РАЗГОВОР С ЦАР БОРИС
„Със своето минало и със своето настояще чешкият народ още дълги години ще ни бъде за пример, а ние, българите, трябва да се учим от чехите постоянно.”
Цар Борис III
Висок, почти изгърбен, сякаш носи върху себе си десетгодишното си господстване по време на тежки години. Лицето му е озарено от една усмивка, сякаш е турист с обветрено лице от ветровете на Рила и от бреговете на Черно море. Очите му излъчват мекота. Те са сини. Носът му е Бурбонски. Тъмните му коси вече са оредели. От външния му вид и в неговия характер се откриват черти на отдавна починалата му майка Мария Луиза от рода от Парма, а не на неговия баща от рода на Кобургите. Естествен, демократичен, без да позира. А при това изпъква неговата съвършена изтънченост и зрялост на истински аристократ и преди всичко - на един аристократ на духа. Българското в него личи на пръв поглед. Китката на дясната му ръка е със завързана за нея копринена мартеничка. (Това е един шнур от червени и бели конци, свързани в пискюли, които в България през месец март се завързват, за да пазят човек от нещастия.)
Сам започва разговор, в дълбочината му се откроява едно твърде френско "р". Когато става дума за политика, той говори спокойно и уверено. Когато разговорът се насочва към природните науки, към архитектурата и изкуството, той се променя, въпросите следват един след друг, очите му горят и погледът му излъчва страст. Въпросите се отнасят до България, тази България, която досега не е изследвана в дълбочина в областта на ботаниката, зоологията, орнитологията, палеонтологията и геологията. България, която е изпълнена с много паметници на културата от времето на траките, гърците, римляните, с паметници на старата българска държавност, е благодатен извор за неговата изследователска цел и дух. А българските учени в лицето на царя имат един завиден приятел и сътрудник.
Царят ме прие повече от сърдечно в българското посолство в Прага. Този прием създаде у мен впечатление, сякаш съм там някъде в самата България. Подредените с вкус зали на посолството създаваха впечатление за типична българска обстановка, стените и подовете бяха декорирани с пъстри килими - панагюрски и чипровски. Миндерите бяха застлани с ръчно тъкани покривки и възглавници в ярки багри и с българска бродерия, а на стените бяха картини от една от известните български художнички.
- Изминаха около 5 години от нашата последна среща - започна разговора царят – когато с Вас седяхме в салона. Времето безмилостно тече. Тогава в България нямаше спокойни дни, когато Ви обещах в Евксиноград, че на всяка цена ще посетя Прага и Вашия президент. Бях сигурен, че ще се разходя по бреговете на Вълтава, когато посетя Прага. Но Вие сигурно си спомняте тъжните обстоятелства в Македония, които бяха последвани от ултиматум от съседните държави, и аз бях принуден да прекъсна пътуването и да се върна веднага в София. Миналата година планирах отново да пътувам до тук. Но този път ми попречи ужасното земетресение в Южна България, което донесе много ужас и беди (Бел. ред.: Чирпанското земетресение между 14-25 април 1928 г.). Така че аз нямах сили да напусна своята държава в този нещастен период. Трябваше да помагам, да успокоявам и утешавам. Бях благодарен, че в този момент целият свят прояви съпричастност към всенародното ни нещастие. И най-вече Чехословакия. Мисля, че "Народни листи" първи оповести на обществеността жива информация за ужаса на хората от Пловдив. Впечатление направиха даровете от Прага и от Червения кръст от дрехи и завивки и пожертвувания. От сърце благодаря още веднъж на чехословашкия народ за неговите братски чувства, проявени през миналата година.
Тъжните дни свършиха. За мен това беше школа, която ме научи да бъда цар. Но имам спомени, които са твърде силни емоционално.
- Може би за проф. Илчев?
Царят погледна с тъжен поглед към прозореца.
- Познавах го и го обичах - обичах този скромен, мил и отдаден на науката човек, който живееше само за своята ентомология, този човек, който имаше златно сърце и никога не обиди през своя живот (Бел. ред.: проф. Делчо Илчев, който е убит при опита за атентат срещу царя в прохода Арабаконак на 14 април 1925 г. – той е един от пътниците в царския автомобил.) Нападнаха ни в такова пусто място в гората, недалече от прохода Арабаконак. Илчев беше покосен от куршум, предназначен за мен. Беше много страшно. Аз като машинист на влак знаех, че тази моя дейност може всеки ден да доведе до някакъв край или до катастрофа, или до смърт, и да бъда подготвен за този момент и за най-лошото. Това е риск на професията. Историята на всички народи е пълна с подобни примери. Не може да се забрави моментът, в който умира един невинен човек, отдалечен от политиката, от злобата и от страстите на деня, един човек, който живееше само за своята наука. Това е най-тежкият спомен от моето близко минало, това е най-черната страница от моя живот - нали знаете, че бях на неговото погребение и закъснях за черквата "Света Неделя", за да отдам почит и на убития генерал Георгиев (Бел. ред.: ген. Константин Георгиев.). Последва атентат с ужасяващи последствия - покривът на църквата рухна върху стотици невинни жертви, сега едва сдържам сълзите си.
Но, благодарение на Бога, това вече е далече от нас, каза царят и махна с ръка. Днес вече всичко е друго. Днес в България е спокойно и аз вече гледам напред в бъдещето, в което твърдо вярвам. Вие не познавате нас, българите. Ние сме издръжливи, готови сме да продължим да работим и да забравим лошото. Всъщност аз никога не съм изпадал в отчаяние. Оптимизмът е нужен, особено в областта на политиката. За един политик оптимизмът е смисъл на живота - без него не може. И то най-вече в България, която преживя толкова беди. Колко сълзи и кръв бяха пролети за нейното Освобождение, и предимно през 1912 година, и това не беше напразно: в този важен период на страдание се зароди нещо красиво и голямо, роди се живото чувство на народа за постоянен мир и твърда воля за бъдещето и за благото на народа и на целия свят. Аз подкрепям заедно с моя народ този идеал. Приветствам сътрудничеството с всички народи в областта на културното наследство. Аз съм за мирното разрешаване на конфликтите, които разделят държавите, аз съм с цялата си душа за мир в света, за което е мечтал вашият велик герой Иржи Подебрадски. И аз съм за сближаването на народите, които са свързани с обща кръвна линия, както съм и за сближаването на чехословашкия и българския народ. С вашия народ ни свързва миналото настоящето и бъдещето. Вие бяхте наши учители след Освобождението на България и такива ще останете и в бъдеще време.
С какви впечатления си отивам? Нямам думи, за да изразя своята благодарност за голямото внимание, което ми отдели вашият президент. Дискутирахме по различни въпроси и аз вярвам, че, благодарение на дълбокото разбирателство от страна на вашия президент и на вашите държавници, които ме впечатлиха много, ледовете на недоразуменията са стопени, и че настава нова епоха в областта на историческия и естествения процес на сближаване на България с вашата красива страна и с други близки до нас страни.
Ще отнеса незабравими спомени от Прага. Посетих площада "Старе место" с общината и господин кмета. Поклоних се на гроба на Незнайния войн. Възхитих се от гроба на Ян Хус и на Тинския храм. Склоних глава пред великолепния Храдчани, усетих полъха на миналото на Карлов мост. За нещо обаче съжалявам - че не можах да се разходя по тесните улички на Стара Прага, за които живописно говорят чудесните каменни зидарии. Също така не можах да се полюбувам на вашите забележителности, на Морава, на пещерата Мацоха, но аз сигурно ще дойда след година и ще посети Словакия, която много обичам и от която имам мили спомени от моето детство. Напускам Прага със съжаление. Тя ме обсеби със своята красота, прекрасно минало и с обещанията за бъдеще, както и оставам обсебен от вашия народ и от неговите управленци, от тяхната сърдечност почтеност и трудолюбие.
...
Вратата се отвори, показа се усмихнатото лице на министър д-р Вазов и всички погледи се насочиха към часовника.
- Ваше Величество, след един час отлитат! - каза д-р Вазов. Царят отговори:
- Жалко, хубаво си говорехме. И най-важното - това не беше интервю, знаете ли? Иначе бих бил в особена ситуация, в която да разказвам за света пред Вашите колеги. Но това (нали) беше една приятелска беседа. Когато дойдете в България, ще имаме повече време. Ако тази година не ни посетите, ще трябва да дойдете през следващата. Ще празнувам юбилей. Представяте ли си - остаряваме вече? Да, през месец юни се навършват 20 години, откакто за първи път подкарах локомотив.
- А все още ли пътувате така неразумно?
- Не, вече не - засмя се царят. - Да карам локомотив, който е поставен пред вагоните, пълни с пътници, е като да управляваш държава, в която има милиони почтени работни и доверчиви граждани, затова е необходимо внимание. За тези 20 години много нещо научих.
Стиснахме си крепко ръцете и цар Борис си тръгна. В коридора го чакаха неговите придружители д-р Буреш и подп. Драганов с чанти в ръце. Пред вилата на посолството стоеше автомобил. Царят отиде в хотел "Еспланад", за да присъства на вечерята, която дава в негова чест д-р Вазов във връзка с неговото заминаване, както и аташирания към него по време на посещението му в Прага легационен секретар д-р Инов.
Владимир СИС
/Превод с много малки съкращения: Мария ГЕНОВА/
Целият разговор - само в книжния брой на "Знаме"
