в мелодични одежди. Негово дело е и либретото на детската опера “Златната колесница”, сътворена от Парашкев Хаджиев.
Стана дума, че той нагазва с охота и във водите на прозата. Междувременно солидната му обща култура и ерудиция му дадоха възможност да направи
изискани преводи на руски, немски и английски автори
Пишейки тези редове, ме навестяват и моите лични контакти с поета. Погълнат от неотлъчните домашни грижи, служебни ангажименти и творчески увлечения, рядко отскачаше до родния си град. Пък и изключително скромен като човек, той никога не се е самопредлагал за участие в местния духовен живот, но се отзоваваше за литературни четения, срещи с местната културна общественост. А те обикновено ставаха
в читалище “Христо Ботев”, което е в квартала, в който е израсъл
Трябва да отдадем дължимото на нашия ревностен краевед и дългогодишен деец уредник Александър Арнаудов - близък съкварталец, който полагаше немалко родолюбиви усилия за неговото творческо приобщаване към родния край.
Моите лични връзки с Цанков се заздравиха и укрепнаха през последните две десетилетия от живота му. Срещахме се обикновено в София и в разговорите ни пътувахме из незабравимите му и скъпи спомени от детските и ученически години. Роден е на 29 февруари 1932 г., който навестява календара ни през четири години и затова във всички официални документи е посочен първи март за негова рожден ден.
Споделял е пред мен, че никога не е хлопал по врати на издателства, за да предлага готовите си ръкописи, а
самите издатели му звъняха и го молеха настойчиво да им предостави свои творби
Бе в стихията си през 80-те, а този интерес и уважение станаха още по-интензивни през следващите две десетилетия. Останах направо възхитен, когато на 14 май 1997-а го сварих в Столичната библиотека, представяше пред многолюдна писателска аудитория националната литературна продукция за деца от предходните няколко години. Присъстващите автори от Централния дом на детската книга сияеха от дълбокото му познание, от интригуващите оценки и добронамерените препоръки към автори и издателства...
Като земляци и двамата ни стопляше едно безкористно и сърдечно приятелство. Чувахме се по телефона, уреждахме си срещи в писателското кафене, в подземния етаж на Столичната библиотека, в големия ресторант, на пл. “Света Неделя” или в редакцията на вестник “Другарче”. Той винаги е проявявал интерес към духовния живот на Пазарджик, обръщахме внимание на личните занимания и на състоянието на националния литературен живот. При една от срещите ни през 2006 г. ми се оплака, че в условията на необузданите социални сътресения
все по-рядко се настройвал да сяда пред белия лист
А липсата на настроение, безделието ужасно го потискаха и гнетяха. Но все пак пишеше. Подаряваше ми новоизлезлите си заглавия. “Битие и питие” /2010/ например е едно предзалезно произведение, писано през последните му 3-4 години, когато се бореше с неумолим рак. Отиде си на 12 ноември 2010 г. С него угасна цяла епоха от най-новата история на детската ни литература.
Продрум ДИМОВ
