Голямата поетеса, която днес щеше да е на 60, е кръвно свързана с нашия край и неведнъж е идвала в града на Величков
На 25 април отбелязахме 60-годишнината от рождението на Петя Дубарова. Напусналата ни през 1979 г. в разцвета на сили, младост и уникална творческа зрелост поетеса е родена в Бургас, но малцина знаят, че майката на Петя - Мария, е от беловското село Сестримо. А едва ли някой подозира, че Петя Дубарова е посветила стихотворение на Пазарджик… Спомням си Мария като учителка по български език и литература през учебната 1958/1959 г. в родното ми село Лесичово. Едва ли и самата тя е очаквала, че житейският вятър ще я отвее завинаги в красивия ни черноморски град, където отива да летува с близката си колежка и приятелка Пенка Кенацова.
Точно тогава се запознава случайно със своя бъдещ съпруг – Стайко
от с. Граматиково, Бургаско. Съдба.
Още твърде малка, посяга към белия лист и започва да реди стихове, с които впечатлява спонтанно литературните ни среди. „Беше още дете, ученичка в четвърти и пети клас – спомня си Георги Константинов, главен редактор на сп. „Родна реч“, - останахме изумени от стиховете, които получавахме.“ Тези й първи поетични рожби изненадват със стилно-езиковия си изказ и художествено-естетическите си стойности.
„Просто не вярвахме – не може да озапти изненадата си Георги Константинов – че това са творби на толкова невръстно момиче. И за да могат да намерят място в списанието, я представяхме за ученичка-осмокласничка.“
Поетесата намира отмора често в съприкосновението си с морето и природата, в които е търсел отдушник неспокойният й дух. Но в същото време не може и да избяга от спора си със сложните и противоречиви процеси в обществото и се чувства неразбрана.
Честната и кристално чиста душа е наранена
от битуващите нравствени деформации, които се разминават с нейните представи за обещаната социална хармония, хуманност и справедливост, разколебават вярата й, хвърлят сянка върху романтичните нагласи, с които е закърмена още в зората на своето детство. И неочаквано започва да се усеща сама, изоставена и изолирана в училищната среда. Чувства се едва ли не чужда даже и сред най-близките си съученици, приятели и другари... Самотата е неумолима, отвсякъде я притиска безмилостно и няма намерение да я отърве от ледените си окови. И чашата на ужасното нестихващо изтезание прелива, когато през късната есен на 1979 г. по време на бригада нейни съученици от гимназията повреждат поточна линия на местната бирена фабрика. Изсипват вината върху нея като секретарка на класа. За беда, атаките срещу невинното момиче се оглавяват от училищното ръководство, сипят се незаслужени упреци, заплахи за намаляване на поведението, горчиви обиди... Тежки, непоносими мигове и никой не й подава ръка. Сама. Няма за нея покой даже и в родния й дом, скован от мъка, болка и страшно безмълвие.
И намира избавление в купчината диазепами,
които единствено й се струват спасителни. На 4 декември 1979 г. Петя си отива от тоя свят. Ужасна кончина – присъда на една престъпна нравственост и бездушна действителност.
Струва ми се, че в онези трагични мигове целокупната ни общественост едва ли е могла да усети тежката загуба за българската поезия, литература и духовност. Първи може би ни върнаха към истинските стойности на този толкова преждевременно угаснал физически млад живот
Недялко Йорданов и Георги Константинов, които събраха нейни стихове и разкази
и през 1984 г. чрез варненското издателство „Георги Бакалов“ ги предложиха на вниманието на читателя. Родителите продължаваха да носят в гърдите си непоносимата мъка и болка, а за всички останали постепенно и неусетно всичко се размиваше във времето. И трябваше през 1985 г. Веселин Андреев да издаде своята забележителна книга „Соната за Петя Дубарова“, за да ни напомни колко много загуби българската нация със смъртта на поетесата. Книгата на легендарния певец на партизанското движение завладя спонтанно читателите, развълнува дълбоко младите ни поколения. Достатъчно е да си припомним, че
Младежкият дом в Пазарджик се оказа тесен
да побере многобройните почитатели на Петя Дубарова. Неудържими тълпи напираха да присъстват на премиерното представяне на книгата и да благодарят на именития автор. Поетът от Пирдоп едва ли не изпада в шок, наблюдавайки нахлуващото отвън необуздано множество. По всяка вероятност тази му творба се е радвала на подобни срещи и на други места. Неговата „Соната за Петя Дубарова“ накара мало и голямо да произнася с преклонение името на талантливата гимназистка от Бургас.
Обект на непрестанни дълбоки изморителни разсъждения, породени от противоречивия генезис на социалистическата действителност, Петя никога не губи вярата в доброто и красивото. Напротив – този прекрасен млад човек е влюбен по вапцаровски в живота:
„Обичам да раста в дивен край,
с природата обичам да живея,
природата обичам пък безкрай,
защото съм един живот от нея.“ /“Обич“/
Минават годините, но не стихва коварната горест, която ще измъчва и суши родителите й до сетния им земен ден. Възкръсва обаче за днешния ни и бъдещ ден заслуженото всенародно признание. Бяха се изнизали 15 мъчителни години от трагичния декемврийски ден на 1979-та, когато
позвъних на Мария, за да почетем в Пазарджик паметта на непрежалимата им дъщеря
До този момент били канени за подобни възпоменателни тържества от много краища на страната ни, но неумолимата болка винаги ги възпирала от подобно съпричастие. Аз, в качеството си на секретар на местното писателско дружество и на Клуба на дейците на културата, успях да убедя разстроената ми събеседничка да гостуват в нашия град.
Мария Дубарова – майката на Петя – раздава автографи в Младежкия дом в Пазарджик
Беше 22 септември 1994 г. Зала „Устрем“ на Младежкия ни дом жужеше като разроен кошер, който спонтанно се взриви от ентусиазирани посетители, посрещайки възторжено скъпите гости от Бургас. Поведохме ги към представителното място отпред с литературния критик Марин Кадиев, но
те се дръпнаха, извиниха се и се гмурнаха в екзалтираното шумящо множество
Мария ме предупреди, че се явява за пръв път на подобна среща и насълзена, остана във въодушевената прегръдка на многобройната публика, сред която преобладаваха гимназисти от средните училища. Пред мен изрично сподели, че се съгласява да дойде в Пазарджик, защото Петя неведнъж е идвала в града на Константин Величков, където са гостували на нейния вуйчо. Някога момичето било привързано към родния край на майка си, просто Петя била сродена с него, дори е посветила и стихотворение на Пазарджик.
Продрум ДИМОВ
Пълната статия - в книжния брой на "Знаме"
